Тайното начало

Калоян Станев

Театър на сенките

Дълго време погрешно се е смятало, че явлението „театър“ е привнесено в района на Близкия изток и Северна Африка от европейския свят. Действително, що се отнася до XIX и XX век, може да се твърди, че влиянието на западноевропейските пиеси и художествени стилове е осезаемо, особено в градските среди. Но не трябва да се пренебрегва фактът, че в продължение на много векове са съществували оригинални фолклорни традиции, играещи важна роля в културния живот в района. Дори според някои теоретици, близкоизточният традиционен театър може би е повлиял развитието на театъра на Запада, особено на комедията.

Преоткриването на традиционните театрални форми в Близкия изток се превръща във важна отличителна черта на цялостното развитие на изкуството в региона. Писателите и драматурзите се опитват да създадат нови художествени форми, като по този начин да избягат от имитирането на западните традиции, и правят усилия за създаването на нов вид театър, който да кореспондира с културните корени на съвременните граждани.

Повечето от тези исторически драматически форми убягват от вниманието на ориенталистите и са относително неизследвана област, тъй като се развиват основно като част от живия фолклор и много често не разполагат с предварително написан текст. Ето защо е почти невъзможно да се създаде точна представа за най-древните театрални форми и изследователите, които се заемат с тази трудна задача, могат да разчитат единствено на съпоставки със съвременния образ на фолклорните традиции, на летописи на преминали през тези земи пътешественици и до голяма степен на труда на местните хроникьори.

Различни театрални форми са познати в региона още от Древен Египет. По-късно гръцката и римската цивилизации проникват дълбоко в повечето райони на Месопотамия, Мала Азия и Северна Африка. Индийската култура също оказва влияние върху сценичните традиции. С идването на исляма през VII век започва дълъг период, характерен с отричането на почти всички форми на театрална дейност. Ортодоксалният ислям се отнася с голяма доза подозрение относно драматическото представяне, тъй като то включва изобразяване на измислени или исторически персонажи. Консервативните улеми го отъждествяват с идолопоклонничеството- забранен опит да се създаде алтернативна реалност на тази сътворена от Аллах. Точно както изображенията на хора и животни са забранени от Исляма в изобразителното изкуство, така и човешките образи от публичните представления, също биват забранени.

Съществуват и други концепции относно липсата на театър от западен тип в ислямски контекст. Някои я обясняват с това, че мюсюлманинът няма вътрешен конфликт. В исляма отсъства концепцията за изначалната греховност на човека и по този начин не съществува драмата на човешката душа, търсеща изкупление. Автократичната концепция за Бог и подчинението на мюсюлманина на съдбата, карат вярващия да не се противопоставя на мощта на всевишния. Драматичният герой не се опитва да вземе живота си в ръце, тъй като знае, че единствената сила, която стои над него е Аллах. Като аргумент се представя и арабския език – един изкуствен литературен език, който не се поддава на театрално представяне.
Въпреки това, макар и силно маргинализирани се разпространяват различни форми на театрално изкуство. Една от тези форми е Театърът на сенките- حيال الظل. „Едно от най-древните и най-любими зрелища на Изтока“ е разпространено в Източна, Югоизточна и Централна Азия. Негови варианти, могат да бъдат открити в Индия, Тайланд, Камбоджа, Индонезия, Малайзия, О-в Бали, Китай и Япония. В Турция и Гърция, театърът на сенките е познат като Карагьоз.

Дали това изкуство достига до арабския свят или възниква самостоятелно е неизвестно. Предполага се, че през XI-XII век е пренесено от Китай през Монголия, в Персия, във владенията на следжуците, а след това в страните от Машрика. Според Метан Али- турски изследовател фолклорист, цитиран от Мартин Банхам този вид театър се появява първоначално като заемка от Индонезия, привнесена от арабските търговци през Средновековието в Египет, където за първи път през XVI век османските султани присъстват на представленията му . Някои арабски историци са по склонни да свързват произхода му с Индия.

От друга страна съществуват предания, едно измежду които разказва за ковач на име Карагьоз, живял през XVI век и неговия приятел Хадживат. Те работели на строежа на джамия в Бурса и постоянно веселили останалите работници със своите шеги и измислици. Понякога даже разигравали сценки и така забавяли работата. Това разгневило султан Орхан (1326-1359г.) и той заповядал да ги убият. Скоро след това съжалил и се разкаял за жестокостта си. Тогава шейхът Кюштери, в желанието си да утеши султана възкресил образите им в сенки зад параван и започнал да повтаря смешните истории, които разказвали. Тази легенда обаче не намира потвърждение, тъй като първите представления на хаял аз-зил са изнесени преди повече от два века от периода на управление на султан Орхан. Възможно е тя да се отнася само за появата на два основни персонажа в арабския театър.

Театърът на сенките получава голямо разпространение в рамките на Османската империя под името Карагьоз (в Гърция известен с името Карагьозис, в Египет- أراجوز- Арагоз). Предполага се, че наименованието си Карагьоз (от турски „черноок“) този вид театър получава от това, че изпълнителите му най-често са странстващи цигани. Относно разликата между този вид театър и арабските сенки Мартин Банхам смята, че изкуството на сенките става известно първо в арабския, турския и гръцкия свят под името хаял аз-зил, а след това чрез турското си наименование Карагьоз или арабското Арагоз, което означава „черноок“ и се отнася до главния персонаж.

Следователно възможно е арабският хаял аз-зил да получава широко разпространение из арабския свят като самобитно творчество, което по време на Османската империя или изчезва и на негово място се появява турският Карагьоз, или просто приема името Карагьоз, който се превръща в главен персонаж на неговите представления.

За представленията на хаял аз-зил в началото се използвала зехтинова лампа или фенер, чиято повърхност представлявала своеобразна сцена. За тънката стена били прикрепени фигурки, изрязани от хартия. Когато въздухът в нея се нагрявал, те започвали да се движат.

По-късно техниката значително се усъвършенствала. Фигурките (с височина от 20см до 1м) се изработвали от тънка и фина кожа, най-често камилска, през която светлината можела да прониква. Кожата се оцветявала така, че да може силуетите на фигурките върху екрана също да бъдат цветни. Зад екрана (парче бял прозрачен плат) се поставяла голяма зехтинова лампа по такъв начин, че да осветява единствено екрана, а не и кукловода, който е в близост и задвижва куклите. За разлика от азиатските кукли, които били прикрепени към вертикални пръчици, тук кукловодът използвал за управление хоризонтални, закрепени под прав ъгъл на гърба на куклата. Често куклата е била съставена няколко части, прикрепени една за друга, и затова е била необходима и втора пръчица за по-добро управление. На мястото на очите били пробивани дупчици, за постигане на по-добър образ кукловодът (محيل)ги приближавал възможно най-плътно до екрана. По този начин осветените кукли хвърлят сянка върху прозрачния екран и това е всъщност , което зрителят вижда от другата страна- сенки.

Разбира се, това изкуство е трябвало да се пребори с ислямските догми. За да се избегне забраната за създаване на образи на животни и хора, се изтъквало, че след като във фигурите са прорязани дупчици те вече не представят одушевени предмети. Дори и тогава, обаче имало поверие, че „ангелите не могат да влизат в къщи, в които се намират тези съмнителни фигури. Затова по време на религиозни празници било по-добре представленията да се изнасят на открито- в градини и дворове“.
В началото целият театър се състоял от един- двама актьори. Те били автори на музиката и текста и въобще били длъжни да притежават много и различни таланти. Текстът се произнасял с различни акценти, тъй като в спектаклите присъствали различни по националност герои. Песните били неотменна част. Изпълнителите на музиката, в началото около трима- четирима сядали в полукръг между екрана и публиката. В началото на всяко представление те били длъжни да забавляват публиката, а при появата на всеки един персонаж за изсвирят съответната мелодия и да изпеят съответната песен. Широко са използвани персийски мотиви, а основните музикални инструменти били табла, лютня и ребаб.

По-късно, когато броят на актьорите се увеличил, всяка театрална трупа имала ръководител, наречен رئيس. Той обикновено бил специалист в имитирането на гласове на хора с различна националност, както и различни видове животни. Освен това е било необходимо да има добри певчески умения. Всеки райис е трябвало да знае около двадесет и осем различни сюжета, за да може всяка вечер от месец Рамадан да изнася ново представление. Ръководителят имал и помощник, като най-често това бил неговият син, тъй като това изкуство се предавало от поколение на поколение.

Първоначално представленията се изнасяли в частни домове по повод семейни тържества, но с течение на времето започнали да се играят в кафенетата, където млади и стари се събират след вечерната молитва. Чак в края на периода на разцвет театралните трупи разполагали със собствени помещения, за да упражняват изкуството си.

Що се отнася до сюжетите, в началото се разигравали епизоди от древната история, народни предания, митове и легенди на други източни страни, но постепенно започват да се въвеждат теми от бита, да се осмиват местните нрави, обичаи, семейните проблеми, човешките недостатъци и пороци и закостенелите нрави на обществото. Попадането на екрана на хаял аз-зил означавало позор.

Езикът в тези пиеси, наречени баби бил смесица от диалект и опростен класически арабски език, което е естествено обусловено от тематиката им. Много често текстът обединявал стихове, проза и римувана проза с цел да бъде постигнат по-голям ефект. Освен това пиесата изобилствала от народни поговорки, анекдоти и шеги. Именно заради хумора, иронията и сарказма си, театърът на сенките бил широко разпространен в обществото.

Първите намерени текстове на театъра на сенките датират от XІІІ в. и са написани от Шамс ад-Дин Мухаммад ибн Даниял ал-Маусали (1248-1311). За неговият живот се знае малко. Роден е през 1248 г. в гр. Басра. Започва да учи в училище в Мосул, но на четиринайсет годишна възраст, с идването на татарите, е принуден да напусне Ирак и заминава за Египет, където по това време управник е султан Бейбарс. Там завършва образованието си, а след това учи за очен лекар. Наричали го ал-Каххал, тъй като имал, където търгувал с кухл, а освен това се занимавал и с поезия. Наследството, което той ни завещава са три пиеси:
1. عجيب وغريب- Аджиб и Гариб
2. طيف الخيال- Тайф ал-Хаял
3. المتيم- Жертва на любовта
Пиесата „Аджиб и Гариб“, която Мартин Банхам смята за „първата арабска пиеса на театъра на сенките“ се състои от отделни сцени, представящи различни персонажи в египетския пазар, които не само продават различни стоки, но и са от различни националности и говорят на различни диалекти, което предизвиква смеха на зрителя. Болшинството реплики и монолози са написани в стихове или римувана проза, с изключение на отделните изрази, пословици и подробните молби към публиката да заплати труда на актьорите.

Безделникът Гариб- остроумен познавач на човешките нрави е един от най-любимите герои на автора. Той постоянно оплаква съдбата си и си спомня за времето, когато е имало песни и веселби, вино и пари, а сега се скита далеч от дома и никой не си спомня за него. В разказа си Гариб умело съчетава моментите, когато описва собствените си приключения- как е двал представления с дресирани кучета, устройвал бой с петли и овни, танцувал с маймунка, държал змия в кошницата си- с моментите, когато се отдава на философски разсъждения относно законите и дори поезията, а също и теологическите разсъждения.
Събеседникът на Гариб- Аджиб, също египетски персонаж, е човек, пълен с недостатъци, предизвикващ смях. Аджиб се отличава с пародийност, със собствени маниери и стил. Той започва молитвата си с думите „Благословен да е Аллах, задето създаде виното за утеха на скърбящите“, а към зрителите се обръща с поука, преструвайки се на слаб и болен, за да получи монети като милостиня. Едновременно с това обаче, Аджиб разказва различни анекдоти, пословици и размисли върху битието: „Земният свят е обител на печал, на раждане и смърт, на здраве и болести, на наслади и болки“.

Втората пиеса пиеса описва различни аспекти от обществения и социален живот в този период, както и взаимоотношенията между мъжете и жените от една страна и между народа и неговите управници от друга.

„Жертва на любовта“ описва остроумието и хитрините на двама влюбени. Съперничеството в любовта достига до смешни сцени, като бой между петлите им, а след това и между овните им. Отново са проявени острият език на автора и способността му да предизвиква смях у зрителя.

Творбите на Мухаммад ибн Даниял представляват редки образци на средновековната арабска драматургия. Те не просто представят бита и нравите, характерни за Египет по времето на султан Бейбарс, но и отразяват критичния поглед н автора си по отношение на заобикалящата го действителност. Неговите пиеси били обичани заради ведрия си хумор, иронията и сарказма. Преписвани от ръка на ръка, те се съхраняват в продължение на векове и достигат до наши дни.

Със смъртта на Ибн Даниял през 1311г. сякаш изчезват и повечето сведения за представителите на арабския Театър на сенките, които идват след него. В изворите от това време все повече започва да се говори за Карагьоз, вместо термина хайал аз-зил. Според Мартин Банхам театърът Карагьоз се развива по време на султан Баязид (1938-1402г.), благодарение най-вече на един от неговите слуги- Кьор Хасан. По-късно Селим I (1470-1520г.), силно впечатлен от представление, което гледал в Египет, започва да подпомага развитието на това изкуство. През втората половина на XVI век се споменава за представления, които били изнасяни по време на тържества и различни церемонии като церемонията по обрязване на принцове. Тези представления били известни като хаял, а кукловодите като хаялджии, което дава основание на изследователите да предполагат, че това изкуство е било асимилирано и преобразувано от турските управници на арабските земи по това време.

С идването на султан Ибрахим (1640-1648) на власт, Карагьоз вече е широко разпространен. Кукловодите през XVIII и XIX век продължават да бъдат известни като хаялджии, но хаял аз-зил вече не се споменава. На негово място идва Арагоз, който и до днес е известен под това име.

Театърът не сенките е една от самобитните форми на драма в арабската култура. С помощта на сатирата и хумора, пиесите осмиват недостатъците на обществото и се опитват да търсят решения на проблемите на хората. Независимо от промените, през които преминава, този вид театър „остава популярен чак до идването на киното“. По този начин подготвя появата на съвременния театър в арабските страни.

Използвана литература:

1. Путинцева, Т.А., Тысача и один год арабского театра, Главная редакция восточной литературы издательства „Наука“, Москва, 1977
2. Banham, M., History of Theatre in Africa, Cambridge University Press, 2004
3. Banham, M., The Cambridge guide to theatre, Cambridge University Press, 1995
4. EncyclopediaBritannica Online: http://search.eb.com/eb/article-13829
5. Евстатиева, Галина, Лекционен курс по арабско изкуство, СУ “Климент Охридски”, София, 2008

Реклама