„Детски Рай“ на Наджиб Махфуз

Здравейте!

Ето я и първата публикация в категория „Художествена литература.“ Това е една моя курсова работа  – превод на разказа „Детски рай“ на Наджиб Махфуз и кратко есе по темата. Надявам се да ви хареса… Кратко е, нищо особено като текст, но, поне според мен, казва много…

Приятно четене!

 

…

 

„Детски рай”

Наджиб Махфуз

 

 

 

 

 

 

– Татко?

– Да…

– Аз и приятелката ми Надя сме винаги заедно…

– Разбира се, миличка, нали сте другарчета.

– Заедно сме в часовете, в междучасията, обядваме заедно…

– Това е прекрасно, а и тя е мило и възпитано момиче.

– Но в час по Религия аз влизам в една стая, а тя в друга?

Бащата погледнал към майката, която се усмихвала, въпреки че била заета да подрежда мебелите. После казал, усмихнат:

–         Това си е само за часа по Религия…

–         Защо, татко?

–         Защото ти имаш една религия, а тя – друга.

–         Как така?

–         Ами, ти си мюсюлманка, а тя християнка.

–         А защо?

–         Още си малка, ще разбереш като пораснеш.

–         Голяма съм, татко.

–         Не, малка си, миличка…

–         Защо съм мюсюлманка?

Бащата трябвало да си поеме дъх, да прояви благоразумие, и да не прекъсва разговора още в зародиш. Казал:

–         Татко е мюсюлманин, мама е мюсюлманка и за това и ти си мюсюлманка.

–         А Надя?

–         Нейният баща пък е християнин, майка й е християнка и за това и тя е християнка.

–         Това, защото баща й носи очила ли е?

–          Нее, очилата нямат нищо общо. Така е, защото дядо й също е християнин и…

Мъжът решил да продължи веригата, докато детето не се отегчи и само не смени темата, но то пак попитало:

–         Кое е по-добре?

Замислил се малко бащата, па рекъл:

–         И да си мюсюлманин е добре, и да си християнин е добре…

–         Трябва едното да е по-добре?

–         И едното е добре, и другото е добре.

–         Трябва ли и аз да стана християнка, за да си останем приятелки завинаги?

–         Не, миличка, не трябва, всяка една от вас ще си остане, каквато е…

–         Но защо?

Образователните разговори наистина били трудни!… Попитал я:

–         Защо не почакаш докато пораснеш?

–         Не, татко, не…

–         Добре, познаваш модата, нали, обичаш я и предпочиташ да си модерна. Е, приеми, че това да си мюсюлманка е по последна мода и за това на теб ти харесва да си мюсюлманка…

–         Значи Надя е демоде?

Бог ви е разделил един ден. Очевидно е сгрешил. А сега безмилостно ви тъпче в кибритена кутийка.

–         Това е доста деликатен въпрос. И все пак всяка една от вас трябва да си остане като мама и татко…

–         Трябва ли да й кажа, че е демоде, а аз съм модерна?

Бащата я погледнал и рекъл:

–         Всяка религия е добра. И мюсюлманите вярват в Бог, и християните вярват в Бог…

–         Тогава защо аз се моля в една стая, а тя в друга?

–         В едната стая се молят по един начин, а в другата – по друг…

–         Каква е разликата, татко?

–         Ще я научиш с течение на годините, за сега е достатъчно да знаеш, че мюсюлманите вярват в Бог и християните вярват в Бог.

–         А кой е Бог, татко?

Мъжът замълчал, помислил малко, после казал със спокоен тон:

–         Той е създал целия свят.

–         Целия?

–         Целия.

–         Какво значи създател, татко?

–         Значи, че е изобретил всяко нещо.

–         Как така, татко?

–         С велика сила…

–         А къде живее?

–         В целия свят…

–         А преди да го създаде?

–         Над него…

–         В небето?

–         Да.

–         Искам да го видя.

–         Не е възможно.

–         А по телевизията?

–         Също е невъзможно.

–         Никой ли не го е виждал?

–         Не…

–         А откъде знаеш, че е над нас?

–         Така е.

–         Кой знае, че той е горе?

–         Пророците

–         Пророците?

–         Да… като Мухаммад…

–         А как така, татко?

–         С помощта на специалната си сила.

–         Очите му ли са силни?

–         Да.

–         Защо, татко

–         Така го е създал Бог.

–         Защо, татко?

Отговорил, но търпението му било на свършване:

–         Той може да направи, каквото си поиска…

–         А ти как си го представяш?

–         Много велик, много силен, способен на всичко…

–         Като теб ли, татко?

Бащата отвърнал с усмивка:

–         Няма друг като него.

–         А защо живее там горе?

–         Земята не му стига. Но все пак, той вижда всичко.

Детето се отпуснало за малко, после попитало?

–         Но Надя ми каза, че Бог живее на земята.

–         Това е, защото той вижда навсякъде, значи живее навсякъде!

–         Тя каза, че хората са го убили!?

–         Но е жив, не е мъртъв.

–         Надя каза, че са го убили…

–         Не, миличка, те само мислели, че са го убили. Той е жив, не е умрял.

–         И дядо ли е жив?

–         Дядо ти почина.

–         И него ли са го убили хората?

–         Не, просто почина.

–         Как?

–         Боледува и после почина…

–         И сестра ми ли е умре, защото е болна?

Бащата се намръщил и погледнал към майката, която давала признаци на недоволство. Казал:

–         Не… Тя ще се оправи, дай Боже.

–         А защо дядо почина?

–         Той беше стар и болен…

–         И ти си възрастен и боледува, а защо не умря?

Майката я сгълчала, а после ги погледнала и двамата в недоумение. Бащата казал:

–         Умираме само ако Бог реши така.

–         А защо изобщо би решил така?

–         Той може да прави каквото си поиска.

–         И смъртта е хубаво нещо, така ли?

–         Не, скъпа, не е…

–         Тогава защо Бог иска за нас лоши неща?

–         Хубаво нещо е, щом Бог го иска.

–         Но ти каза, че не е хубаво.

–         Сбърках, миличка…

–         А защо мама се ядоса, когато казах, че ти ще умреш?

–         Защото Бог още не го е поискал.

–         А защо би го поискал, татко?

–         Той идва за нас и ние си отиваме с него.

–         Защо, татко!

–         За да вършим хубави неща преди да си отидем.

–         А защо да не останем?

–         Защото светът няма да стигне ако всички останат.

–         А хубавите неща си остават тук, така ли?

–         Там, където отиваме има по-хубави неща.

–         Къде?

–         Там горе?

–         При Бог?

–         Да.

–         И ще го видим?

–         Да.

–         А това хубаво ли е?

–         Разбира се.

–         Значи трябва да си отидем?

–         Не, ние още не сме направили хубави неща.

–         А дядо е направил?

–         Да…

–         Какво е направил?

–         Построил е къщата ни, грижил се е за градинката…

–         А братовчедът Туту какво е направил?

Лицето му посърнало за миг, той погледнал към майката с натъжени очи. Казал:

–         Той също построи малка къща преди да си отиде…

–         Но пък Лулу, съседът ни не е направил нищо хубаво, даже ме удари.

–         Той е нещастник.

–         Значи няма да умре?

–         Ще умре ако е рекъл Бог.

–         Въпреки, че не е правил хубави неща?

–         Всички умират, но който е вършил хубави неща ще отиде при Бог, а който е правил лошотии ще отиде в пъкъла…

Детето въздъхнало, замълчало, почувствало се изтощено. Не знаело колко добри неща е направило нито колко пъти е сгрешило. Всичко било мътно и в главата му се въртели много въпросителни. Въпреки това заявило:

–         Искам винаги да съм с Надя.

Баща й я погледна изпитателно и каза:

–         Освен в часовете по Религия!

После се засмял на висок глас. Майката също се засмяла. Мъжът казал, прозявайки се:

–         Не съм си представял, че може да се проведе такъв разговор на това ниво!

А жената отвърнала:

      –    Детето ще порасне един ден и тогава ще можеш да й предадеш своята мъдрост?!

Мъжът се обърнал към нея, за да види до каква степен и е повлияла неговата откровена и въодушевяваща реч. Но видял само че тя отново се била заела с подреждане.

…

 

 

 

Реших да взема именно този разказ за курсовата си работа, защото ме привлече с това, че засяга един въпрос, превърнал се в табу. Религията. Каква е разликата между различните вери? И най-важното, как я разбират хората?

В миналото, както и днес, религията става основа за най-различни конфликти, дори и за войни. Често се смята, че друговерецът е по-малко човек, че религиозната принадлежност прави хората различни, че вярата слага бариери, които не може и не бива да бъдат прескачани. А защо? Някой може ли да обясни, да се обоснове?

Именно този въпрос се прокрадва през целия разказ. На вид прост диалог между баща и малката му дъщеричка, той засяга тема, върху която всеки трябва да се замисли. А именно, каква е разликата? И има ли такава изобщо?

Дори и да са в добри отношения, хората от различни религии сякаш по инерция се делят и винаги, когато си говорят си имат едно на ум. Никога не забравят, че събеседникът е друговерец, дори често на това основават разногласията си.

Но децата не приемат нещата така. Неообремененият от предразсъдъци детски мозък не може да проумее защо трябва да се отдели от другарчето си, когато става въпрос за религия. Не разбира и защо, когато задава въпроси по тази тема на родителите си, не получава еднозначни отговори. Не проумява раздразнението, което предизвиква. А дали това не е, защото просто няма смислен отговор? Дали мама и татко не се ядосват, просто защото никога не са се замисляли, а и не желаят да го направят. Дали ако разсъдят, ей така, без излишни емоции, няма да открият неща, които ще обезсмислят всички предразсъдъци, цялата омраза? А дали това ще им се хареса? Може би не…

Много по-лесно е да живееш наизуст. И в момента, в който някой, бил той собственото ти дете, те накара да се замислиш, в теб изниква необяснимо раздразнение. И просто си казваш: „Аз съм голям и знам, врял съм и съм кипял, а детето е още малко и глупаво, ще разбере, като го очука живота.” Да, но понякога е по-добре да се вслушаме в децата, да чуем въпросите и разсъжденията им, да се опитаме да им отговорим. Защото те са още чисти, виждат всичко в черно и бяло, все още не са повлияни от, заобикалящите ги субективни фактори. Колкото и странно да звучи, децата търсят логика, докато възрастните са свикнали да приемат някои неща за даденост. С въпросите си малчуганите ни дават възможност да се замислим върху някои неща, и ако успеем дори за миг да се освободим от предразсъдъците, това замисляне може да доведе до изводи, които да променят живота. Да, така е, един привидно наивен детски въпрос може да ни помогне да разберем, че понякога изкуствено усложняваме живота си.

Нека всеки, който прочете този разказ да спре и да помисли. Но без да допуска външни влияния и предразсъдъци да замъглят преценката му. Нека се опита да се върне назад и да разсъди по детски, да потърси логиката, правата връзка. Ако успее, ще проумее много неща, а ако съумее да ги приеме, животът му ще стане по-лек, ще се почувства сякаш се е освободил от тежестта в душата. Не случайно хората казват, че е хубаво да запазим детското в себе си…

 

    

 

 

Очаквайте още много преводи, статии и най-разнообразни творби в тази категория. Ще направим всичко възможно за да ви доставим наслада чрез красотата на арабската литература!

 

 

Ана Минчева

 

 

 

Реклама