Художествена литература

„Хляб и работа“ на Хаифа Бийтар


   Предоставяме на Вашето внимание още един разказ на сирийската писателка Хаифа Бийтар. Нека текстът да говори сам за себе си…

 

„Хляб и работа“

 

Хаифа Бийтар

 

Превръщаш се в работа и хляб…

Всички твои желания и страсти угасват, всички…

Или целта на живота не е човек да надделее над всичките си прищявки и желания. Източникът на вреди… Ставаш чиновник и усещаш как губиш желанията си, губиш въжделенията си. Само хляб е в мислите ти, умът ти се превръща в питка – глух, повърхностен, надяващ се, без обвивка… Препятствията на живота са го направили прозрачен, излинял, омесили са го, както ръцете на пекаря месят питка…

А лицето ти заприличва на хляб – във всичките му превъплъщения. Гори като току що изваден хляб от фурната…от какво гори? Ах, гори от болка, отегчен от живота, негодуващ. А редките моменти изгарят, красивите мигове, и бързо изстиват.

Лицето ти се превръща в парче студен, овлажнен хляб – едно от милиони, милиони парчета, милиони лица… Цял ден приказваш с другарите си – тези, които са досущ като теб. Същият разговор, а очите ти са затворени, сърцето ти е затворено, умът ти е затворен…

Тръгваш към къщата си – напукана отвън. Вървиш пеша, не обръщаш внимание на най-различните сергии, не различаваш езика, на който говориш с плодовете или с месото, или с дрехите, дори с музиката. От много време не си купувал касети, задоволяваш се с тези, които вече имаш, но пък и тях не слушаш. Всичко, което можеш да носиш на път към къщи – пеша, както обикновено – е хляб. Понякога, даже чакаш дълго, за да го получиш. Около теб – стълкновение, свади – всичко заради хляба А ти не обичаш споровете, нито пък разговорите… освен ако не говориш със самия себе си. Желанието ти изчезва, освен ако не беседваш със собствената си същност. А за какво ще говориш със себе си? Та ти не мечтаеш, не се надяваш, не мислиш. Как да мисли мозък, който прилича на питка, износена от жестоките удари на живота. Той те е оформил, както хлебарят оформя питката и после я мята в огъня…

Ах, работата и хлябът… и лицата на колегите, които приличат на филии… Започваш да се смееш наум – имаш чувството, че лицата им са като резени, съвсем еднакви. Дори често се вглеждаш в лицата и си казваш: „Това е като изсъхнала филия, а това – като препечена. Това, пък, е от черен хляб, а другото прилича на троха!”

Харесва ти по цял ден да броиш часовете, които минават покрай теб, тъй както минават покрай хляба. Струва ти се, че започваш да виждаш мухлясали зрънца по кожата си. Крещиш: „Боже, какво е това? Да не би да се превръщам в мухлясал хляб? Откъде дойдоха мухлясалите зрънца? В моята мисъл нищо не протича, всичките ми желания и въжделения са отмрели. Работата ме е лишила от всякаква страст и наслада, която не се брои или пресмята. „Защо са предпочели тези гнили зрънца да растат върху лицето ми?” Все пак знаеш, че не са дошли отвън – отвътре са, от твоето „вътре,” което е взело да гние – от влагата, от липсата на слънце и храна. Ушите ти ги поразява постоянният шум на все същите събития… А те копнеят за нежна песен, която да пробуди съкровените чувства, потънали дълбоко в душата ти – тъй, както камъчето потъва, хвърлено в реката…

Очите ти копнеят да обгърнат толкова много неща, да си поговорят с тях, да ги завладеят. Копнеят за кафенета – на тротоара, нa плажа. Копнеят за планини и дървета, за излет с децата – как печете месото, после ядете плодове, най-различни плодове.

Кожата ти копнее за нова одежда, която да замени този погребален костюм, вечния костюм, в който сигурно ще те погребат. А той със сигурност ще пребъде във времето по-дълго от твоето преходно тяло. Ах, нова одежда, ще се почувстваш като нов човек, сякаш кожата ти се е подновила. И ще те обземе радост, духът ти ще прелее от щастие ако можеш да влезеш в един от онези елегантни магазини и да си купиш одежда. Ах, ето го отново копнежът, душевната слабост. Желанията се пробуждат, въпреки, че работата се е постарала да те освободи от всяка краткотрайна земна наслада. Все пак ти се струва, че няма смисъл да бягаш от себе си, с времето постепенно ще се отдалечиш. Връща се желанието да се пробудиш и да се обърнеш към чувствата. Пожелаваш си да притежаваш света, да усетиш как стотици дребни желания се пробуждат вътре в теб за миг. Душата ти се изпълва с мечти, издува се като питка в огъня, гори…Разцепва се на парчета – малки и големи, а между тях мечтите… живота. Усещаш топлината на живота, сладостта. Чувстваш силно желание да живееш, както трябва да живее човек.

Но този пожар не продължава вечно. Ръката на пекаря разтегля раздулата се от надежди питка, вади я, за да изстине. Връщаш се в начално положение, към двойствения си живот – хляб и работа или пък  работа и хляб. Тази двойственост, в която живеят някои, никой не бяга от никого… като влюбени, лелеещи вечната любов, и нищо няма да ги раздели само смъртта. Не се знае как ще умреш. Тялото ти ще се превърне в троха – суха, от тези които ги ядат кокошките, за да се нахраниш ти.

Превод: Ана Минчева

Advertisements

2 thoughts on “„Хляб и работа“ на Хаифа Бийтар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s