Можем ли да разберем душата на пришълеца, на скитника, на изгнаника? Можем ли да кажем как се чувства този, който е рожба на един свят, а е принуден да живее в друг, съвсем различен? Знаем ли какво се ражда в точката на среща между тези светове, между различните цивилизации и култури? Един човек, който определено знае и може да ни разкаже, е Рашид Таха.
Бъдещият музикант е роден през 1958 г. в град Оран, Алжир. Останала последна европейска колония сред северноафриканските арабски земи, страната е разкъсвана от кървавата освободителна война на алжирския народ срещу френските колонизатори. Дългоочакваната свобода става факт през 1962 г., но с цената на повече от милион живота – невинни жертви на сблъсъка между имперската политика и мечтата за свобода. В годините преди и след независмимостта хиляди алжирци, страдащи от бедността, войната, престъпността, корупцията и липсата на перспективи правят тежкия избор да напуснат родните си места и да потърсят нов живот в колонизаторката Франция. Гетата на Марсилия и Париж бързо се изпълват със северноафрикански имигранти, неуспели да открият диреното щастие и жалеещи за дома. По клубовете и кафенетата музиканти като Дахман ел Харрачи и Мохамед Мазуни пеят пред своите събратя-изгнаници носталгични песни за мъката по родната земя. Те преплитат характерните стилове на Магриба като “рай” с музиката на Запада и създават звучене, което сякаш точно описва раздвоението в душата на скитника между двата свята – Африка и Европа.
Сред публиката на тези певци е и бащата на Рашид, напуснал Алжир в средата на шейсетте години. Самият Рашид пристига във Франция през 1968 г. Семейството му заживява в Лион, където той се потапя в една съвсем различна среда – бунтарската улична контракултура на Франция от седемдесетте години. Пънк революцията пръска сред младежите семената на анархизма и недоволството срещу системата, докато зараждащата се електронна музика дава нова свобода на творческото изразяване. Тези основни влияния се преплитат в младия музикант с традицията на северноафриканската фолклорна музика и емоцията на имигрантските песни. Рашид живее в гетото и наблюдава нерадостната съдба на своите земляци – работници във фабриките, строители, просяци. Неговото състрадание, гневът му срещу несправедливостта и расизма, вярата му в равенството и демокрацията намират израз в музиката. През 1981 г той и негови другари от гетата сформират групата Carte De Séjour (“разрешително за престой”). Те пеят песни за съдбата на имигранта, против ксенофобията и нетолeрaнтността – политически ангажирани, изпълнени с ярост, но и с надежда. Естествено, групата никога не достига до широка популярност, но поставя своите въпроси, издига глас в защита на ценностите си и оставя следа в ъндърграунд културата на Франция.
Carte De Séjour се разделя през 1989 г, а година по-късно Рашид Таха започва своята солова кариера. Сега повече от всякога той смесва различните си музикални влияния – рай, рок, техно, диско. Пее най-вече на арабски и макар и не толкова гневни, песните му не губят своята ангажираност към проблемите на обществото. Неговата популярност постепенно расте, музиката му привлича както фенове, така и именити продуценти като Стив Хилидж. Така с албума “Diwân”, издаден през 1998, Рашид се превръща в име не само на френската, но и на световната музикална сцена. Следват турнета в десетки страни, а албумът “Made in Medina” от 2000 г е записван в Париж, Лондон, Ню Орлийнс и Маракеш – Таха се превръща от алжирско-фреснски в космополитен изпълнител. Последвалият през 2004 “Tékitoi” е посрещнат изключително позитивно от критиката, която хвали неговата искреност и самобитност.
Как можем да опишем музиката на Рашид Таха? “Човек трябва да е приключенец”, казва самият музикант и наистина – песните му са едно лудо пътуване от пясъците на Магриба до гетата на европейските градове, от традицията на арабската музика до модерните западни стилове, от носталгията на имигранта до борбата на идеалиста. Едва ли ще откриете неговите заглавия по челните места в чартовете – но за хиляди отдадени почитатели това няма особено значение. Нито пък за изпълнители като Пати Смит, Робърт Плант и Брайън Иноу, които пяха заедно с Рашид през последните години. През 2001 неговата песен “Barra Barra” е включена в саундтрака на филма “Black Hawk Down”, а през 2007 кавърът му на “Rock the Casbah” е влючен във филм за един от детските му идоли – фронтмена на “The Clash” Джо Стръмър. През 1993 Рашид прави кавър на класическата имигрантска песен на Дaхман ел Харрачи “Ya Rayah” (“Хей, пътнико”). Освен, че е най-големият му хит до този момент, тя ни дава възможност да надникнем във вътрешния свят на този полу-алжирец, полу-французин, изцяло космополит, в чиято душа си дават среща световете:
يا رايح وين تسافر
تروح تعيي وتولينى
ايش حال ندموا العباد الغافلين
قبلك وقبلى
Хей, пътнико, накъде си се отправил?
Ще попътуваш, ще се умориш и ще се завърнеш.
Колко други се провалиха
Преди теб и преди мен…
Официалният сайт на Рашид Таха
Тодор Киряков
Diwaniya / Forum for Arab Culture 
Един коментар към “Хей, пътнико…”