18 СОУ и новата надежда за паралелките с преподаване на арабски език

 

От два месеца преподавам арабски език в 18  СОУ  “Уилям Гладстон”.  Сблъсъкът ми с толкова млади хора първоначално ми донесе доста напрежение, защото все пак това е и първата ми сериозна работа. В качеството си на студент отидох с широко отворено сърце при тези тийнейджъри, за да мога да им предам максимално от наученото за моите скромни 22 години. Първият ми ден в училището и срещата с девети клас сринаха моите представи за учителстването. Този ден ми показа, че съвременната младеж не се притеснява да общува и да задава въпроси от всякакъв тип- понякога детски, понякога притеснителни, понякога много провокативни. Особено неловко се почувствах след въпроса на двайстата минута от часа “Госпожице, защо треперите?”. Тогава разбрах, че, за да общуваш с толкова млади хора, ти винаги трябва да си уверен в себе си. Забавно беше и когато ме излъгаха, че часът е свършил и аз като една млада госпожица, която самата преди три години е излязла от гимназия, ги пуснах в междучасие двайсет минути по-рано. Малката ни разлика в годините си има предимства и недостатъци. Като по-близък по душевност до тях младеж, ми се доверяват за доста неща. В много отношения си приличаме- слушаме еднаква музика, гледаме едни и същи филми, обличаме се еднакво, сърфираме в едни и същи сайтове…говорим на един език. И някак си неусетно те ме придърпаха към своите проблеми и започнаха да се разкриват пред мен. Някой ми беше казал, че една от причините преподавателите по арабски да не се задържат в това училище била, защото децата са отрицателно настроени и дори обиждат учителите си. Не вярвам на това! Децата са много положителни, отворени и комуникативни! Комуникацията с тях е много важна, предимството на фейсбук например, е че в този сайт почти всички мои ученици имат профили, а това ми дава възможност максимално много да се възползвам от съвременните начини за комуникация- дават се задачки онлайн, домашни работи и се обсъждат бъдещи проекти, обменя се музика, пращат се статии и снимки за допълнителен интерес. Това са неща, за които времето в училище не е достатъчно, но всъщност са нещото, което предизвиква най-голямо любопитство. Те имат нужда да бъдат запалени и насочени, да се занимават с интересни и забавни неща. Неща, от които е лишено съвремнното училище. Сега си спомням, колко много ми се спеше по време на часовете в гимназията, как трябваше да губя по 11 часа на седмица в безполезно решаване на задачи, от които нищо не разбирах, защото бях спряла да уча вкъщи и бях изтървала нишката на математиката завинаги. Как трябваше да тъпея в часовете по физика, от която също нищо не разбирах и колко се ядосвах, че литературата ни се преподава по този ужасен начин, който се състоеше в “диктувам ви тази лекция, другия път ще изпитвам на нея”, че за 5 години не бяхме изтълкували нито един ред на стихотворение и постоянно ни се натякваше “вие не сте на моето ниво”. Какво да кажа за английския, а за билогоията на английски…Сега виждам проблемите в училще от двете страни. Проблеми, които за съжаление трябва да се решават от самите учители. Не бих казала, че аз като учител все още съм успяла да се справя с тези проблеми. Едно от първите постижения в моя десети клас, е че ги накарах да не си пускат телефоните в час, да не играят белот, а да пишат. Ясно е, че не си поглеждат тетрадките вкъщи, дори и преди изпитване. В съвремнния ученик е развита безкрайна апатия към двойките. Те знаят, че учителят няма да им остави 2 за срока, защото така ще е по-трудно за самия него. Разбира се, много от тях са старателини и искат да научат арабски език. Но съвременната система не може да покаже на всеки ученик как да учи, тя и не иска. Всеки от тях е различен и всеки е можещ в различни насоки. Това не отчита системата днес, като че ли все още е останало това комунистическото “всички са равни”, не са равни и това е проблемът, не са безлични, а много шарени. Тази система е претоварена и тромава и не дава поле за индивидулно творчество и изява. В момента училището за учениците е по-скоро бреме, отколкото място за просвета.
Първият ни общ проект с тях беше посрещането в училище на Негово превъзходителство посланика на Сирийска арабска република Салах Сукар. Децата не можеха да повярват, че при тях може да дойде посланик. Мислеха, че посланици могат да идват само при японските паралелки. Веднага се ентусиазираха и много от тях поискаха да участват и ме засипаха с огромно количество предложения. Много бяха сладки, защото се почувстваха значими и полезни. Показах на някои от тях как се пише сценарий за една поетична вечер, с други работихме стихотворения, трети украсяваха залата, четвърти снимаха с камера. Всички се отнесоха безкрайно отговорно към индивидуалните си задачи. Много от тях дойдоха в залата три часа преди започването на вечерта, само да погледат и да се наслаждават на обстановката. Новината, която ги зарадва най-много, беше съобщена от директора на училището г-жа Величка Стойчева- договореност с НБУ за прием на учениците от арабските паралелки без изпит в специалността “Арабистика” направо във втори курс.
Това беше нашата първа стъпка към по-доброто бъдеще на арабските паралелки, които в момента се чувстват забравени от Бога, учат в стерилна среда, без всякакъв спомен за арабската култура, учат просто някакви букви (факт, който в момента променяме и правим планове за украсяване и ремонт на стаите). За това първата задача, която поставих пред себе си е да им покажа това, което е интересно за мен и това, което ме провокира да поискам да науча езика и някак си неусетно ме засмука в дълбините на познанието за арабите и тяхната култура, това, което ме накара да се почувствам значима и полезна.
Искам много да благодаря на колегите си от форума, които подеха тази кауза заедно с мен и се чувстват съпричастни с повдигането на престижа на арабските паралелки и извеждането им на отлично ниво. Мисля, че първите стъпки са направени и ако вървим с тези темпове, съвсем скоро задачата ни ще бъде изпълнена.

Алевтина Плочева

Реклама