По време на предислямската епоха в земите на Арабия широко разпространение получава политеизмът като основна форма на вярване. Арабите вярват в множество богове и се покланят на многобройни идоли. Постепенно в Южна Арабия се наблюдава преминаване към монотеизъм, градските божества се превръщат в обощойеменски, а мястото на върховния бог заема богът на Луната ал-Маках, когото наричат също така рахман (милостив). Успоредно с преобразуването на многобожието в монотеизъм се наблюдава и навлизането на арабския полуостров на юдаизма и християнството, които също така получават широко разпространение, но нито едната от тях не успява да се наложи като преобладаваща рилигия. Християнски характер има Етиопия, а юдаизмът е приет от управника на Йемен през VI в. Зу- Нуас. В Северна Арабия близо до визинатийските граници се изповядва християнския монофизизъм, а близо до границите със сасанидите се рапространява несторианството, донесено от изгнаниците от Византийската империя. В Централна Арабия също проникват християнски проповедници, които способстват за разпространението и запознаването на местното население с принципите на тази религия. В сравнение с нея, обаче юдаизмът получава възможост за по-дълбоко проникване в тези земи. В много оазиси на Хиджаз и Неджд съществуват юдейски колонии.

Преобладаващо обаче е многобожието. Корените му можем да потърсим още в древността. Пантеонът е смесица от общосемитски остатътчни митове и божества, чиито имена са фиксирани още в Стария завет. Начело стои богът Ел, той има няколко имена като Ил, ал-Илах, ал-Лах. Другите важни божества са ал-Лат, ал- Узза и ал-Манат. Култът към тях се наблюдава от крайните северни поселения до южните части на древна Арабия. Обект на почитане също са камъни, скали и дървета, често пъти те се явяват като въплъщение на божествата. Освен това всеки род има божество-покровител. Около храмовете и светилищата се отделя свещена територия, която се нарича хима или харам, където всичко се смята за неприкосновено (хорат, животните и растенията). На същото място е ситуиран и олтарът за жертвоприношения. Към VII в. човешките жертвоприношения вече не са лице. Но е възможно такива да се извършват с цел да се облегчи изхранването на семейството. В Корана се осъждат случаи на убийства от бедуините на момичета, които се смятат за тежест на семейството в годините на глад и немотия.

За посредници между човешкия и божествения свят се смятат джиновете и шейтаните. Те са добри и лоши и внушават на хората мисли и подбуди за действия. Хората не могат да имат пряк конткат с тях, той се осъществява посредством аррафите или кахините (предсказатели и прорицатели), които предсказват бъдещето, търсят изчезналото и разгадават скритото. Всяко племе притежава свой ариф или кахин, който  помага на хората от племето, а също и на дошлите от далеч. Смята се, че поетите са вдъхновявани от джиновете[1].

Преходът към монотеизъм е обвързан с термина ширк, обстойно изследване по тази тема намираме в труда на Павел Павлович[2]. Този термин придобива отрицателна окраска и служи като опозиция на единобожието (таухид). Самият термин е употребен в Корана само четири пъти, но неговите многобройни производни се срещат в голямо количество стихове-знамения. Терминът ширк е определящ за арабския светоглед в епохата на джахилията преди появата на исляма. Така за шурака се смятат съдружаващите главния бог Аллах идоли. Неговото върховенство обаче се оспорва, пример за това е обичаят на арабите да отреждат част от реколтата и добитъка си за Аллах, който отивал за прехрана на бедняците, и част, която отивала за идолите. Ако частта за Аллах се получавала богата, джахилийските араби отнемали дял от нея и го прехвърляли за идолите. При обратната ситуация (голяма част от реколтата за идолите), те не прехвърляли нищо на Аллах, а всичко си оставало за идолите.

В труда си „Книга за идолите”  Хишам  Ибн ал-Калби[3] ни съобщава, че  всяка къща в Мека има свой идол, на когото се покланят. Последното нещо, което правят преди да тръгнат на път, е да доконат идола си. А завърналият се от път при влизане в дома си първо се докосва до идола. Арабите от джахилийската епоха обичат да се покланят на идоли. Някои от тях изграждат свои капища, други взимат идол. Хората, които нямат възможност да построят капище или да вземат идол, слагат камък пред светилище или на друго място, което им харесва  и извършват ритуални обиколки (дауар) около камъка, подобни на обиколките около светилището. Тези камъни носят името ансаб (единствено число насаб). В случай, че камъкът има вид на статуя, той се нарича санам или уасаб (множествено число аснам и аусаб). В „Книга за идолите” се съдържа сведение, че те могат да бъдат направени от дърво, злато или сребро.

Пътуващият човек, обикновено взима със себе си четири камъка като нарича единия свой Бог, а останалите три използва като поставка за котел по време на почивка. След почивката оставя камъка, при следващата извършва същото. Джахилийските араби извършват жертвоприношения за всеки от своите идоли, за да ги умилостивят. Но въпреки това признават превъзходството на Каабата, където извършават поклонението хадж и умра. Животните, които принасят в жертва за своите идоли са наричани ал-атаир, а мястото, където се провежда самия ритуал се нарича ал-итр.

Хишам  Ибн ал-Калби посочва, че първият идол е на богинята Манат. Той се намира на брега на морето около планината ал-Мушаллал  в местността Кудайд близо до Мека. В книгата си Джауад Али[4] споделя, че сред авторите говорещи за идола, не намира подробни сведения за самия него, единствено ат-Табари прави заключение, че вероятно идолът е капище. Според него не е разумно идолът да бъде просто скала или да стои сам в пустошта, изложен на слънце и вятър. Но също така той посочва и друго сведение, че Манат е скала, смятана за свещено място, на което поклониците проливат сълзи. Тези сълзи се явяват самото жертвоприношение. Те плачат като че ли се изсипва пороен дъжд, тъй като Манат е богинята на ветровете и дъждовете. Женските сълзи се смятат за жертвоприношение в предислямската култура, като еквивалент на проливане на кръв от страна на мъжете[5].

Около идола се извършват жертвоприношения и му се поднасят дарове, а почитащите го дават на децата си имена като Абд Манат, Зайд Манат, Саад Манат, Уз Манат и Аус Манат- различини при различините племена. Присъствието на идола в името на човека е от голямо значение, защото така се смята, че идолът му помага и му носи късмет. Почитането на Манат е широко разпространено сред много различни племена. Ибн ал-Калби споменава, че му се прикланят живеещите в Мека и Медина и наоколо племена, но най-силно го почитат племената ал-Аус и ал-Хазрадж.

В книгата на Ибн ал-Калби се съдържа сведение за тези две племена, че по време на поклонението заедно с останалите хора те спират на всички места от обичая, но не бръснат главите си. Тази част извършват на тръгване от долината Мина, като спират пред идола на Манат, обръсват главите си и остават там известно време. Без тази част те не смятат поклонението си за завършено. За наличието на идола се споменава и в Корана. Идолът е разрушен по заповед на пророка Мухаммад от Али.

Ибн ал-Калби посочва, че след  Манат се появява идолът на богинята ал-Лат. Смята се, че тя е женският вариант на името на бога Аллах. Името й е геминирано „الالاهت“  подобно на „الالاه“ , което се превръща в „الله“  .

Идолът се намира в град ат-Таиф (разположен югоизточно от Мека, населяват го племената сакиф). Камъкът има четириъгълна форма и до него седи един юдеин, който непрекъснато вари савик (каша от ечемичено брашно с вода и масло). Авторът посочва, че ал-Лат е почитана от курайшитите и всички араби.А Джауад Али посочва, че името на ал-Лат се среща и в набатейски и сефеуитски текстове, което означава, че тя е почитана още от тяхното време. Тя е първото арабско  божество, споменато от гръцки истроик- Херодот. Където се споменава като еквивалент на богината Минерва или Атина. Някои ориенталисти смятат, че ал-Лат е олицетворение  на слънцето, други, че тя е богинята на планетата Венера.

Неин пазител е родът на Аттаб ибн Малик в племето сакиф, който въздига постройка над идола. Аарабите дават имена в чест на богинята като Зайд ал-Лат и Тайм ал-Лат, Ааид ал-Лат, Шии ал-Лат, Шакам ал-Лат, Уахаб ал-Лат, но това, което прави впечатление на иракския историк Джауад Али, е че никъде не се среща името Абд ал-Лат. За точното местонахождение на идола  се посочва мястото на лявото минаре на джамията в ат-Таиф. Какви са причините за издигане на джамията на мястото на езическия храм не е известно- дали е символ на това, че ислямът заема мястото на езичеството и храмът на богинята отстъпва място на храма на Аллах. Или причиата е по-проста- наличието на вече съградени основи улеснява значително работата по посторяването на джамия. Някои смятат, че изграждането на джамията на това място е разчетена стъпка, за да остане спомен за тези, които приемат исляма, но остават верни на старите си божества.

Ибн ал-Калби посочва няколко предислямски поети, които споменават за ал-Лат, както и Корана. Сакифитите почитат идола до появата на исляма, когато пророкът изпраща единия от сподвижниците си ал-Мигура ибн Шууб да разруши и да изгори идола.

Третият женски идол е този на богинята ал-Узза. Името й означава „всемогъща”, а в епохата на джахилията култът към тази богиня е широко разпростронен по целия арабски полуостров. Еквивалентът й е гръцката богиня Афродита. Ал-Узза, както и друга богиня Руда е женското съответсвие на общосемитското божество Астар. Съществуват сведения, че идолът на ал-Узза са три акации, за доказателство на което ат-Табари ни посочва доста разкази. В същото време той ни дава множество други сведения, че идолът всъщност е бял камък[6].

Ибн ал-Калби ни представя верига на имена като доказателство за по-късното появяване на ал-Узза: баща – Тамим ибн Мурр, който назовава сина си Зайд Манат ибн Тамим ибн Мурр ибн Удд ибн Табиха, наричан още Абд Манат ибн Удд. Салаба ибн Укаба назовава сина си Тайм ал-Лат. Тайм ал-Лат ибн Руфайда ибн Саур и Зайд ал-Лат ибн Руфайда ибн Саур са ибн Уабра ибн Мурр ибн Удд ибн Табиха. Ибн ал-Калби посочва и името Тайм ал-Лат ибн ан-Намир ибн Касит, както Абд ал-Узза ибн Кааб ибн Сад ибн Зайд Манат ибн Тамим. Като проследим разположението на Манат, ал-Лат и ал-Узза в имената на тези  откриваме, че ал-Узза се появява най-късно в тези вериги, което може да ни послужи като доказателство за наистина по-късната му поява спрямо другите два идола. Но както посочва Джауад Али, това могат да бъдат само догадки, защото времето е прекалено отдалечено от нас и трудно може да се определи с точност появата на идолите.

Средновековният автор посочва личността Абд ал-Узза ибн Кааб като първи назован с името на идола. Джауад Али пише за назованите от Ибн Дурейд имена сред курайшитите, които съдържат Абд ал-Узза: Абд ал-Узза ибн Каси, Абд ал-Узза Ибн Абд Манаф, Абд ал-Узза ибн Абд ал-Мутлиб.

Ал-Узза е почитана сред арабското население на Ирак, Шам, а също и сред набатейците и сефевидите. Исхак от Антиохия (V в.)  в разказа си за бейт хур посочва името на ал-Узза, като я назовава Каукабта т.е. женска планета, която се появява сутринта, която при арабите от джахилията е точно ал-Узза. Набатейците с нея имат предвид   Венера. Прокопий смята, че тя е Афродита. А според други тя е символ на луната.

За местонахождението на идола се посочва Нахлат аш-Шамийа във уади Хурад намиращ се срещу ал-Гумайр. Там е построено капище. Името давано от арабите в нейна чест е Абд ал-Узза, тя се смята за най-почитаната сред курайштите, които при посещенията си на идола му носят дарове и жертвоприношения, за да се смили над тях. При курайшитите се наблюдава обичай, при който обикалят около Каабата и повтарят клетва във вярност към трите идола ал-Лат, ал-Узза и ал-Манат. Ибн ал-Калби посочва няколко човека, които споменават ал-Узза, повечето от тях са предислямски поети. Като например Абу Джун-дуба ал-Хузали ал-Кирди, който казва, че жената, която той обича се кълне в ал-Узза. В нея се кълне и поетът на преходния период от племето ал-Аус Дирхам ибн Зайд ал-Ауси. За нейния жертвен одър наречен ал-Габгаб споменават поетът от племето хузайл Абу Хираш ал-Хузали, поетът Нухайка ал-Фазари и Кайс ибн Мункиз ибн ‘Убайд нбн Датир ибн Хабашийа ибн Салул ал-Хузаи.

За пазители на идола са посочени бану шайбан ибн джабир ибн мурра ибн абс ибн рифаа ибн ал-харис ибн утба ибн сулайм ибн мансур от живещото на границата между Неджд и Хиджаз северноарабско племе сулайм. Арабите продължават да се покланят на идола до появата на исляма. В „Книга за идолите” намираме интересна история, която разказва, как   Абу Лахаб отишъл да види Абу Ухайха Саид ибн ал-Аса ибн Умаййа ибн Абд Шамс ибн Абд Манаф, който бил поразен от сериозна болест. Абу Лахаб видял, че Абу Ухайха плаче, и го попитал дали не плаче заради неизбежната смърт. Абу Ухайха му отговорил, че се страхува хората да спрат да почитат ал-Узза след смъртта му. Абу Лахаб го успокоил, че хората почитат ал-Узза не заради Абу Ухайха, а заради самия идол и няма да спрат да му се покланят след смъртта на пазителя. Тогава Абу Ухайха се успокоил, а Абу Лахаб останал много учуден.

А ето друга история за ал-Узза, която научаваме от книгата. Тази история бележи края на култа към идола. Името на последния разказвач в иснада е Абу Бакр Ахмад ибн Мухаммад ал-Джаухари, който разказва, че ал-Узза е била зъл дух, който обитавал три акации в долината Нахла. Когато пророкът влязъл в Мека, изпратил Халед ибн Уалид в долината Нахла да намери трите акации и да отсече първата от тях. Халед ибн Уалид сторил това, но не видял нищо. Тогава пророкът го изпратил да отсече и втората, но отново не видял нищо. Когато се върнал да отсече третата акация, видял етиопка с разрошени коси, положила ръце на шията си и скърцаща със зъби. Зад нея видял пазителя й Дубаййа ибн Харами аш-Шайбани ас-Сулами, който призовал ал-Узза да се защити и да убие Халед. Но тя не сторила нищо, а Халед я ударил и й разцепил главата, тогава тя се превърнала в пепел. След това убил Дубаййа, а после се върнал при пророка и му докладвал стореното.

Павел Павлович посочва[7], че в Палмира съществува култът към божествата Азизос и Мунимос. Смята се, че Азизос е едно от имената на Зорницата, която при северните араби е ал-Узза. Някои от настенните рисунки представят първия бог пред колесницата на слънцето, втория след нея. Тези имена в последствие влизат като едни от прекрасните имена на Аллах като азиз – всесилен и муним – всеблагодатен. Съществува предполжение, че Ал-Лат и Ал-Узза са идентични и Ал-Узза (весмогъща) е название на висше женско божество и най-вароятно майката на всички божества. Ал-Лат и Ал-Узза се приемат за майка на боговете, а в някои райони се смята за жена на Аллах.

Освен трите женски идола арабите почитат и много други, които обаче нямат такава стойност като ал-Лат, ал-Узза и Манат. Както казва Ибн ал-Калби, идолите на курайшитите са разположени както в самата Кааба, така и пред нея. Един от тях е Хубал. Имал форма на човек с отчупена дясна ръка, която в последствие курайшитите заменили със златна. Идолът придобива името Хубал на Хузайма, тъй като  Хузайма ибн Мудрик ибн ал-Йас ибн Мудар пръв поставил идола в Каабата. Интересен е факта, че пред идола са били поставени седем стрели, на едната стрела имало надпис „чистокръвен”, а на другата „чужд”. При съмнение в бащинство на дете, донасяли жертва на Хубал и хвърляли стрелите. Така се определяло дали детето е чуждо или не. Имало е стрела за сключване на брак и за мъртъвци. Често се обръщали към Хубал за решаване на някакъв въпрос, хвърляли стрели и се съобразявали с „подсказаното” от него решение. Спрямо една от легендите стрели по идола хвърлял и Абд ал-Мутталиб – бащата на Абдаллах (бащата на пророка Мухаммад). Абд ал-Мутталиб се заклел, че ако му се родят 10 сина, ще жертва единия за Хубал. Когато му се родил последният син, дядото на пророка започнал да хвърля стрели по идола и да гадае кой от синовете да жертва. Изборът паднал върху Абдаллах, но нежелаейки да губи сина си, Абд ал-Мутталиб хвърлил стрели с въпроса дали да жертва сина си или сто камили. Изборът паднал върху стоте камили.

Други два идола според Ибн ал-Калби са Исаф и Наила, които били превърнати в камъни и поставени сред другите идоли, за да служат за назидание на хората. Но с течение на времето хората започнали да се покланят и на Исаф и Наила, като на останалите идоли. След това пред тях започнали да извършват жертвопринашения на животни.

В „Книга за идолите” се споменава и Руда(една от най-древните и почитани богини на Централна и Северна Арабия) – капището на племето  рабиа ибн кааб ибн сад ибн зайд манат, което е разрушено от поета от пелемето тамим ал-Мустаугир. Друг идол е Манаф, за който има малко сведения. Зу-л-Халаса вероятно е божеството на войната, той също е от почитаните идоли – изписан камък с подобие на венец. Бил е разположен в Табала (град по пътя от Йемен към Мека). Пазителите му са бану умама от племето бахил ибн асур. Почитали го и южните племена баджила, хасам и азд ас-сарат, както и живеещите наблизо родове от северноарабското племе хавазин.

Идолът Саад е почитан от потомците на Кинана Малик и Милкана. Името „саад” означава „щастие, благоденствие”- дълъг камък. Бану мунхиб ибн даус от племето даус почита идола Зу-л-кафейн („ с две ръце”). Идолът Зу-ш-шара е почитан от  бану ал-харис ибн йашкур ибн мубашшир от племето ал-азд (това е върховното божество на набатейския пантеон Душар). Племената кудаа, лахм, джузам, амила и гатафан почитали идола ал-Укайсир. Племето музайна почита идола Нухм. Племето азд ас-сарат почитало идола Аил, племето аназа- идола Суайр, племето хаулан- идола Умйанис. Джауад Али говори за идол, който отсъства в „Книга за идолите”- Джалсад, почитан от киндитите.

Идоли останали от времето на Ной са Уадд, Суаа, Йагус, Йаук и Наср. За тях Ибн ал-Калби споделя история донесена от миналото” Уадд, Суаа, Йагус, Йаук и Наср са били праведни хора и починали в един и същи месец. Техните роднини скърбяли по тях и тогава един от потомците на Кабила казал: „О, хора, искате ли да ви направя пет идола по тяхно подобие, но душа в тях няма да мога вдъхна?”  -„Да”- казали те, и той изсякъл за тях пет идола по подобие на тези хора и ги поставил за тях.” В тази история проследяваме една възможна поява на идолопоклоничеството.

Ибн ал-Калби споделя, че то идва още от времето на Адам. Ето друга история предадена чрез дълъг иснад в „Книга за идолите” . Поклонението на идоли започнало от това, че, когато Адам починал, синовете на Шис Ибн Адам го погребали в една пещера в една планина в държавата Хинд (Индия). Тази планина се наричала Науз и била най-плодородната планина на земята.  Потомците на Шис са посещавали тялото на Адам в пещерата, покланяли му се и призовавали за милост божия за него. Един от потомците на Кабила (Каин), син на Адам казал : „О деца на Кабила! Потомците на Шиса имат нещо, около което обикалят и, на което се покланят, а вие нямате нищо”. После изсякъл за тях идол и бил първия, който сторил това.

Арабският езически пантеон по време на джахилията е многолик и разнообразен. В източниците присъстват множество имена, за някои от тях съществуват многобройни сведения, а някои се споменават мимолетно. За много от фактите е трудно да съдим обективно от толкова дълго времево разстояние и някои от тях остават само предположения.

Библиогрофия:

1. Павлович, П. История и култура на древна Арабия. София, 2001
   1. Павлович, П. „Космогонични и есхатологични представи в епохата на Джахилията”. В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н. Йордан Пеев. София, 2001.
   2. Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Т.1, София, 2001, Т.2, София, 2002.
   3. Хишам ибн Мухаммад ал-Калби. Книга об идолах (китаб ал-аснам). М. Восточная литература. 1984
   4. Большаков, О.Г. История халифата, т.1
   5. جواد علي، تاريخ العرب قبل الإسلام، ج6

[2] Павлович, П. История и култура на древна Арабия. София, 2001

[3] Хишам ибн Мухаммад ал-Калби. Книга об идолах (китаб ал-аснам). М. Восточная литература. 1984

[4] جواد علي، تاريخ العرب قبل الإسلام، ج

[5] Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Т.1, София, 2001, Т.2, София, 2002.

[6] جواد علي، تاريخ العرب قبل الإسلام، ج

[7] Павлович, П. „Космогонични и есхатологични представи в епохата на Джахилията”. В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н. Йордан Пеев. София, 2001.

Алевтина Плочева

След 29 януари, когато беше нашата поредна литературна вечер, още повече хора пожелаха да прочетат повече от арабската поезия, която чуват.

Това, което се чете на вечерите в голяма част не е било превеждано или се ползват стихосбирки, правени преди време от нашата приятелка и колежка в делата, Мая Ценова. Други пък са превеждани от Форума, пример за което е преводът на произведение на велекия Низар Кабани, направен от Ана Минчева.

Предлагам на вашето внимание няколко стихосбирки, които може да изтеглите от нашия блог и да четете, когато пожелаете.Приятно пътешевствие в света на арабската модерна поезия!

• Антология на Махмуд Даруиш(.doc)
• Махмуд Даруиш-Фреска(.doc)
• Модерна арабска поезия(.doc)

Нека не забравяме, че трудът е важен и личен. Тези произведения ги ползваме с позволението на Мая Ценова, Хъдер Салфидж и Азиз Таш. Хора, участвали в преводите на произведенията преди години. Да ценим техния труд!

Ще сме благодарни, ако ползвате текстовете за лични цели и не бъдат качвани никъде, ако не е с разрешението на нас или преводачите.

]]> http://arabculture.wordpress.com/2010/01/30/arabic-poetry-download/feed/ 4 arabculture http://arabculture.wordpress.com/2010/01/22/poetichna-vecher-2/ http://arabculture.wordpress.com/2010/01/22/poetichna-vecher-2/#comments Fri, 22 Jan 2010 19:01:07 +0000 arabculture http://arabculture.wordpress.com/?p=554 ]]>

Кинофестивалът „Цветята на Корана”  е в пълния си разгар! Филмите се гледат, харесват се и даже вече се повтарят, поради големия интерес. Ако още не сте отишли на нито един филм, тичайте! А ако вече сте ходили, отидете на още, защото вече знаете, че не са за изпускане!!

Междувременно, за да се убедите окончателно и съвсем да ви опарят чувствата на любовта, страданието и културната наситеност, ви каним да посетите  поетичната вечер на 28 януари в Дом на киното. Стихове вдъхновени от любовта на велики арабски и ирански поети ще бъдат прочетени от нас- членовете и приятелите на форум. А вие в това време ще можете спокойно да си седите на възглавниците, да се наслаждавате на светлината на ароматните свещи, на музикалните струи и разбира се, поезията. След дозата поезия ви предлагаме да гледате филма

Заповядайте на 28 януари (четвъртък) в 18 00 във фоайето на Дом на киното!!Ще се радваме да бъдете с нас!

Алевтина

Форум за арабска култура „Махмуд Даруиш“ разширява своята дейност, като през новата година ще се заемем с проблеми, свързани с имиграцията, бежанците и техните трудности в България. Друго наше направление ще е заемането на гражданска позиция по важни проблеми, не само за България, но и в света-войни, конфликти, нарушаване на човешките права и унищожаване на паметници на културата. Разбира се остава основната ни задача -организиране на културни инициативи, преводи и т.н., свързани дейности с арабския свят и Ориента.

Ето защо имаме нужда от набирането на нови членове, които да помогнат в дейността на форума. Това е от изключителна важност.

Това е напълно доброволно начинание и ваше решение. Вашето участие зависи само от вас, но все пак ако се включите имаме няколко критерии, отговорности, които са важни за нас и работата ни:

- Активно участие в дейността на форума и вземане на отношение
- Възможно присъствие на инициативите
- Предложения на идеи, свързване с други организации

Ако искате да бъдете активен член на форума за арабска култура, тогава моля да пратите:

-личен мейл
-трите си имена
-интереси, които имате
-телефон за връзка

Пращайте на arabcultureforum@gmail.com . Вашите данни ще бъдат вкарани в база данни, а предоставянето им на трети лица е забранено, като данните ви са защитени.

За постоянни ъпдейти и новости от форума, посетете групата ни във Facebook или профила ни в Twitter.

Поздрави!

Клепачите ти се спускат и заспиваш… Кой знае…Може да заспиш завинаги. Как може някой да гарантира събуждането ти на сутринта? Кой ще ни гарантира това?

Не…

Няма да спя тази вечер.

Готов съм за движение, да се възползвам от нощта… Дългата нощ… Дишам дълбоко… Сърцето ми бие… Бие и бие… И изведнъж спря в полунощ или на зазоряване, по-скоро…

Този откъс от „Концерт за пиано и оркестър”, който слушам от розовия грамофон, ме убива. Той се набива дълбоко в съзнанието ми. Какво спечелих от това, че съм жив… Че съм жив човек от момента, в който се родих до сега?…

Нищо…

Нищо освен проблеми, глупави и грозни моменти. Никаква наслада. Никакво благородство, което да ме удовлетворява. Никакви пътешевствия. Дори никакви красиви моменти…

Всяка нощ може да бъде последната нощ на живота ми…. Може да е тази… Тази вълшебна, студена, чиста нощ. И тази странна, широка, жълта луна… Всичко това ме подтиква да не стоя на едно място… Да Безсънствам. Но това също ме натъжава…

Не, няма да си сваля дрехите, нито да си събуя обувките, нито нищо друго. Ще запаля огън, за да стопля краката си и после ще изляза на улицата и ще вървя, ще вървя до безкрая… До там, където не зная, а краката ми ще пронизват тротоара. Новата тъмно синя табела скрива от мен цялата позорна светлина, която хвърлят върху мен нощните фенери, окачени по продължение на улицата и точно в средата й…

Какво да правя тази нощ освен да вървя? Киното ме отегчава, а хората са въодушевени от него. Повечето изглеждат като странни пришълци и аз се плаша от тях. Наситих се на приятелите си, на приказките им, на настроенията им и знанията им. Искам нещо ново…

Аз съм нов човек. Във всеки един момент произвеждам нещо ново… Това беше причината да се обичам: Защото съм новатор…

А сега… Не знам как, нито кога започнах да чувствам, че същият аз едва не се превърнах в стара и ръждива вещ… Удушен… Мъртъв…

Не изтърпях тъгата, която ми навя музиката… Приглуших звука… После го спрях… Излязох… Вървях по продължение на улицата… Вървях, вървях, докато умората започна да обхваща краката ми, да натежават и залепват за земята… Розовите градски автобуси минаваха покрай мен, като дълга осветена редица, бързо и излъчвайки топлина…

Дланта ми подобряваше страстта ми. Тя беше във вътрешния ми джоб. Аз почти бях стигнал до спирката… Този автобус ще спре тук, на няколко метра от мен… Забързах се към него, после скочих вътре и потънах в удобната седалка на първа класа…

Към мен се приближи кондукторът и аз му казах вълшебната думичка: „страст”. Разказах му набързо на „нея”, той ми благодари и се върна откъдето дойде… Останах сам…

Обзе ме чувството, че ще остана завинаги в автобуса и няма да мога да го напусна… Ще остана завинаги там… или никъде…

Няма да се върна вкъщи… Няма да спя: клепачите ми се спускат и аз заспивам… Може да заспя завинаги… Да не видя слънцето на сутринта… Сладкото нежно жълто слънце…

Никой не знае кой съм или накъде съм тръгнал… И никой няма да разбере мислите и поривите ми…

Реших да експлоатирам себе си и автобусите до крайния предел, който тази нощ ми позволява…

Ще отидеш с мен надалеч в мнгобройните улици, чиито имена не зная. Ще ме завъртиш около площади , които се появяват в средата на улицата, осветена с неон…И луната… Спираш на спирки и станции, за които не зная… Ще се сменят пътниците, но аз ще остана. А ако ми доскучае ще хвана друг авботус, пътят ми ще поеме друга линия…

Хареса ми да гледам улиците, тротоарите, дърветата, лампите, разгръщащи се със скоростта на автобуса… Това ме радва повече от гледането на който и да е игрален филм… Прииждащите движещи се гледки и неоновите реклами в червено, зелено, бяло… Сияят в синята нощ…

Там има черен файтон с два коня, който преминава улицата, но се вижда само единият от тях… Изглежда, че е от моята страна, докато е на противоположната … И този хладен човек – изглежда като черно парче, устремено бързо без улицата, а после се скри. Пожелах да почувствам лек студ и отворих близкия прозорец… Въздухът влезе като течение, което удари челото ми, като мъртвешки студена ръка…

Почувствах смъртта тогава… Студът ме вцепени… Порази краката ми като, че ли ги парализира за дълго… Почувствах се все едно мъртвешки студена ръка ги обгърна…

Бритонът ми леко се мърдаше.. . Той бе единтвеният символ или единственото нещо, което се движеше… Цялото ми тяло бе неподвижно, дори очите ми…

После автобусът спря на една спирка… Успях да чуя стъпките на пътника, приближаващ първа класа, където седях аз… После чух странен глас, който ме съживи, викайки името ми… Силно се уплаших. Кой е този, който нарушава самотата ми и  пречи на мълчанието ми…

Странникът бе колега от миналото, който все още ми помни името. Беше ми съученик, с когото се подигравах, защото винаги носеше нови дрехи, само че те никога не бяха съчетани по цвят и размер. Вратовръзката му не подхождаше на костюма му, обувките не си отиваха с панталона. Беше добре материално и с лош вкус. Аз имах вкус, но нямах пари. Това са някои от проклетите противоречия на живота…

Продължи да ме притеснява…

Пита ме как съм със здравето. Аз му отвърнах само с една изцяло насилствена усмивка. Защо не ме пита: „Мислех те за мъртъв, кога се съживи?’’

Оказа се, че в представите на този земляк това е естественото ми състояние, и че така изглеждам винаги… Замръзнал… Без капка живец. ..

По-късно го чух да ме пита: „Къде отиваш”, отговорих му: „Не знам”. Отговорът ми беше грешен, защото предизвика учудването на колегата ми и той попита: „Как не знаеш?”. За малко да му се разкрещя: „Какво те е грижа за мен”, но се усмихнах повторно с голяма трудност. После попита: „Все още ли се увличаш от рисуване и разкази?”, отвърнах спокойно: „Естествено. Но новата ми страст е музиката, предпочитам по-емоционалната…. Тъжната…”

Забелязах, че автобусът доближава спирка и побързах да стана от мястото си. Слязох от него веднага щом спря…

Образът на одивения ми колега остана отпечатан в паметта ми. Казах си, оправдавайки пред себе си новия ми начин на поведение: какво ги е грижата хората за моето поведение, било то разбираемо или не. Аз си имам причини и поводи. Те питат и искат истина и откровеност, но ако им кажа, че не пътувам към вкъщи, нито към къшата на приятел, нито на годеницата ми, нито на роднини… Т..е. не отивам никъде, ще кажат, че се държа налудничево странно. А ако им призная, че не искам да спя, може да умра… Страхувам се да заспя и да не се събудя сутринта, да не видя слънцето, да не чуя птиците, да не видя повече цветя, да не вдишам свеж въздух. Те ще ме сметнат за луд. Ала има ли друг начин на поведение по-тактичен от моето в този момент… и чувство по-честно, автентично и благородно от това в целия човешки живот…

И друго, не е ли мое право да избера самотата в автобусите в този късен час на нощта…

Спрях за малко на тротоата, за да събера мислите си, почувствах, че съм извършил нещо голямо, умно, и изтънчено, за да се спася от този повърхностен досадник в моя живот… Който не минава през благородната скръб… Който не обръща внимание на мъчителното сладко очарование на синята нощ… Сиянието разтапящо сърцата на осветената улица, която изглеждаше сякаш няма край…Няма начало…

Въздухът беше студен и жилещ, но аз чувствах, че съм силен… Че съм жив само тази нощ… Тази нощ, а утре ще умра тъжен, както умират лястовичките, както умират славеите и пеперудата, и цветята в този голям широк изумителен свят…

Вече не вярвам, че ще направя нещо със съдбата си… На този свят. Бъдещето ми все още е неясно, а аз вече не държа на таланта и възможностите пред мен, не се грижа за тях, ако го правех щях да съм известен художник и литератор… Ако бях продължил с рисуването например… Само че аз го изоставих и се влюбих в прозата до лудост… После в музиката… И останах с нищо друго освен смут и непознат страх от смъртта… Въпреки че си я представям спокойна, нежна и сладка…

Дойде друг автобус…

Не се поколебах да се кача… Вече бях добър в безплатното си увлечение…

Автобусът беше празен, като изключим кондуктора, двама приятели, седнали един до друг… И една девойка, която ме привлече с лилавия си отиващ към розово костюм, който бе с подобен цвят на грамофона вкъщи… В мрачната ми стая, пълна с портрети, картини и книги, покрити в прах… Настъпи немота за миналото ми усърдие като човек на изкуството с изискан вкус и уникално бъдеще…

Почувствах, че искам да чуя музика от розовия си грамофон… Поисках стаята си и дома си… Защо да не се върна вкъщи, въпреки всичко това… Не съм длъжен да спя…

Ще послушам малко музика и ще запаля огън с дървата, които татко донесе преди седмица, за да се справя със студа… и да го приема…

Желанието ми да се върна вкъщи се засили пламенно… Страхът ми от седящите в рейса нарастна… а момичето бе застинало от страх, защото бе закъсняло малко тази нощ… Разговорът на двамата приятели достигна до мен и ме подразни… отчасти… Не пасва нито на автобуса, нито на нощта. Говореха си за целта… Необходимостта всеки човек да има ясна цел… И къща… И съпруга… И заплата…

Нямах конкретна ясна цел…

Това можеше да ме раздразни. Накараме да се замисля над идеята да се върна вкъщи и да послушам „Концерта”, който си купих наскоро и който слушах преди да изляза… Не го чух до края, защото бях тъжен… Защото не обърнах внимание на необходимостта да уважавам тази неясна благородна тъга, която се превръща за този, който я изпитва във вълшебна топлина… Безкрайна…Тя никога няма да убие притежателя си…

А ако не ми хареса да слушам „Концерта”… Ако огънят не може да ме дари с постоянната си топлина… Ако трябва да се завия с одеалото и да лежа в постелята си… Ако задремя… И после заспя… Заспя и не се събудя… Домът ми е ще е най-подходящият храм на тази земя… А стаята ми най-подходящият гроб…

-Билетът Ви, господине…

Чух прегракнал глас. Беше дошъл контрольорът. Разказах му за хобито ми. Изглеждаше сякаш щеше да ми го вземе без да внимава… Но той се усмихна след секунда, отвори очите си, които бяха повече затворени, отколкото отворени, и каза:

-Извинете.

След това се усмихна любезно… Замина си…

Усмивката му се запечата в съзнанието ми… Този човек беше душевно мъртъв… Балсамиран в навика и постоянство си… После изглеждаше жив в един момент… Нов…

Почувствах сладка извинителна усмивка на лицето си… После внезапно се попитах: „Какаво стана с мен тази нощ? След всичко това, независимо от състоянието и страховете ми, има вероятност да не умра нито тази нощ, нито утре…Както имаше вероятност да не умра вчера и нощта преди вчера. В такъв случай ако утре не съм мъртъв… Не трябва ми утре да отида в библиотеката…? Имам много работа за вършене… Трябва да изляза рано… Трябва да се върна в стаята си рано…

А ако ме застигне сънят… И клепачите ми се спуснат и умра… И съцето ми спре да бие. Ще си върна духа, който обича обновлението тази вечер… Духа, който обича сегашния момент… Духът, който трябва и е запомнил как изглежда нежното жълто слънце и колко е прекрасен чистият въздух… Колко е сладка благородната дълбока скръб… Няма да изгубя всичко това…Нито което и да е място…

Колкото до семейството ми… И то няма да загуби много… Това, което остана от заплата ми, е все още на масичката до грамофона… Баща ми знае това… Семейството ми може да се възползва от него, за да купи храна или необходими дрехи… Или може би за реализиране на един от проектите, които постоянно им налага животът, социалните порядки и човешката физиология…

Плачех като дете с потъпкана гордост… Родителите ми ме пренебрегнаха… Като работник смазан от ръководството или изгубил единствената работа, от която припечелва нещо… Или като чиновник в оставка… Или като всеки човек изгубил цялото си време …

Слязох на близката спирка…

Завървях…

Стъпките ми разрязваха улиците и тротоарите… Преминаваха площади… Газеха тревата… Минаваха през тръни…

Плачът ми беше смях.

Нощта продължаваше все още да е синя… Улиците осветени от бял неон и жълтата луна…

Тук са смъртта ми и животът ми.

Тук… Сега… Аз вървя… Целият свят е мой… И аз съм на света… Аз се съживявам… Когато умрях… Отново…

Утре ще представя откъса от „Концерта” на един приятел, който обича музиката и работи с мен в библиотеката… Ще му разкажа всичко…

Бях се видял отстрани… Като че ли приятелят ми ме гледа… Вървях в нощта, а фенерите са срещу мен и ме осветяват… Осветяваха и синия ми костюм и посрещах утрото под звуците на пианото, към което по-късно се присъедини целият оркестър… Някъде… Някога… Розовите градски автобуси изглеждат под уличните стълбове и жици като дълга върволица…

Най-накрая влязох вкъщи… Качих се до моята стая… Запалих огън… Седнах пред него… Умората обхвана краката ми, а после топлината превзе цялото ми щастливо тяло и ме обзе. И когато плавно си полегнах на леглото, чух кукуригането на петел…

Виждаш ли го да изпреварва зората…

Или светлините на града го бяха омагьосали?

А аз…

Дали ще умра утре…

Или ще видя светлината да деня?

Кой знае.

Лампата в стаята ми светеше… Розовият грамофон мълчеше… Огънят продължи да бъде червен… Аз съм с дрехите си, със същия син костюм… В леглото си… Гледам към нищото… Обхвана ме сладка красива тъга…

Утре ще стана рано… За да вървя на краката си… През улиците, тротоарите и площадите… Газейки тревата… Минавайки през тръните…

Не сината нощ.

Не и белият неон.

Не и жълтата луна…

Слънцето освети лицето ми и ме обгърна с топлина… Около мен има хора, които говорят с различни човешки гласове…

Аз съм със синия си костюм… Вървя, носейки плоча под мишница… „Концерт”… Към библиотеката… Към там, където работя. Към там, където е приятелят ми… Да му подаря плочата…

Да му разкажа за всичко…

Утре – всичко това…

Или пък… утре… нищо…

О, Боже, клепачите ти се спускат… Сега…

Е, какво ако проспиш тази нощ.

Картина:Mikia Boom

Превод: Десислава Янкова

Честита Нова Година, приятели и съфорумци!

За началото на 2010 г. сме подготвили ,както знаете, като партньори на приятелите ни от „Позор“, фестивал на филми от Близкия изток и Северна Африка. По-долу може да видите и програмата на фестивала. Ако имате въпроси, моля задавайте ги на стената на създаденото за фестивала събитие тук: Facebook event

14.01 /четвъртък/

Изложба „Арабският свят на фокус” – Дом на киното /фоайе/

„Плачещата върба” Иран, 96 мин. – Дом на киното -  19.00ч

„Толкова просто” Иран, 94 мин. – Евро синема – 19.15ч.

15.01 /петък/

„Хлапакът” Иран, 81 мин.  – Евро синема – 19.15ч.

16.01 /събота/

„Вън от играта” Иран, 93 мин. – Евро синема – 17.15ч.

17.01 /неделя/

„Иран – седемте лица на една цивилизация” Иран, 70 мин.  – Евро синема – 17.15ч.

18.01 /понеделник/

„Плачещата върба” Иран, 96 мин. –Евро синема -  19.15ч.

19.01 /вторник/

„Зима” Иран, 86 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„Обичах те силно” Мароко, 51 мин. – Евро синема – 19.15ч.

20.01 /сряда/

„Последната кралица на земята” Иран, 89 мин. – Евро синема – 19.15ч.

21.01 /четвъртък/

„Мадам Бруе” Сенегал, 104 мин.  – Дом на киното – 19.00ч.

„Толкова просто” Иран, 94 мин. – Евро синема – 19.15ч.

„Вън от играта” Иран, 93 мин. – Червената къща – 18.00ч.

„Слоновете и тревата” Турция, 115 мин.– Червената къща – 20.00ч.

22.01 /петък/

„На свобода” Сирия, 100 мин.– Евро синема – 19.15ч.

23.01 /събота/

„Мадам Бруе” Сенегал, 104 мин.  – Евро синема – 17.15ч.

24.01 /неделя/

„Пеперудите ни следват по петите” Иран, 89 мин. – Евро синема – 17.15ч.

25.01 /понеделник/

„Кървящо сърце” Иран, 88 мин.– Евро синема – 19.15ч.

26.01 /вторник/

„В очакване на щастието” Мавритания, 95 мин.– Дом на киното – 19.00ч.

„Създай ми страна” Франция, 60 мин. – Евро синема – 19.15ч.

27.01 /сряда/

„Последната кралица на земята” Иран, 89 мин. – Евро синема – 19.15ч.

28.01 /четвъртък/

Литературно четене на персийски и арабски автори – Дом на киното /фоайе/ – 18.00ч.

„Мевляна: Да преминеш в духовното” Канада, 60 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„Иран – седемте лица на една цивилизация” Иран, 70 мин. – Евро синема – 19.15ч.

„Пропастта между нас” Турция, 89 мин. – Червената къща – 18.00ч.

„Зима” Иран, 86 мин. – Червената къща – 20.00ч.

29.01 /петък/

„Капки от тавана” Сирия, 100 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„Мевляна: да преминеш в духовното” Канада, 60 мин. – Евро синема – 19.15ч.

30.01 /събота/

„Моят Марлон и Брандо” Турция, 93 мин.  – Евро синема – 17.15ч.

31.01 /неделя/

„Слоновете и тревата” Турция, 115 мин. – Евро синема – 17.15ч.

01.02 /понеделник/

„Преоткриването на Персеполис” Иран, 45 мин. – Евро синема – 19.15ч.

„Това е Иран: Техеран – Исфахан – Шираз“, Иран, 20 мин. – Евро синема – 19.15ч.

02.02 /вторник/

„Господарят на улицата” Мароко, 99 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„На свобода” Сирия, 100 мин. – Евро синема – 19.15ч.

03.02 /сряда/

„Капки от тавана” Сирия, 100 мин. – Евро синема – 19.15ч.

„Обичах те силно” Мароко, 51 мин. – Червената къща – 18.00ч.

„Плачещата върба” Иран, 96 мин. – Червената къща – 20.00ч.

04.02 /четвъртък/

„Пропастта между нас” Турция, 89 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„В очакване на щастието” Мавритания, 95 мин. – Евро синема – 19.15ч.

05.02 /петък/

„Самиа” Алжир, 73 мин. – Евро синема – 19.15ч.

06.02 /събота/

„Преоткриването на Персеполис” Иран, 45 мин.– Евро синема – 17.15ч.

„Това е Иран: Техеран – Исфахан – Шираз“ Иран, 20 мин. – Евро синема – 17.15ч.

07.02 /неделя/

„Игра на любовта и случая” Франция, 117 мин. – Евро синема – 17.15ч.

08.02 /понеделник/

„Господарят на улицата” Мароко, 99 мин. – Евро синема – 19.15ч.

09.02 /вторник/

„Укротяване на бесовете” Иран, 135 мин. – Дом на киното – 18.30ч.

„Пропастта между нас” Турция, 89 мин. – Евро синема  – 19.15ч.

10.02 /сряда/

„Зима” Иран, 86 мин. – Евро синема – 19.15ч.

„Мевляна: да преминеш в духовното” Канада, 60 мин. – Червената къща – 18.00ч.

„Игра на любовта и случая” Франция, 117 мин. – Червената къща – 20.00ч.

11.02 /четвъртък/

„Вън от играта” Иран, 93 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„Пеперудите ни следват по петите” Иран, 89 мин.  – Евро синема – 19.15ч.

12.02 /петък/

„Игра на любовта и случая” Франция, 117 мин. – Евро синема – 19.15ч.

13.02 /събота/

„Слоновете и тревата” Турция, 115 мин. – Евро синема – 17.15ч.

14.02 /неделя/

„Вън от играта” Иран, 93 мин. – Евро синема – 17.15ч.

15.02 /понеделник/

„Кървящо сърце” Иран, 88 мин. – Евро синема – 19.15ч.

16.02 /вторник/

„Харемът на мадам Осман” – Дом не киното – 19.00ч.

„Самиа” Алжир, 73 мин.  – Евро синема – 19.15ч.

17.02 /сряда/

„Укротяване на бесовете” Иран, 135 мин.  – Евро синема – 19.15ч.

„В очакване на щастието” Мавритания, 95 мин. – Червената къща – 18.00ч.

„Господарят на улицата” Мароко, 99 мин.  - Червената къща – 20.00ч.

18.02 /четвъртък/

„Сестра ми и ружите” Турция, 94 мин. – Дом на киното – 19.00ч.

„Капки от тавана” Сирия, 100 мин.  – Евро синема – 19.15ч.

26.02 /петък/

Дебат на тема „Ислямската заплаха отново на мода” – 18.30ч. – Червената къща

„Създай ми страна” Франция, 60 мин. – 20.00ч. – Червената къща

Руслан Трад

Уважаеми читателю, мили наш приятелю, недей да мислиш, че сме изчезнали безследно и сме преустановили дейността си. Напротив! Форумът е в разгара на подготовката на един от най-големите си проекти, ето и какъв е той:

Съвместно със сдружение „Позор”, Форумът за арабска култура „Махмуд Даруиш” подготвя филмов фестивал под надслов „Цветята на Корана”, по време на който ще се излъчи подбор от най-добрите филми от Близкия изток и Северна Африка. Това ще е второто издание на фестивала – миналата година нашите приятели от „Позор” осъществиха за първи път прекрасната си идея. Е, този път ще помогнем и ние… Фестивалът ще бъде придружен от три културни мероприятия, които – надяваме се – ще допринесат за доброто настроение и ще направят атмосферата още по-„близкоизточна”. Първо, ще приканим, уважаемите гости да поразкършат снага на дансинга, заедно с нас, под ритъма на разнообразна арабска и ориенталска музика – да се позабавляваме подобаващо след официалното откриване на фестивала на 14-и януари 2010г. После ще се потопим в нежната близкоизточна лирика – в приглушената светлина на една задушевна поетична вечер… А по време на целия фестивал, всеки, който желае, ще има възможност повторно да се наслади на изложбата „Арабският свят на фокус”, която ще окачим на стените на столичния салон „Дом на киното”. И така, очертава се един прекрасен, културно-мероприятен месец… Очакваме всички вас, приятели, от 14-и януари до 18-и февруари 2010г. в трите салона: „Дом на киното”, „Евро синема” и „Червената къща”, както и в клуб „Зенобия”. Ще гледаме филми, ще четем поезия, ще танцуваме… заедно ще научим много…

Нека се опознаем, за да се заобичаме!

Ана Минчева

]]> http://arabculture.wordpress.com/2009/12/29/zatishie-pred-buria/feed/ 1 arabculture Flowers of the Quran http://arabculture.wordpress.com/2009/12/24/wishes/ http://arabculture.wordpress.com/2009/12/24/wishes/#comments Thu, 24 Dec 2009 00:27:40 +0000 arabculture http://arabculture.wordpress.com/?p=530 ]]>

Надяваме се, че през новата 2010 г. ще бъдем още по-добри, за да изпълняваме целите, които сме си възложили. Всичко това ще бъде по-лесно, ако вие, нашите приятели и съмишленици продължавате да ни подкрепяте, както досега!

Съвсем скоро ще пуснем материал за нашата работа през годината, както и за първия ни проект за 2010 г. – филм фестът „Цветята на Корана“.

Прекарайте весело идващите празници!

Здравейте!

Дълго мислих с какво да Ви поканя в раздела „Политика и история”. Отне ми време, не защото събитията и приключенията са малко и не защото все не ми достигаше време, за да подготвя статията си. А защото ми се искаше да Ви споделя, да Ви подаря вдъхновението, което разпалва желанието ми да изследвам и ми носи сладостта от всяка глътка въздух в Близкия изток.

Успявам да преживея историята едва сега, след няколко часа пътуване в посока запад от столицата Амман. Тръгвам съвсем сама, впечатлена от макета на една битка, част от експозицията на Музея в памет на загиналите, открит от покойния крал Хусейн през 1988 г. Денят е 3 декември, четвъртък. Използвам три превозни средства, като на всяка спирка разчитам на отзивчивостта на йорданската полиция. Впечатлена от тесния път, разсейван от многото завои, и натрошените скали около мен, се насочвам към границата на Йордания с окупирана Палестина. Малко преди да влезем в Аш-Шуна Ал-Джанубия минаваме през пропускателен пункт. Маршрутното такси спира и млад, респектиращ войник изисква документите на няколко пътници. Приготвям международния си паспорт и чак тогава красивото момиче до мен се усмихва плахо и ме пита какъв е произходът ми. Малко след това почуква с една монетка по прозореца и шофьорът разбира, че е нужно да спре. Девойката слиза, а аз, жадна за приключения, съм леко разочарована, че вниманието на войника е насочено предимно към възрастните пътници. Остават около 10-12 километра.

След още няколко почуквания по прозореца пристигам в Ал-Карама. Гледката не ме стъписва, не и след като наскоро съм се върнала от най-големия палестински бежански лагер в Йордания – Ал-Бака. Усещам единствено топлите лъчи на обедното слънце и погледите, отправени към мен със спотаено любопитство и лека сянка на недоверие. Подминавам джамията, именувана на мъчениците, загинали в славната битка от 1968 г., и излизам извън селото, съпроводена от тропота на детските крачета по прашната улица. Докато се колебая накъде да поема, към мен се насочват две момчета на 17-18-годишна възраст и, както неведнъж ми се е случвало, ме питат дали не съм се изгубила. Разказвам им за Форума и обяснявам, че съм в Ал-Карама от любов към историята. С почуда, но възпитано, ме питат дали имам нещо против да ме придружат. Давам съгласието си, донякъде успокоена, че присъствието им ще стопи споменатото недоверие.

Отправяме се към мястото, от където започва днешната история. Трудно е да бъде датирана, защото според тримата йордански военни, на които се доверявам за хода на събитията – полковник д-р Зияд Ауад Абу Хамад, подполковник д-р Мухаммад Ахмад Ар-Рауаша и подполковник Хасан Фахд Абу Зейн, битката не започва както е широко известно – на 21 март 1968 г. Напрежението между двете страни се появява няколко седмици преди това, когато израелските сили извършват поредица масирани бомбардировки по суша и въздух по протежението на йорданския фронт.

Събитията попълват историческите анали близо година след Шестдневната война от юни 1967 г., по време на която Израел окупира западния бряг на река Йордан. След като арабската страна отказва да влезе в неизгодните за нея преговори, израелското ръководство решава да предприеме нападението, за да повлияе по този начин на решението й. Целите на ционистката държава са няколко:

1. Окончателно да разруши йорданското командване и въоръжени сили, отслабени след войната от 1967 г.

2. Да завладее източните възвишения на Хашимитското кралство (планината Ал-Балка) и да се приближи до столицата Амман, за да окаже натиск върху страната да приеме условията за преговорите.

3. Да изтласка Йордания от този важен стратегически регион с оглед на бъдещото му завладяване и контрол.

4. Да гарантира сигурността и спокойствието си по линията на примирието с Кралството.

5. Да нанесе тежък удар на йорданските въоръжени сили, които подкрепят арабската съпротива.

6. Да отслаби духа на йорданското население, населяващо долината на р.Йордан и да сломи арабската съпротива.

7. Да овладее Източните възвишения, които са важни от военна, стратегическа и икономическа гледна точка.

8. Да запази духа на израелския народ и войска.

Важно е да се отбележи, че от географска гледна точка районът заема централно място и много напомня на порта, през която преминават войските на път за Палестина, независимо дали идват от изток, запад, север или юг. Долината на р. Йордан е разположена между две хармонично изправени едно срещу друго планински възвишения – Западни и Източни, и е богата на изключително важните и оскъдни за региона на Близкия изток водни ресурси, а площите са подходящи за развиването на земеделие.

На 14 март 1968 г. до йорданското ръководство достига инфорамция за струпване по протежение на йорданския фронт. Ситуацията се прояснява през следващите дни, когато военно контраразузнаване на Хашимитското кралство подготвя подробен доклад, в който са изложени действията на Израел и вероятните му намерения. На 20 март командирът на Първа дивизия събира подчинените си и им обяснява положението, като потвърждава, че Израел ще предприеме ново нападение и изисква от тях да вземат необходимите мерки, които да го осуетят.

Слънцето залязва, оставяйки йорданските въоръжени сили подготвени за последвалите събития.

На 21 март в 5:30 сутринта (денят отново е четвъртък) израелските войски предприемат масирана атака по три направления:

1. Мостът „Принц Мухаммад” – Мусалсал Ал-Масри – Ал-Арда.

2. Мостът „Крал Хусейн” – пътя за Наур.

3. Мостът „Принц Абдуллах” – Аш-Шуна Ал-Джанубия.

Ал-Карама попада под ударите на израелските войски, когато те осъществяват нападението по третото направление. Достигат до покрайнините на селото от юг и запад и срещат съпротивата на разположените там йордански сили. Израелските войски успяват да преодолеят съпротивата им и се насочват към сърцето на Ал-Карама, където взривяват сградите с динамит. Тогава са спуснати и първите израелски парашутисти източно от селото. Те понасят сериозни загуби, но втората „вълна” прониква в Ал-Карама и започва да руши всичко по пътя си. Селото дава първите си жертви. Йорданските сили предприемат контраатака, която принуждава противника да поиска примирие. След като то е отказано, израелските войски правят опит да се изтеглят. Тук отново се намесват йорданските сили, които се стремят да осуетят маневрата. Израелските редици за разстроени и се изтеглят дезорганизирано, като оставят военна техника и немалко загинали на йорданска земя.

Нападението не допринася за постигането на набелязаните цели. Нещо повече, шефът на генералния щаб на израелската армия тогава Хайм Бар-Лев заявява, че страната е понесла 3 пъти повече материални загуби на военна техника в битката при Ал-Карама, отколкото в Шестдневната война. Крал Хусейн поздравява йорданската армия и федаините на ФАТАХ, които вземат участие в битката, като обявява, че „сме достигнали до положението, в което всички сме федаини”*.

А ето как според моите отзивчиви екскурзоводи изглежда мястото, откъдето започва израелското нападение през 1968 г. Днес – засадено с лехи от патладжани, от които веднага получавам един като подарък. Надиплените скални образувания, които виждате непосредствено зад електрическия стълб, ограждат леглото на р. Йордан. Възвишенията на заден план карат сърцето ми да затупти по-бързо – окупирана Палестина. За мое съжаление не успяваме да стигнем по-близо от 2 км от границата, защото на три пъти по-възрастни мъже ни предупреждават, че е забранено да се върви на запад. Усещам несигурност и у двете момчета, които през цялото време са на прилично разстояние от мен. Казват, че се страхуват израелските войници да не ме прострелят.

Днес Ал-Карама е село, населено от близо 10 хил. души. Театърът на военните действия е заменен от зеленчукови градини, в които трудолюбиви работници от йордански, палестински и египетски произход събират реколтата и я подготвят за износ или за местния пазар в по-големите градове. В полите на Източните възвишения можете да видите минарето на джамията Масджид аш-шухада (букв. Джамията на загиналите).

Напускам селото, все така съпровождана от двамата младежи, които обещават, ако се върна, отново да ме придружат, където пожелая. Със същата загриженост инструктират събирача на монетки в маршрутката да ме упъти към следващото превозно средство, като не пропускат да вметнат, че съм тяхна сестра. Връщам се в Амман с прашни обувки с цвят на прясно смляно бяло брашно, един малък патладжан в раницата и усещането за споделена топлина и героизъм.

Няколко дни по-късно, докато подготвям „поканата” си за поверения ми раздел, „разгръщам” електронното издание на ежедневника „Ал-Гад” и с интерес научавам, че през 2008 г., по случай четиридесетата годишнина от арабската победа, е издаден сборник от 128 страници, който съдържа 40 стихотворения и 1 картина на победителите, взели участие в организирания преди това младежки конкурс.

На вниманието на по-любознателните от Вас предлагам няколко допълнителни книги и статии, като подчертавам, че те не доразвиват позиция, споделяна от Форума, а просто дават различен поглед и повече детайли за събитието:

Примаков, Евгений, „Близкият изток на сцената и зад кулисите”, Форум „България-Русия”. С., 2007, 257-259.

http://www.washington-report.org/backissues/0398/9803087.html

http://www.alghad.com/?news=81560 (арабски)

В статията са използвани материали от:

Абу Хамад, Зияд Ауад, Абу Зейд, Хасан Фахд, Ар-Рауашида, Мухаммад Ахмад„Ат-Тарих ал-аскари ала ал-ард ал-урдуни бейна ал-мади уа ал-хадир”, Университет „Мута”, Йордания, 2001.

* Цитатът е по www.kinghussein.gov.jo

Снимките са от личния архив на автора.

Благодаря Ви!

За „Форум за арабска култура „Махмуд Даруиш”

R./

Ал-Карама, Йордания

След дълга доза мълчание, ще ви споделя малко за работното ми място в Йордания. Започнах работа като доброволец в Детския музей, една от малкото подобни институции в района на Близкия изток. Това за мен е една уникална възможност да усетя Йордания през детските очи, да се науча да говоря детски арабски, а и в крайна сметка покрай тях да понауча разни интересни неща : ) ..като например, факта, че йорданските брегове на Мъртво море, всяка година се преместват с по 0.5 см. на север.. : )

Ето първо малко история.

Тази уникална институция е създадена през Май 2007г., като част от желанието на Н.В. Кралица Рания да подпомогне обучението и развитието на йорданските деца. Както знаете в Йордания живеят деца от различен произход, йордански, палестински, иракски, американски и много много други. Една от целите на музея е да се опита дa послужи като място, което да спомогне когнитивното, социалното, емоционалното, културното, творческото, естетическото и гражданското развитие на децата, без значение от социалния им статус или произход.

Като използва естественото детско любопитство, музеят се опитва да засили желанието на децата да научат повече за света около тях по извънкласен, неформален и интерактивен начин. Всичко това става чрез повече от 150 експозиции и съоръжения, сцена, работилници, лаборатория, библиотека. Например има супермаркет, където влизаш, взимаш си количка, пазаруваш, после плащаш на касата, с парите, които си изтеглил от банкомата на близката банка. Тя пък се намира до полицейското управление, където разпознаваш отпечатъци, крадеш от банката, но влизаш в затвора. Друга част на музея запознава децата с човешкото тяло, устройството, различните кости, обоняния, чувства. Можеш да се облечеш като лекар и да прегледждаш пациент, или да гледаш рентгенови снимки. Друга част представя различните животни, как се дои крава, откъде идва преждата. Можеш да работиш на строителната площадка, като вдигаш с кран разни неща, или пък да търсиш старинни предмети като археолог, да караш самолет или да бъдеш тв репортер. Да отпечаташ собствен вестник и да оправяш кола, да видиш как един балон, се надува с топъл въздух и излита, или си представиш че самият ти летиш. Да се състезаваш с инвалидни колички, като на параолимпиада или да научиш морзовата азбука, да свириш на различни инструменти, или да научиш защитените територии в Йордания и да позяпаш малко коралите и рибите, специално пренесени от Червено море…..

Работейки в музея, всеки път ставам свидетел как децата толкова бързат да видят всичко, да научат всичко. Екипът на музея организира различни игри, където децата отговарят на въпроси или пък играят игри, рисуват или строят къщи. И когато видиш усмивките върху детските лица и разбираш, че всичко това има смисъл, и че по някакъв начин си успял да спомогнеш за развитието и обученито на децата.

Музеят също така работи и по различни социални проекти. Един от тяк се казва „Фикра“ (ар. Идея). Целта на този проект е да предостави възможност на деца от 5 до 14 години, живеещи в различни правителствени и неправителствени институции да посетят музея. Докато са там, за тях се грижат ученици от различни училища в Аман, които също работят като доброволци в музея.

Това е официалният уебсайт на музея: http://www.cmj.jo/

И накрая Ви предлагам малко снимки от музея, предоставени от моята колега Мария.

Да видиш света в зрънцето пясък,

И Рая в разцъфналото горско цвете,

Да подържиш безкрая в дланта си,

И вечността..дори и само за час..

Калоян Станев