„Свят наполовина“ на Гассан Канафани

    Неотдавна публикувахме кратка статия за прочутия палестински писател Гассан Канафани. Сега Ви предоставяме един от неговите разкази, преведен от колегата Десислава Янкова. Приятно четене!

 

„Свят наполовина“

Гассан Канафани

И така… На господин Абд Ар-Рахман не му пукаше за това, че му се подиграваха, че фъфли, незевисимо дали  в кафето или на училище… Той бе висок мъж, много висок. Радваше се и на добро здраве. Ядеше много и спеше много… Смяташе тези две неща за една от насладите на живота, от която никой не може да се лиши. Много често имаше и прояви на крайност, като твърдеше, че Бог е създал човека, за да яде и спи.

– Ами жената? – попита го веднъж майка му.

Той много добре знаеше какво цели с този въпрос… Но това въобще не го притесни, потропна с пръсти по масата, притвори очите си, за да се предпази от дима на евтината цигара, който излизаше от долната му устна и каза:

– Ами не… Пушенето е на трето място… Жената е след това…

Както и да е… Господин Абд Ар-Рахман не смяташе, че е наполовина луд, както се говореше за него надлъж и нашир. Така ден подир ден и той вече не се тревожеше за това. Веднъж се опита да противоречи на мъж, който каза за него, че е наполовина луд. Когато завърши порицанието си, мъжът каза:

– Тогава, според това, което казваш, ти си наполовина разумен…

Нещата си останаха по този начин… Господин Абд Ар-Рахман можеше до края на живота си да остане на този хал.  Мъжът наполовина луд или наполовина разумен – шегуваха се приятелите му в негово присъствие и се присмиваха в негово отсъствие. Животът на господин Абд Ар-Рахман можеше да приключи във всеки един момент без да има нещо, което заслужава да се запомни, ако онзи ден не бе преминал в нов етап заради инцидента, който му се случи.

Сега никой не може да каже със сигурност как точно е произтекъл този инцидент. Приятелите му казват, че е било съвсем целенасочено… Ала семейството му твърди, че станалото е случайност… С времето всяка от страните държеше на своята гледна точка без Абд Ар-Рахман да има собствено мнение по въпроса, пък ако ще и тази странна вражда между приятелите и близките му да се разрастне и да превърне въпроса в проблем, в който нито един от тях не би отстъпил и крачка назад от убежденията си…

И така, господин Абд Ар-Рахман се превърна в своеобразен нерешен проблем. Вярно е, че приятелите му започнаха тази история като любопитна шега, обаче цялата тази тема с времето се разви по невиждан до тогава начин…

Но нека се върнем към инцидента от началото му. Ще го разкажем накратко, защото той сам по себе си не е цялата история.

Не… Най-добре е да продължим историята така, както я разказват приятелите му в кафето и след това, както я разказва майка му вкъщи…

Приятелите му твърдят, че онази вечер Абд Ар-Рахман е седял в стаята си, опитвайки се да напише писмо. Господин Абд Ар-Рахман пишеше много описателни писма, които в крайна сметка изпращаше на себе си и изчиташе внимателно. Пишеше едно от тези писма, когато го осени идея, която побърза да запише, идея абсолютно неразбираема. Приятелите му казваха, че е най-добре да се предаде абсолютно точно и затова я научиха наизуст.

„Бог ни е дал две очи, за да виждаме с тях… Когато светът започнал да се изплъзва между божиите пръсти, едно око било напълно достатъчно”. Господин Абд Ар-Рахман продължил да разяснява идеята си, но с неразбираеми слова. Почеркът му изразявал силното му вълнение. Затворил писмото и се запътил към пералнята, където с дръзко движение успял да си избоде окото със същия молив, с който написал писмото. Така звучи тази случка от устата на приятели му…

Семейството му обаче я разказва по друг начин. Майка му говори, че е бил в градината и се е грижил за ябълковото дърво, което засадил като бил малък… Онази сутрин той забелязал изсъхнал мъртъв клон и се опитал да го отчупи. Но друго малко клонче било обтегнато върху младото дърво и когато инатливият господин Абд Ар-Рахман продължил да дърпа другия клон ожесточено, изведнъж той се счупил, върхът му се врязал в окото му и го извадил…

При всички положения, дори тези две истории да имаха някакво значение с тях не приключва нищо, защото това, което се случи след това бе много по-странно.

Господин Абд Ар-Рахман бе отведен в болница и му бе направена опасна за живота хирургична операция… За щастие операцията премина почти успешно. Лекарят успя да спре кръвоизлива, да предотврати възпалението и да намали физическите поражения, доколкото бе възможно, но не успя да спаси зрението му с това око… В последвалите дни семейството на  господин Абд Ар-Рахман забеляза нещо странно. В този момент господин Абд Ар-Рахман премина в нов етап от живота си, като се превърна в „проблем” – започна да вижда нещата само наполовина. Когато гледаше мъж, седящ на стол, можеше да види само мъжа, а ако се съсредоточеше върху стола, не можеше да види мъжа отгоре му… Това явление  бе много любопитно дори за роднините му. Когато майка му влизаше в стаята със сестра му, не можеше да види и двете едновременно и питаше едната за другата. Майка му обясняваше случващото се на една съседка, казвайки й, че смята, че синът й е все още под влиянието на наркотика, който некадърният анестезиолог му  дал по време на операцията и който за малко да го убие. И както става винаги и навсякъде съседката предава клюката на друга, докато не се разпространи из целия квартал.

Минаха се много дни, ала господин Абд Ар-Рахман, противно на очакванията на майка си, не само не се подобри, а и започна да си фанатизира. След почти година нямаше и един човек, способен да убеди господин Абд Ар-Рахман, че столът продължава да е място за седене на мъжа, както бе преди инцидента и че в стаята са влязли двама…

В кафето един студент каза на прителите си, че ако господин Абд Ар-Рахман остане в това положение, това основно изменение ще засегне не само света на материалните неща, а и на идейните. Следващите дни потвърдиха прозрението на студента, тъй като идеите на господин Абд Ар-Рахман претърпяха голям поврат. Погледът му върху материалното вече не удивляваше хората толкова, колкото причувливите му идеи. Приятелите му говореха, че вече вижда само половината истина. Тук никой от нас не може да се съгласи.  Самият господин Абд Ар-Рахман казваше, че именно те са тези, които разделят истината, а той я вижда цялата…

Тук медицината беше безсилна. Един чуждестранен лекар отбеляза, че няма спасение. Когато приключил прегледа на господин Абд Ар-Рахман, започнал да му изписва лекарства, но Абд Ар-Рахман отказал да го слуша.

– Даваш ми лекарства за болни или за здрави? – попита той лекаря.

– За болни, разбира се.

– Тогава защо ги даваш на мен?

– Защото си болен…

– Ако съм болен, как така се доверяваш, че ще последвам съветите ти? Ти общуваш със здрав човек!… Затова му говориш с цялото това доверие.

И тук проблемът се задълбочи още повече…

Един ден, докато приятелите му обсъждаха колко е тъжен техен приятел, скъсан на изпит, той заяви, че това е лъжа. Че на света няма такова нещо наречено тъга. Че те могат да бъдат само глупави. На света има само радост. Продължи да отстоява мнението си, твърдейки, че само радостта съществува и ако радостта съществува, то значи няма нищо друго освен нея…

– А ако почине майка ти, Абд Ар-Рахман… Няма ли да се натъжиш? – запитаха го в опит да го разубедят…

Помисли малко и отвърна:

– Майка ми няма да урме.

– Как така?

– Защото не е умряла до сега.

– Да предположим, че сега отидеш до вас и я намериш мъртва, какво ще правиш?

– Нищо.

– Няма ли да се натъжиш?

– Да се натъжа? Не… Умряла е, което значи, че вече не е жива,затова тъгата е неоправдана и несъществуваща…

– Но майка ти е била жива и е починала, не се ли променят нещата?

– Не, естествено. Когато е мъртва – тя не е жива, следователно съществува само едно нещо, а всичко друго е илюзия.

Беше напразно приятелите му да продължават да го убеждават, защото не бе по силите им да го накарат да мисли за две неща едновременно или да вижда две неща заедно. Без съмнение другарите му от кафето без да искат са го подтиквали да мисли по-крайно. Без да се усетят проблемът му стана тяхното основно занимание. Започнаха да се обръщат към него за всичко, зариваха го с всякакви въпроси. Настаняваха го в кафето, където им отговаряше простичко и без вълнение.

Накрая приятелите не можеха да спрат изблиците му.

– Защо не мислиш като нас? Като всички хора?

Замълча за кратко. Стана от стола си и тръгна. Преди да премине вратата се обърна отново:

– Когато говорите аз ви слушам и ви вярвам, но когато аз започна да говоря вие спирате. Когато вие го правите, аз не мога и когато аз – не е възможно вие да говорите…

Те се вгледаха внимателно в него в пълно изумление. Когато се върна се опря на масата.

– Целият свят трябва да бъде подреден. Ако човек намери нещо, естествено е останалите неща да не съществуват.

Той все още бе опрян на масата, когато един от седящите се провикна:

–  А на какво си се облегнал сега?!

– На масата.

– Ами тогава?

– Масата е нещо нищожно, както виждате. Но когато аз мисля за нея забравям за себе си и когато мисля за себе си забравям за нея… Вие как можете да мислите за две неща едновременно? Мислите не ви ли изглеждат неестествени и уморителни? Само един от нас, аз или масата, трябва да съществуваме в едно и също време.

– Но ако помръднем масата ти ще паднеш.

– Това е така, защото съм глупав да се опирам на нещо несъществуващо.

– Наистина много странно. Не можеш ли да приемеш две неща да съществуват заедно, защо ти и масата да не съществувате в едно и също време?

– Защото това не е вярно, защото не съществуват заедно. А сега помисли. Аз моля за почивка…

С времето господин Абд Ар-Рахман започна все повече да се придържа към мнението си… И както става винаги, когато човек се изправя срещу много опоненти, господин Абд Ар-Рахман започна отдадено да проповядва тези си идеи и така успя да накара приятелите си да мислят по друг начин.

– Това болест или философия е?

Беше напразно да се убеждават, както беше напразно приятелите му, които започнаха да му съчувстват да разберат.

Обаче част от тях започна да го защитава… Представяха си, че живее в подреден свят, без затруднения, спокоен. Пожелаваха си да могат да загубят око, за да стане и техният свят подреден като неговия.

 Останалите, въпреки всичко, не се отчайваха от опитите да го променят. Така те чакаха дълго, за да пристигне в кафето писмо с неговото име. Когато разбраха, че писмото е от него и за него, както обичайно, един от тях предложи да вземат писмото и да го скрият, за да може, ако някой ден попита за него, да започнат дискусия отново. Докато писмото беше у тях, щяха да унищожат подредения свят, в който той живееше… Но  Абд Ар-Рахман така и не попита за писмото си. Минаха около два месеца без да погледне в кутията за писма в кафето… Накрая приятелите му решиха да прочетат това, което беше в нея. Събраха се в кръг и го отвориха… Беше написано само едно изречение: „ Животът е прекалено сложен, ако е за всички…”

Това беше всичко. Историята завърши и не остана нищо друго за казване освен едно единствено нещо…

Господин Абд Ар-Рахман още е жив и продължава да вярва в идеите си…

За последно бе видян да върви по главната улица, с ръце, кръстосани зад гърба, докато колите преминаваха бясно около него. Но той вървеше спокойно – сякаш единият от тях – той или колите, не съществува.

Превод: Десислава Янкова

 

Реклама