„О, блажена простота!“ на Хаифа Бийтар

   След кратък застой в рубриката “Художествена литература,” сега с нови сили се хвърляме в дебрите на арабското творчество. Разказът, който наскоро имах удоволствието да преведа, и сега да споделя с уважаемите читатели, се казва “О, блажена простота!” и е на сирийската писателка Хаифа Бийтар. Той засяга една доста наболяла тема, дори в българското ежедневие… Но нека първо Ви разкажа малко за авторката…

 Хаифа Бийтар е родена през 1958г. в Латакия, Сирия. Баща й преподавал арабски език в местната гимназия, а майка й – философия. Хаифа се дипломира две години по-рано от съучениците си, постъпва в колеж, а след това специализира три години, за да стане оптик. Завършва обучението си през 1985г. и в същата година се жени за грък, православен християтин – инженер като нея. На следващата година им се ражда дъщеря, но скоро след това съпрузите се разделят.

 Хаифа Бийтар е написала 8 романа и е издала единадесет сборника с кратки разкази. Награждавана е многократно, получава и приза “Абу ал-Касим аш-Шаби” за сборника “Блудницата” през 2003г. в Тунис. Тя също така е и практикуващ офталмолог в Националната болница в Латакия.

 Както може би ще забележите в разказите, които ще публикуваме, д-р Хаифа Бийтар в творчеството си засяга теми от злободневието, често дори теми-табу. Стилът й е изключително висок, а гледището й по темата обикновено е майсторски облечено в метафори, ирония, дори понякога в сарказъм.

 И въпреки че разказите й често изтъкват недостатъците на човечеството, в тях не се чете песимизъм или омраза, напротив… Когато минавам през редовете, се изпълвам с положителна енергия и с желание да направя света по-добър :).

 

 

О, блажена простота!

 

Хаифа Бийтар

 

   Родителите се чувстваха смутени и се срамуваха от простотата на дъщеря си Ибтисам (ар. ез. – Усмивка), или по-точно от умствената й изостаналост. Все пак рядко се среща човек, глупав във всяко едно отношение, като Ибтисам. Още от малка изоставаше – късно проговори и проходи, дори естествените реакции като уплаха, изумление и радост бяха някак вяли. Баща й недоумяваше от къде може да идва простотата на Ибтисам. Всичките й братя и сестри бяха умни, бързо напредваха и успяваха… От къде дойде глупостта в това семейство? Глупост, граничеща със слабоумие и апатия…

  В училище, простотата на Ибтисам привлече вниманието на учителката и тя предложи на родителите момичето да остане в първи клас, за да усвои материала. Но и от това полза никаква. С течение на времето Ибтисам стана в един клас с брат си Раджеб – с две години по- малък от нея. Той й помагше с уроците , пишеше й домашните, най-вече по математика. Скоро дори я изпревари – Ибтисам не успя да се справи с пети клас и така провали всички опити на учителката да я вкара в шести. Жената се посъветва с директорката на училището – обясни й, че Ибтисам изостава, че сякаш има дебела стена около мозъка й, която не позволява на момичето да разбере каквото и да е било. Дори над най-лесните задачи по аритметика стояла с часове, без резултат. Как тогава да й помогне учителката? Как да й дава знания, които не е способна да възприеме? След кратък размисъл, директорката и учителката поканиха бащата на Ибтисам и с безкрайна любезност му обясниха, че дъщеря му няма склонност към познанието и че най-добре за нея би било да напусне училище и да оползотвори времето си в изучаване на занаят.

Бащата сведе поглед от срам, убеди се, че всяка дума на директорката е вярна, че няма смисъл да се борят с вятърни мелници. Безполезно е да карат Ибтисам да продължава обучението си.

Прибра се вкъщи със свито сърце. Разказа всичко на съпругата си, потискайки насъбралия се гняв:

– Наистина не знам от къде това момиче е наследило глупостта си! Сякаш е болна.

Майката отвърна през сълзи:

– Тя ти е дъщеря, не говори, че е болна!

Плачът на майката разпали гнева на съпруга й:

– Тогава, какво да правим с нея? – попита той –Хората са положили всички усилия да я вкарат в шести клас, но безуспешно. А цялото усърдие на братята й да помогнат беше обречено на провал. Просто тя наистина е умствено изостанала.

-Моля те, не обичам да чувам това за дъщеря си!

– А какво искаш да кажа? Това е истината.

– Може пък да успее в друга сфера.

– И в коя по-точно?

– Помислих си, че след като напусна училище, Ибтисам може да се захване с шиене. Какво ще кажеш?

– Какво те кара да мислиш, че там ще успее?

– Нека опитаме, сърцето ми подсказва, че ще успее.

Бащата отговори иронично:

– Щом сърцето на една майка го подсказва, тогава трябва да се изпълни.

  И така, тринадесетгодишна, Ибтисам се записа в школата по шиене. Но едва след шест месеца напусна, поради неспособност да възприеме и най-простите принципи на кроенето.

За втори път се прибра вкъщи. За втори път болезненият въпрос беше поставен пред семейството й, което съвсем не беше наясно с това, което става в главата й. Тя е личност, която никога не се тревожи или наранява. Не усеща, че има такъв огромен проблем. Простотата я е поставила в състояние на вечно удовлетворение и спокойствие. Тя не страда от проблемите на умните си братя и сестри в борбата им да успеят. Не усеща напрежението преди изпит и притеснението за резултатите. Умът й е някак мистичен, не е размътен от мисли, нито от мечти и амбиции. По-скоро напомня за повърхността на езеро, забравено от ветровете.

  Няколко седмици след като Ибтисам напусна школата по шиене, брат й Раджеб предложи да я запише да учи фризьорско майсторство при сестрата на приятеля си – прочута с дамските прически. Ибтисам, обаче, не издържа и няколко дена. Плачейки заяви, че не е способна дълго да стои и да се учи как да подстригва и вчесва женски коси и как да им прави фризури. А шумът от сешоара й причинявал главоболие.

Бащата не можа да сдържи гнева си:

-Няма да излизаш от къщи повече. От сега нататък си стой тук и помагай на майка си. – отсече той.

  Ибтисам се зарадва на решението на баща си. Така щеше да се скрие вкъщи и да си отдъхне от цялото това учене. Винаги се бе питала: “Защо човек трябва да обременява ума и да изтощава тялото си? От къде, на къде?” Въздъхна: “Ах, колко е мъчно ученето! Защо ми трябва да помня цифри и данни? Защо ми е да знам какво се случва в страните в съседство и по света? Аз съм си щастлива  и така – да нямам връзка с никого и нищо.”

Думата “математика,” пък, я ужасяваше и я караше да сънува кошмари. Събуждаше се вцепенена, сърцето й препускаше, а душата й сякаш излизаше от тялото. Спомни си учителката по математика, как я кара да решава задачи. И по-специално онези, в които два влака тръгват от различни градове и се срещат на определено разстояние, а тя трябва да пресметне времето и дистанцията. Че на кого му са притрябвали такива усложнения? Когато на нея и се налага да пътува, не се интересува от другите влакове, само от този, на който се качва!

  Ибтисам прекарваше дълго време, стоейки на едно място – разсеяна, загледана, без да помръдва, сякаш е замръзнала. Това дразнеше майка й:

– За Бога, кажи ми за какво мислиш?! –  често питаше жената.

Ибтисам отговаряше:

-Честно, мамо, за нищо не мисля.

-Е, как е възможно за нищо да не мислиш, дъще?

-Кълна ти се, за нищичко не мисля. Просто обичам така да седя и да си почивам.

-Да си почиваш? От какво? Да не би да си положила някакво усилие? Та ти дори не можеш да вършиш кухненската работа!

-Ох, мамо, готвенето е трудна работа.

Майката беше наясно, че да води такива разговори с Ибтисам е безполезно. Това е едното й глупаво дете и тя трябва да се примири с волята божия.

  Ибтисам беше едничката грижа за родителите си. Те постоянно се питаха как ще осигурят бъдещето й. Издържаха децата си с усилия, стараеха се да ги изучат, а след време всяко щеше поеме по своя път… Ами Ибтисам? С нея какво ще стане? На кого ще я оставят? Кой ще се ожени за нея, като е толкова глупава? Вярно, че е хубавка, но каква стойност има красотата, когато от никъде не се чете и капка интелигентност?

Дали е вярно, че красотата е и глупава? Може би… Все пак лицето й е овално, кожата й – бяла и нежна – като на дете. А очите й – големи – не изразяват нищо. В тях не блещука интелигентност или чувствителност, нито пък безпокойство или тъга. Погледът и е студен, скитащ… Но може би най-красивото в нея е носът й. Нос малък и прав, сестра й й завиждаше за него.

  Ибтисам беше висока и стройна, понякога приличаше на привидение – как бавно пристъпва със стройната си фигура и зареяния си поглед.

  До двадесетгодишна възраст никой не й предложи брак. Родителите започнаха силно да се притесняват за бъдещето на дъщеря си. Мислеха как да не я оставят като бреме на братята й, но нищо не им хрумваше. А братята й я избягваха; никои близки или познати не я одобряваха за синовете си. Не искаха да се грижат за булка, толкова изостанала умствено.

  А Ибтисам интересуваше ли се от нещо? Изобщо не…нито от четене, нито от музика, дори клюките и ходенето на гости не я привличаха. Може би само от сън се интересуваше. Обичаше съня. Сутрин спеше докато майка й не я събуди. Жената дори се принуждаваше да вика и да щипе, за да извади дъщеря си от дълбокия сън. Ибтисам, обаче, оставаше предадена на света на сънищата поне още два часа преди да се събуди напълно. А за това трябваше да изпие три чаши кафе. След това, както винаги, стоеше безучастно.

Майка й предпочиташе да върши сама кухненската работа, без помощта на Ибтисам. И колко пъти горката жена си бе казвала: “Боже, какъв грях сторих, та ме дари с такова глупаво дете като Ибтисам?”

Все пак, никой не знае какво е скрила съдбата. Дали простотата няма да се окаже късмет? Или дар от небесата?

  Ето, че един ден Ибтисам и семейството й бяха поканени на приготовленията за сватбата на братовчед й – милионерът – в най-лъскавия хотел в града. Ибтисам отиде на приготовленията, както принцеса отива на бал в двореца.

Сватбата се превърна в арена на свирепа надпревара между най-личните девойки, както и най-богатите и възпитани, с най-много дипломи и социални интереси. Когато в огромната зала, побираща петстотин души, влезе д-р Азеддин, всички погледи се насочиха към него. Сърцата на девойките запрепускаха – той беше мъж-мечта. Нямаше съперници по красота и благосъстояние, по позиция в обществото. Бе спецализирал икономика в Америка, а след това бе учил право. Единствен син на най-заможното семейство в града, той се завърна от Америка по настояване на родителите си. Баща му купи най-престижната правна кантора, за да продължава д-р Азеддин блестящатата си адвокатска кариера. Той беше мечтаният съпруг за всяка госпожица. Дори омъжените жени изпитваха разочарование, когато сравняваха мъжете си с д-р Азеддин.

Девойките се съревноваваха да привлекат погледа на д-р Азеддин. Танцуваха близо до него и щедро излагаха на показ прелестите си, показваха му колко са красиви.

  Дойде мигът, обаче, в който, в огромната зала, погледът на човека на науката и културата срещна този на Ибтисам. Сърцето му се разтупка от гледката на тези очи, абсолютно свободни, както самият той ги нарече. Опита се да прозре в дълбините на тези големи очи – беше експерт в разчитането на езика на погледите. И все пак не успя да вникне и да разбере какво изразяват тези очи.

А Ибтисам не знаеше, че там някъде има някой, който потъва в зареяния й поглед, някой, който изпива с очи лицето й, по което нямаше и следа от протичаща мисъл.

Ибтисам притвори очи за момент – доспа й се от бавната музика. А сърцето на д-р Азеддин се разтуптя силно. Прииска му се да я отвлече и заведе на дансинга, да обгърне тънката й талия и да изиграят заедно танца на радостта. Съзерцаваше малкия й нежен нос, омайваха го прекрасните й румени бузи, шията й – бяла – като от слонова кост. Сигурен беше, че тя е момичето, чийто образ се е загнездил дълбоко в душата му и казва: “Аз съм жената.”

Не можа да се сдържи и попита родителите си дали не познават това мистично момиче, облечено с червена рокля, която го прави още по-прекрасно. Но никой от семейството му го я познаваше. Майка му, обаче, за първи път се чувстваше така щастлива – той си бе харесал жена, най-после.

  На сутринта, след като празненството бе приключило, д-р Азеддин тихичко попита младоженеца дали не знае нещо за онова прекрасно момиче със зареяния поглед. Младоженецът се изсмя:

– Това е братовчедка ми Ибтисам. – каза той.

  Образът на Ибтисам не излизаше от главата на д-р Азеддин. Дори и когато беше на работа, когато говореше с клиенти, тя го преследваше. Започна и да я вижда по страниците на книгите.

Майка му дойде с неприятната вест, която я караше да се срамува – невероятният й син да се влюби в такова глупаво момиче… Но той не благоволи да промени решението си да се обвърже с нея.

Това почти докара семейството му до лудост.

-Нима наистина вярваш, че очите й са те поразили? Та тя няма дори основно образование! – възмути се майка му – В нищо досега не е успяла. Да не говорим, че не е от заможно семейство, пък и не е толкова красива. Как така ще се обвържеш с нея?

Но д-р Азеддин настояваше на решението си:

-Тя е единствената, която ме привлича. – каза той и сложи край на спора.

Отиде да поиска ръката на Ибтисам заедно с родителите си, на които не им оставаше нищо друго освен да се подчинят на волята на единствения си син.

След като се запознаха, д-р Азеддин хлътна още повече по Ибтисам. Влюби се в отнесеността й, в гладката й кожа, в повърхностната й същност, в елегантното й тяло, в призрачната й походка.

  Не се осъществиха очакванията, че д-р Азеддин ще развали годежа след като открие колко глупава е Ибтисам. Семейството му с нетърпение очакваше мига, в който той ще си възвърне здравия разум. Изумените родители на Ибтисам, пък, се страхуваха всичко да не пропадне. Но д-р Азеддин опроверга всички очаквания – обяви, че не може да чака и ще се ожени за Ибтисам след две седмици.

  Брачната церемония беше прекрасна. В най-лъскавия хотел в града. Д-р Азеддин бе запазил тридесет и шест самолетни места за приятелите си от Америка, които щяха да присъстват. Беше им запазил и стаи в хотела.

Луксът бе ненадминат – най-различни видове африкански плодове, най-изисканите алкохолни напитки, асортимент от сладкиши, който надминаваше очакванията на всички гости.

Ибтисам беше облечена в дълга бяла рокля, инкрустирана с перли и съшита със сребърен конец. Тя седеше до съпруга си, така, сякаш седеше на дивана вкъщи, безучастна, както винаги. Стрелкаше хората от високо с празния си поглед.

Родителите на Ибтисам едва не припаднаха от радост, а сестрите й умираха от завист. Но тази завист някак отстъпваше пред изумлението. Как да повярваш, че Ибтисам – глупавата – беше съпруга на д-р Азеддин…къде е логиката?

Гледаха как д-р Азеддин цъфти от радост, когато танцува и се смее със своята булка. Спомниха си детството на Ибтисам… или по-точно детството на г-жа Азеддин. Завидяха й за простотата, за това, че беше отвеяна и не мислеше за нищо. Пожелаха си от все сърце да бяха като нея. Все пак, именно тази уникална простота й докара невероятен мъж като д-р Азеддин. Празният и безизразен взор надделя над всички съблазнителни усмивки и привлекателни погледи.

Майката на Ибтисам взе да говори с гордост и умиление за дъщеря си. Разказа как тя не понесла училището, не обичала да шие и не вършела кухненската работа. Тя била принцеса отвътре, не желаела да износва душата си. Напротив, живеела в очакване на мъжа, който ще успее да докосне и прозре личността й. Тя не била създадена, за да работи и да се изтощава – усещала, че целта на живота й трябва да бъде да чака деня, деня, в който ще се омъжи за най-умния, заможен и красив мъж. “Ех, виж какво ти донесе съдбата, Ибтисам! Кой дар може да се сравни с дара – простота? Сигурна съм, че сега стотици  умни девойки ще се опитат да имитират твоя празен и безизразен поглед, ще заобичат като теб съня, няма да се интересуват от нищичко – само за да заприличат на теб. Горчиво ще съжаляват, че не са повърхностни като теб. Ще си казват: “Ех, да беше мозъкът ми гладък, без съдържание, като мозъка на Ибтисам.”

 

Ана Минчева

Реклама