От два месеца преподавам арабски език в 18  СОУ  “Уилям Гладстон”.  Сблъсъкът ми с толкова млади хора първоначално ми донесе доста напрежение, защото все пак това е и първата ми сериозна работа. В качеството си на студент отидох с широко отворено сърце при тези тийнейджъри, за да мога да им предам максимално от наученото за моите скромни 22 години. Първият ми ден в училището и срещата с девети клас сринаха моите представи за учителстването. Този ден ми показа, че съвременната младеж не се притеснява да общува и да задава въпроси от всякакъв тип- понякога детски, понякога притеснителни, понякога много провокативни. Особено неловко се почувствах след въпроса на двайстата минута от часа “Госпожице, защо треперите?”. Тогава разбрах, че, за да общуваш с толкова млади хора, ти винаги трябва да си уверен в себе си. Забавно беше и когато ме излъгаха, че часът е свършил и аз като една млада госпожица, която самата преди три години е излязла от гимназия, ги пуснах в междучасие двайсет минути по-рано. Малката ни разлика в годините си има предимства и недостатъци. Като по-близък по душевност до тях младеж, ми се доверяват за доста неща. В много отношения си приличаме- слушаме еднаква музика, гледаме едни и същи филми, обличаме се еднакво, сърфираме в едни и същи сайтове…говорим на един език. И някак си неусетно те ме придърпаха към своите проблеми и започнаха да се разкриват пред мен. Някой ми беше казал, че една от причините преподавателите по арабски да не се задържат в това училище била, защото децата са отрицателно настроени и дори обиждат учителите си. Не вярвам на това! Децата са много положителни, отворени и комуникативни! Комуникацията с тях е много важна, предимството на фейсбук например, е че в този сайт почти всички мои ученици имат профили, а това ми дава възможност максимално много да се възползвам от съвременните начини за комуникация- дават се задачки онлайн, домашни работи и се обсъждат бъдещи проекти, обменя се музика, пращат се статии и снимки за допълнителен интерес. Това са неща, за които времето в училище не е достатъчно, но всъщност са нещото, което предизвиква най-голямо любопитство. Те имат нужда да бъдат запалени и насочени, да се занимават с интересни и забавни неща. Неща, от които е лишено съвремнното училище. Сега си спомням, колко много ми се спеше по време на часовете в гимназията, как трябваше да губя по 11 часа на седмица в безполезно решаване на задачи, от които нищо не разбирах, защото бях спряла да уча вкъщи и бях изтървала нишката на математиката завинаги. Как трябваше да тъпея в часовете по физика, от която също нищо не разбирах и колко се ядосвах, че литературата ни се преподава по този ужасен начин, който се състоеше в “диктувам ви тази лекция, другия път ще изпитвам на нея”, че за 5 години не бяхме изтълкували нито един ред на стихотворение и постоянно ни се натякваше “вие не сте на моето ниво”. Какво да кажа за английския, а за билогоията на английски…Сега виждам проблемите в училще от двете страни. Проблеми, които за съжаление трябва да се решават от самите учители. Не бих казала, че аз като учител все още съм успяла да се справя с тези проблеми. Едно от първите постижения в моя десети клас, е че ги накарах да не си пускат телефоните в час, да не играят белот, а да пишат. Ясно е, че не си поглеждат тетрадките вкъщи, дори и преди изпитване. В съвремнния ученик е развита безкрайна апатия към двойките. Те знаят, че учителят няма да им остави 2 за срока, защото така ще е по-трудно за самия него. Разбира се, много от тях са старателини и искат да научат арабски език. Но съвременната система не може да покаже на всеки ученик как да учи, тя и не иска. Всеки от тях е различен и всеки е можещ в различни насоки. Това не отчита системата днес, като че ли все още е останало това комунистическото “всички са равни”, не са равни и това е проблемът, не са безлични, а много шарени. Тази система е претоварена и тромава и не дава поле за индивидулно творчество и изява. В момента училището за учениците е по-скоро бреме, отколкото място за просвета.
Първият ни общ проект с тях беше посрещането в училище на Негово превъзходителство посланика на Сирийска арабска република Салах Сукар. Децата не можеха да повярват, че при тях може да дойде посланик. Мислеха, че посланици могат да идват само при японските паралелки. Веднага се ентусиазираха и много от тях поискаха да участват и ме засипаха с огромно количество предложения. Много бяха сладки, защото се почувстваха значими и полезни. Показах на някои от тях как се пише сценарий за една поетична вечер, с други работихме стихотворения, трети украсяваха залата, четвърти снимаха с камера. Всички се отнесоха безкрайно отговорно към индивидуалните си задачи. Много от тях дойдоха в залата три часа преди започването на вечерта, само да погледат и да се наслаждават на обстановката. Новината, която ги зарадва най-много, беше съобщена от директора на училището г-жа Величка Стойчева- договореност с НБУ за прием на учениците от арабските паралелки без изпит в специалността “Арабистика” направо във втори курс.
Това беше нашата първа стъпка към по-доброто бъдеще на арабските паралелки, които в момента се чувстват забравени от Бога, учат в стерилна среда, без всякакъв спомен за арабската култура, учат просто някакви букви (факт, който в момента променяме и правим планове за украсяване и ремонт на стаите). За това първата задача, която поставих пред себе си е да им покажа това, което е интересно за мен и това, което ме провокира да поискам да науча езика и някак си неусетно ме засмука в дълбините на познанието за арабите и тяхната култура, това, което ме накара да се почувствам значима и полезна.
Искам много да благодаря на колегите си от форума, които подеха тази кауза заедно с мен и се чувстват съпричастни с повдигането на престижа на арабските паралелки и извеждането им на отлично ниво. Мисля, че първите стъпки са направени и ако вървим с тези темпове, съвсем скоро задачата ни ще бъде изпълнена.

Алевтина Плочева

Позволявам си да публикувам тук няколко кратки стихотворения на Аниса Даруиш, преведени от Мая Ценова. Правя го, защото тази поезия ме вдъхновява в последните няколко дни и знам, че  е почти недостъпна за българския читател, но е толкова близка до него…

БОЖА РАБОТА

и впустош мислите си аз да посадя-

любов ще изкласи.

ОБИЧАМ КОГАТО СПИ-

защото сигурна съм, че сънува мен.

СЪВРЕМЕННОСТ

Ти си, който населяваш моето сърце; гостоприемно

те посрещат  всичките жени,

но ти живееш само в мен.

Тези стихове са включени в стихосбирката „На среща със сбогуването“, която е подбор на стихове от съвременните палестински поети, преведени от арабски на български език от МАя Ценова и Азиз Шакир-Таш.

Алевтина Плочева

С известно закъснение поради технически причини публикуваме следната статия:

Здравейте! В петък имах удодолствието да посетя един уникален проект, организиран от Великата община на Амман  по случай стогодишнината от основаването й  и десетгодишнината от възкачването на трона на Негово Величество крал Абдулла II ибн ал-Хусейн.

Малко след 15 часа започна най-мащабният и единственият по рода си в региона парад, наречен „Разказ за Амман” (قصة عمان). Хиляди се бяхме събрали пред римския амфитеатър в старата част на града, за да станем свидетели на пъстроцветното пешеходно шествие из улиците на Амман, което представяше историята и развитието на този древен град през годините.

В парада взеха участие музикални оркестри и трупи, множество фолклорни клубове и организации, свързани със съхраняването и развитието на традиционното и национално наследство, ученици и студенти от престижни йордански учебни заведения, представители на благотворителни фондации, спортисти, клоуни,  както и стотици доброволци, служители в общината и деца, които подробно ни „разказваха” събитията в йорданската столица през последния век и се грижеха за доброто настроение и високия дух на зрителите.

Надявам се и вие да усетите част от заряда чрез снимките, които ви изпращам:)

Десислава Янкова

Амман

След като в крайна сметка успях да си намеря нещо като квартира, мисля че е крайно време да се опитам да ви запозная малко повече с Аман, къде е и как се стига до него, какъв е и какво се случва в него..

Аман- столицата на Хашимитско кралство Йордания, тази година- 9ти Октомври, ще празнува 100 години от създаването на община Аман. Историята на града, започва някъде към 8000 г пр. Хр., съдейки по намерените останки от места за поклонение на слънцето, луната и звездите на територията на града. По-късно пристигат древните египтяни, както и различни племена, едни от които се наричат Амонити. От там  идва и името на града.

След това градът е превзет от асирийци и вавилонци.

384г пр. Хр. в града пристигат гърците, като владетелят Птолемей II Филаделфиус издига наново града, върху миналите останки и го кръщава града на себе си, Филаделфия. Така просъществува до 106г. Сл Хр., когато е покорен от римляните.

Градът разцъфтява по времето на Омеядския халифат, когато е в  непосредствена б лизост до столицата Дамаск, както и по времето на Аббасидите, когато столицата е Багдад. По-късно Аман е разрушен от няколко земетресния и пожари, като от него остава само малко село и много руини. През 1887г. на мястото се заселват черкезки племена.

Аман отново започва да се възражда, когато през 1906г. Османската империя започва строежа на хиджазката железопътната линия, свързваща Дамаск и Медина. Аман е главна ж.п. гара по маршрута, като по този начин се възраждат търговските му връзки.

През 1921г. когато се основава Трансйордания Абдуллах I избира Аман за столица, но тъй като все още няма дворец, той управлява от ж.п. гарата, където офисът му се помещава във железопътен вагон.

До 1948г. Аман остава малък град, но след създаването на Израел, Йордания приема множество палестински бежанци, и градът занчително се разраства. Следват серищ от бежански вълни от Палестина през 1967г., източно-азиатци от Кувейт след войната в залива 1991г., и иракчани след същата война, както и втора вълна иракски бежанци след инавазията в Ирак 2003г.

Днес градът е с повече от 2,5 млн население, разположен е на 19 хълма. Това прави климата му малко странен- когато си в подножието на някой хълм- времето е ужасно горещо, а когато си отгоре, духа бая силен вятър и ти става студено, особено след като си се сгрял от изкачването му.

Как се стига до Аман?

От София до Аман има главно два начина да се стигне- със самолет и с автобус. Със самолет, вариантите са или с транзитно преминаване през централна Европа, най-евтино беше през Будапеща, на борда на унгарските авиолинии, или първо с автобус до Истанбул или Букурещ и оттам на самолета.

Ние избрахме втория вариант, много по-бавен, не много по-евтин, но някак по-интересен. Вече има компания Манор, която предлага пътуване директно до Аман, като пътуването варира като време, като ние стигнахме за около ден и половина. Пътува се през Турция, в източната й част пътят минава през изключително живописно място, заобикаляйки два изгаснали вулкана, след това следва Сирия, като в Дамаск те прехвърлят на такси или автобус, в зависимост от броя на пътниците за Аман. Тази фирма Манор, пътува само събота, и автобусът й не е от най модерните. Цената беше 80 евро, в едната посока.

Другите компании са Зейтуни и ал-Ранам, те пътуват само до Сирия, но от Халеб има след 4-5 часа друг автобус до Аман. Цената им е 50 евро до Сирия, а след това не знам.. Големият проблем на пътуването с автобус е, че се минава през Сирия, и ни трябва виза, която е изключително скъпа- 46 евро- транзитна, само за едно преминаване. Офисите на Манор и ал-Ранам се намират в колибките пред Централна гара София, а телефонът на Зейтуни е- 02/ 846 50 71

И така стига толкоз фактология..

Представям Ви няколко снимки, любезно предоставени от колегата Мая Петкова.

С много усмивки,

Калоян от Аман, или както ме нарича един преподавател- Басим : )

Наскоро се върнах от Сирия. Прекарах там 45 дни и не мога да не споделя за приятните и за съжаление неповторими моменти, които останаха завинаги в моята глава и сърце. Невъзможно е да имаш очаквания, които да се оправдаят. Тръгнах без тях, изхвърлих ги през прозореца на автобуса и с право! Още на самата автогара започна шеметното натъпкване на сакове, кутии, торби, телевизори и шкафчета в багажното отделение, не успях да разбера, как слабичкия стюард Йусуф с тези ошлайфани движения на ръце, крака, рамене и други възможни части от тялото успя да натъпче ширещия се около автобуса багаж ( а после да го свали и отново магически да го натъпче на Турската граница и да повтори същото на Сирийската)!

Мислех си, че сакчето ми ще остане нейде из сирийските дебри, но не-то оцеля!В самия автобус- арабската реч ме шашна, по-скоро това, че уча от 3 години арабски, но нищо не разбирам от диалект! И когато Йусуф се надвеси над мен с кана кафе, аз му отговорих на българо-турско-арабски „Искам кафе“ (не мога да разбера как успях да смеся три езика в две думи..). Разбира се, минавайки през територията на Турция успях да си упражня няколкото останали в главата думи от часовете по турски, но за съжаление не бяха успешно приложени и също толкова успешно неразбрани. Но въпреки това, земите, през които пропътувахме около 20 часа, ми замаяха главата с невероятно прележната си подържаност и чистота, да не говорим за красотата на природата, която сме свикнали да виждаме и в България, но не толкова обгрижвана!

Сблъсъкът със сирийската граница беше вдъхновяващ. След безкрайните планини, ароматът на които разтреперваше прозорците на автобуса и удряше очите през стъклото, тежко навлязохме в пустинна местност, с малки прокрадващи се тук-таме храстчета и верига чакащи камиони. В пропускателния пункт на гишетата се тълпяха пререждащи се хора, хвърчаха паспорти и непопълнени декларации…нямаше напрежението, с което ни изследваха един по един на турската граница. Обстановката си беше доста народна, някакви хора проверяваха някакви неща, навсякъде бяха окачени табели с надписи за добри пожелания на пристигащите, написани английски с невероятно количество грешки. Впечатление ми направи малка глинена барака с избити прозорци и врати, в бараката стоеше изоставено желязно легло със сбръчкано одеяло. Цялата тази атмосфера сякаш беше подготовка за горещия безпорядък и услужливия хаос, които ни очакваха в сърцето на Сирия…

Алевтина Плочева

Тази вечер с радост получих материал от приятелите ни и съфорумци, намиращи се в йорданската столица Амман. Предоставям статията, която отразява интересно събитие, седмица на палестинската култура в Йордания. Моите редове са излишни повече!

Амман, Йордания. С лекция, посветена на съдбата на Йерусалим, вчера, малко след залез слънце, завърши седмицата на палестинската култура в Йордания. Официалното откриване бе на 28 септември, когато Хашимитското кралство отвори сърцето си като отреди на столицата Амман и на градовете Мадаба, Аз- Зарка, Ал-Мафрак, Ал-Карак и Ажилон да станат домакини на културните събития, състояли се по повод обявяването на Йерусалим за арабска столица на културата през 2009 г.

Началото бе поставено в Кралския културен център в Амман, където бе открита изложба на традиционни палестински занаяти и предмети, чиято красота „разкрива трудолюбието на палестинската жена и силната връзка на палестинския народ с неговите земя и родина”.* Снимката, която виждате в момента – „Йерусалим – столица на културата 2009”, е платно, избродирано ръчно от жените от „Бейт Сурик” в Йерусалим.

Изложбата носеше вълшебното име „Йерусалим, разказан в 1000 приказки”. Другите йордански градове прегърнаха палестинското изкуство, за да се проведат в тях поетични четения, изложби и дискусии, посветени на ролята на Йерусалим като културен център на палестинския народ.

„Йерусалим е много повече от град, в който се намират свещените места за евреи, мюсюлмани и християни”, каза д-р Халил в заключение на лекцията си малко преди да напусна Кралския културен център

в четвъртък вечер и да се отправя към общежитието с надеждата да спазя вечерния си час. А докато гледах летящите покрай мене коли на булеварда, си мислех, че само преди четири дни Йерусалим плачеше.. с цялата си красота..

В статията е използван цитат от йорданския ежедневник „Ад-Дустур”, 30 септември 2009.
Нито една от снимките не е неправомерно присвоена и не е нарушено авторското право на нито един автор на фотографии.

Благодаря Ви!
За „Форум за арабска култура”Махмуд Даруиш”
R./
Амман, Йордания

Има различни легенди за появата на кафето, за откриването на освежаващите му качества и превръщането му в любима напитка на милиони хора. Някои смятат, че кафето е открито през XV век, други твърдят, че това става още през VII век. Не е изяснено напълно и въздействието му върху здравето – както е известно, лекарите не са единодушни по този повод. Едно обаче е ясно – в наши дни тази напитка се е промъкнала в почти всеки дом и заема подобаващо място в най-хубавата част от деня -утрото. Самата дума кафе идва от арабската дума قهوة и в почти всички езици преминава с почти непроменено звучене.Така на английски е coffee, на руски кофе, на турски kahve.

Ако чуем думата на който и да е чужд език, вероятността да не разпознаем името на интернационалната напитка е много малка.

Легендите

Коренът на кафето е в Етиопия. Според една легенда то е открито от пастира Калдим. Докато пасял козите си, Калдим забелязал, че след като си похапнат от храсти с яркочервени плодове, те стават необичайно бодри и енергични, дори и през нощта. Етиопският пастир решил да опита ефекта върху себе си, като залял червените плодове с вода, но напитката била неприятна за пиене и раздразненият пастир хвърлил клоните на храста в огъня. От изгорелите зърна обаче се носел омайващ аромат. Пастирът изгасил огъня, а извадените от него изпечени зърна отново залял с вода. След известно време опитал напитката и за своя изненада открил, че вкусът й е горчив, но приятен за пиене, а бодростта, настъпила след отпиването, не го напуснала цяло денонощие. Калдим разказал за това откритие на настоятеля на близкия манастир. Той също решил да изпробва действието на напитката и преди службата през нощта поръчал на единия от послушниците си да опече зърната, да ги натроши на дребни парчета, да ги залее с вряла вода и да остави сместа за известно време. После изпил отварата. През цялата нощ настоятелят усещал удивителното действие на напитката и заповядал на всички монаси да я пият, за да бъдат бодри по време на нощните молитви. Друга етиопска легенда гласи, че кафето е открито от талантливия лекар шейх Омар, който лекувал болести, с които другите лекари не можели да се справят. Веднъж, бродейки по хълмовете, шейх Омар се натъкнал на храст с ухаещи цветя. Лекарят решил да изследва свойствата на това дръвче. Той приготвил отвара от семената на дръвчето и пил от нея няколко дни. Лекарят забелязал, че неговата трудоспособност се повишила, а настроението му се подобрило. След този опит решил да добави отварата в лекарствата срещу главоболие и стомашно разстройство и забелязал, че ефектът е много силен. Дълго време церителят не разкрил тайната си на никого, но на смъртния одър предал рецептата на спасителната напитка на своя син. Разбира се, легендите не свършват дотук.

Любовта към кафето при мюсюлманите се развива толкова бързо, че те сътворяват друга история за създаването на освежаващата течност. Някои от тях казват, че самият архангел Джибриил (Гавраил) донася на пророка Мухаммад шишенце с тъмна течност, която всъщност е кафе. Първите писмени свидетелства са от 575 г. от жителите на Аксум. Царството Аксум е основано от семитското племе сабеи, които са прекосили Червено море през Йемен. Аксум е могъща държава, която съществува през IV – VII в. на територията на съвременна Етиопия, включваща територията на сегашния Йемен. Жителите на Аксум първи употребяват кафето като тонизиращо средство. Но те просто дъвчат кафените зърна. По-късно в Йемен използват узрялата изсушена вътрешност на плодовете за варене на гъста и горчива напитка под името “гешир”. Малки топчета за цялостно подсилване на организма по време на дълъг път си правят арабите от кафето. За пригот- вянето на топчетата те счукват суровите зърна и ги смесват с животинска мазнина и мляко. Самото знание за кафето те получават от етиопците, които са изгонени окончателно от Арабския полуостров през ХII в. Начините за приготвяне на кафе се променят към края на ХII в., когато от суровите зърна се вари напитка, а по-къс- но арабите започват да ги сушат на слънце, пекат, мелят и после да заливат с вряла вода получилата се ароматна смес. За да смекчат вкуса, смесват напитката с мляко. Вкусът и въздействието на кафето се оказват толкова пленителни, че скоро то завладява и свещения град Мека.

Популярността на тонизиращата напитка се разпространява бързо. Жителите започват да го варят дори и в джамиите. Кафето получава красивото име “арабско вино” и скоро в големите мюсюлмански градове се отварят места, където може да се пие кафе (първообразите на съвременните кафенета). Мъже с ярки носии стоят на площадите и привикват минувачите, използвайки тиганите за печене на кафе като тъпани. Любовта към кафето достига дотам, че на някои места при сключване на брак между мъж и жена се споменава позволението на мъжа жената да пие толкова кафе, колкото иска.

Кафето – на съд

През 1511 г. в Мека е свикан върховният съвет на мюсюлманското духовенство. Главната тема на съвета е кафето, завладяло сърцата на арабите и превърнало се в тяхна страст. Тази страст се осъжда от съвета като престъпна, развращаваща умовете и душите на праведниците и отвличаща ги от вярата. Съветът проклина кафето и го назовава “черна африканска отрова”. Управителят на Мека затваря всички кафенета и изгаря кафените запаси. Но тази забрана се оказва безполезна и забравена съвсем скоро, защото навикът вече е дълбоко вкоренен в живота на арабите. Те вече са свикнали да пият кафе навсякъде – в домовете си, в кафенетата, в джамиите, при това по всяко време на деня и нощта. Кафето се предписва като лекарство и е добра стока за търговия не само в арабския свят, но и вън от него. То бързо се разпространява с мюсюлманските завоевания, които достигат до Северна Африка и Испания.

В Турция кафето попада много по-късно. Първите две кафенета в Константинопол са отворени през 1554 г. от пред- приемчиви сирийски търговци. Помещенията са просторни, обзаведени изискано и богато. Кафенетата са посещавани главно от учени, хора, играещи шах и други седящи игри. Тук също посетителите могат да се насладят на поезия, песни и танци, изпълнени от професионални артисти. Постепенно се отварят все повече и повече кафенета, които винаги са препълнени. Кафенетата са посещавани от различни класи хора. Откриват се и кафенета за по-набожни жители. Кафе и политика Но и тук сред властта се появяват предубеждения срещу кафето. Започва да се смята, че хората, пили кафе, недовол- стват и говорят много за политика. С указ всички кафенета в Османската империя са затворени. По времето на султан Мухаммад IV любителите на кафето се зашиват в чували от кафе и биват хвърляни в морето.

Но и тук любовта към напитката побеждава и султан Сюлейман II е принуден да свали забраната за пиене на кафе. А турската дипломация в някои случаи се превръща в разпространител на кафето в чужбина. В погледа на странстващия чужденец кафенетата изглеждат странни и непознати, за това в пътеписите си те отделят много място заописанието на чудното източно хрумване. Още тогава пиенето на кафе става неотменна част от живота на хората. Пият го хора от различен произход и народност, при различни поводи, често пиенето на кафе стига до 20 чаши на ден. Смята се за знак на лошо възпитание да се откажеш от чаша кафе. Този заемащ толкова важно място обичай има нужда от специална церемония. Заможните жители в Константинопол наемат специални слуги за приготвяне и поднасяне на кафе. Главният слуга разполага със специално помещение, недалеч от залата за кафе, където се посрещат гостите. Залата се украсява с ярки килими, настилки, възглавници и декоративни съдове. Кафето се поднася върху големи дървени или сребърни табли, на които се побират около 20 чаши. Напитката се налива само до половината, за да не изстива и за да може да се държи в ръката. Някои разполагат със специални носачи, които със знак от стопанина взимат кафето от слугите и с почтителност го подават на гостите.

„Експанзията“

Пиенето на кафе се превръща във форма на общуване между хората, по време на този ритуал се обменят поздрави, пожелава се здраве и щастие в личния живот и се възхвалява Господ. Всичко това много силно напомня на чаената церемония в Япония. Ритуалът и начинът за поднасяне на кафе търпи еволюция от векове насам. В съвремието кафето се сервира със сметана (или горещо мляко) и захар. Кафе с мляко се сервира в чаени чаши. Кафето по виенски се аранжира с бита сметана. Кафе със следолед се сервира в конусовидна чаша с топчица следолед, чашата се поставя в чинийка върху изрязана хартиена салфетка. До него се слага десертна лъжичка за сладолед и две сламки за кафето. Източният начин за сервиране на кафе е следният – напитката се приготвя в джезве със захар и се поднася заедно с утайката. Отначало с чаена лъжица трябва да се махне каймакът, след това се налива кафето от джезвето в чашката, после каймакът се слага в чашката. Напитката не бива да се разбърква. Чашата се поставя пред госта, вдясно от него върху чинийка се поставя чаша с изстудена преварена вода, в която понякога се слага лимон. Един от обичаите е кафето да се пие колкото може по-горещо, така че едва да се търпи. Затова първоначално то се пие от малки китайски чашки (чашките с дръжки се появяват много по-късно).

Първите английски пътешественици се забавляват, но понякога се плашат от екзотичните навици в кафенетата. Един от пътешествениците пише:

“Те могат да седят повече от час с една чаша… Да наблюдава това е извънредно скучно за чужденеца, тъй като няма никакво забавление, а звуците от мляскане дори заглушават музиката, тъй като в помещението могат се намират няколкостотин човека едновремено.“

След невероятния успех сред жителите на Изтока кафето покорява и Европа. Тайната му се пази грижливо дълго време от арабите, защото търговията с кафе е много доходоносен бизнес. Дълго време е забранен износът на кафените дръвчета в чужбина, за да не намери кафето нов дом. Първите свидетелства за кафето в Европа принадлежат на италианския лекар пътешественик Проспер Алпиниус, който съпровожда посланика на Венеция в Египет. Първите кафени зърна в Европа са доставени от германския природоизследовател Ханс Беллус. А един от поданиците на римския папа Пиетро де ла Балле дълги години живее в Турция, където разбира как се приготвя напитката. През 1626 г. той сварява чаша кафе за римския папа Климент VII, който остава възхитен от напитката, и въпреки първоначалните предубеждения сред духовенството спрямо кафето конфликти не възникват. Италианците приемат кафето много добре и скоро то става една от най-популярните напитки. През XVII в. холандците вече купуват кафе от арабите. Малко по-късно те успяват да изнесат клонки от кафееното дърво и така първи започват да отглеждат кафе в колониите си. През XVII в. Нидерландия се превръща в най-големия производител на кафе в Европа. Доходът от продажбата му определя голяма част от държавната хазна.

В Германия кафето попада чрез холандците. През 1675 г. лекар холандец носи кафени зърна в Бранденбург в Северна Германия. Първите кафенета там се откриват същата година в Хамбург, Бремен и Хановер. Не чаят, а кафето се смята дълго време за национална напитка в Англия. Едно от предположенията защо то не запазва мястото си на любимец в тази държава е следното. Главният доставчик на кафе и чай на острова е Ост-Индийската компания, която в началото на XVII в. не успява да организира доставките си и във Великобритания в големи количества започва да се доставя чай от Китай. Вследствие на това чаят става евтин и достъпен за всички, а следователно и най-популярен. По същото време кафето попада и в Австрия. През 1683 г. турската войска влиза на територията на тази държава, Виена е обсадена, а държавата се изправя пред поробване от османците. Заради обсадата градът гладува. Войската на Австрия не превишава 11 хиляди, но продължава смело да се бори. В най-отчайващата ситуация на помощ идват полските войски и турците позорно бягат, без да вземат със себе си нищо. Сред изоставения багаж австрийците намират 50 чувала със странни зърна. Очароват се от аромата им, но никой нищо не знае за тях и решават да изхвърлят чувалите във водите на Дунав. Но един полски емигрант, Франц Колшицки, се намесва. Той знае много за предназначението на ароматните зърна и моли да му се подарят чувалите. Познанията на поляка за кафето са от Турция, където той прекарва няколко години и прекрасно научава турски език и знае турските традиции. След като се сдобива със запасите от кафе, Колшицки отваря първото кафене в Австрия, но то е заплашено от фалит поради неотминалата неприязън на местните жители към неотдавнашните окупатори. За да привлече клиенти, полякът измисля собствена рецепта за приготвянето на кафе – филтрира напитката и добавя в нея мляко и мед. Това кафе се харесва на жителите и кафенето започва да се ползва с голяма популярност. След време наред с кафето Франц започва да сервира и питки във формата на полумесец, което се превръща в радост за жителите на Виена, защото, изяждайки символа на Османската империя, те се чувстват истински патриоти. Кафето си проправя път във Франция по време, когато Франция и Турция са изправени пред военен конфликт. През 1664 г. във Франция пристига турският посланик Сюлейман Мустафа ага. Той е човек с невероятно изтънчени маниери и мнозина са очаровани от него. В Париж плъзват слухове за необичайната напитка, която посланикът предлага на гостите си Церемонията по приготвяне на кафе в дома на Мустафа ага е истинско зрелище. Пред очите на гостите чернокожите слуги с ярки турски одежди пекат зърната и варят ароматната напитка. Дипломатическата мисия на Мустафа ага се проваля, но кафето си намира още един дом – Франция.

Първото кафене е открито през 1671 г. в Марсилия. Кафенетата в Европа се превръщат в място за събиране на интелектуалните и артистичните среди, в място за отмора и развлечение, за откъсване от обичайните грижи. Някои кафенета съществуват векове наред и пазят традициите и имената си. Кафенетата са и обект на бунтове от страна на жените, които не понасят съпрузите им да прекарват повече време в кафенетата, отколкото вкъщи. Почти няма място, където кафето да не се е промъкнало и да не е завладяло сърцата на хората. Днес стилът и традициите на кафето и кафенетата са различни в различните държави.

В по-голямата си част в кафенетата вече не се предлага само кафе, а кафето се радва на изкусни “подобрения”. И вече рядко някой се сеща откъде е дошла тази напитка.

Алевтина Плочева

(публикувано в списание „Изток-Запад“)

Много хора ни питат: „Защо правите всичко това, форумът?„.

При този въпрос, всеки от нас има различен отговор. Някой от нас ще каже, че е заради тръпката да се занимаваш с нещо различно, друг ще сподели, че по този начин се чувства полезен. За трети обаче, това е и нещо специално. Чувството да се занимаваш с култура, която е от световно значение, е невероятно.

Истината е, че арабската култура, с всичките си нюанси, е изключително важна за световната история. Близкият изток е родил велики умове, стилове, култури, без които днес дори Западът нямаше да е това, което е днес. Арабското културно наследство е само част от цялата пъстра картина, която виждаме. Но въпреки това, тя е с голяма тежест. Смесицата между персийска, византийска и арабска култура, прави заниманието с тази материя едно изключително изживяване.

Ние, от Форума за арабска култура „Махмуд Даруиш“, сме се заели с разпостранението на тази култура. Макар и повечето от нас да не са свързани с нея. Този факт е без значение, когато става дума за нещо, което обичаш.

Другата наша цел е да разясним някои спорни точки, свързани с арабския свят. В повечето случаи „арабски държави“ и „арабска култура“ са нещо различно. Днес арабите преживяват епоха на застой и изграждане на гражданско общество. В тази атмосфера на постоянни конфликти, тероризъм и предизвикателства, носителите на самата арабска култура не са ангажирани с нейното разпостранение и запазване. Именно заради това има и неразбиране от страна на западната култура, която изпитва и доза страх от тази част на света.

Припомням ви един клип:

Съзнаваме, че арабската култура е с изключителна важност за разбирането на самия Близък изток. Тя има отражение дори тук на Балканите. Нейното опознаване може да доведе най-малкото до обогатяване на общата култура.

Всеки, който иска да се присъедини към нас, да даде идеи, да помогне, може да ни потърси. Добре сте дошли!

Руслан Трад

Днес (18.09.2009г.) трима от членовете на Форума заминаха за Йордания. Деси, Рали и Калоян ще прекарат там следващите девет месеца. С други думи, вече си имаме агенти… така, де, кореспонденти в Хашемитското кралство! Ще има много снимки и интересни истории- какъв ли ще е животът на няколко български студенти в арабската страна?

Пожелаваме на нашите приятели върховно изживяване, изпепеляващи емоции… и да се насладят на арабската култура, както си му е редът! Обичаме ви и ни липсвате!

Щом апетитът идва с яденето, то вдъхновението в Йордания ще идва с всяка стъпка…

Гората от маслини беше някога зелена

Беше… А небето –

синята гора… Любими, беше,

но какво я промени през тази вечер?

При завоя задържаха камион с работници,

мълчаха.

На изток ни обърнаха… и пак мълчаха.

О свито от любимия гнездо…

сърцето ми бе синя птица някога,

а кърпичките ти у мен са бели до една, любими, бяха,

но защо са целите в петна през тази вечер?

Любими, нищо не разбирам!

Насред пътя задържаха камион с работници,

мълчаха.

На изток ни обърнаха… и пак мълчаха.

Всичко мое е за теб.

За теб е сянката, за теб е светлината,

пръстенът венчален и каквото друго пожелаеш,

мъничка градинка със смокини и маслини.

Пак ще идвам – както всяка нощ,

ще се промъквам  през прозореца в съня ти и ще ти оставям стрък жасмин.

Не ме кори, ако позакъснея –

спряха ме.

Гората от маслини беше всякога зелена.

Любими, беше.

Петдесет убити

я превърнаха по залез…

в локва кръв… убити петдесет.

Любими… Ти не ме кори…

Убиха ме… Убиха ме

Убиха ме…

(от “Краят на нощта”, 1967)

Превод: Азиз Таш