Клепачите ти се спускат и заспиваш… Кой знае…Може да заспиш завинаги. Как може някой да гарантира събуждането ти на сутринта? Кой ще ни гарантира това?
Не…
Няма да спя тази вечер.
Готов съм за движение, да се възползвам от нощта… Дългата нощ… Дишам дълбоко… Сърцето ми бие… Бие и бие… И изведнъж спря в полунощ или на зазоряване, по-скоро…
Този откъс от „Концерт за пиано и оркестър”, който слушам от розовия грамофон, ме убива. Той се набива дълбоко в съзнанието ми. Какво спечелих от това, че съм жив… Че съм жив човек от момента, в който се родих до сега?…
Нищо…
Нищо освен проблеми, глупави и грозни моменти. Никаква наслада. Никакво благородство, което да ме удовлетворява. Никакви пътешевствия. Дори никакви красиви моменти…
Всяка нощ може да бъде последната нощ на живота ми…. Може да е тази… Тази вълшебна, студена, чиста нощ. И тази странна, широка, жълта луна… Всичко това ме подтиква да не стоя на едно място… Да Безсънствам. Но това също ме натъжава…
Не, няма да си сваля дрехите, нито да си събуя обувките, нито нищо друго. Ще запаля огън, за да стопля краката си и после ще изляза на улицата и ще вървя, ще вървя до безкрая… До там, където не зная, а краката ми ще пронизват тротоара. Новата тъмно синя табела скрива от мен цялата позорна светлина, която хвърлят върху мен нощните фенери, окачени по продължение на улицата и точно в средата й…
Какво да правя тази нощ освен да вървя? Киното ме отегчава, а хората са въодушевени от него. Повечето изглеждат като странни пришълци и аз се плаша от тях. Наситих се на приятелите си, на приказките им, на настроенията им и знанията им. Искам нещо ново…
Аз съм нов човек. Във всеки един момент произвеждам нещо ново… Това беше причината да се обичам: Защото съм новатор…
А сега… Не знам как, нито кога започнах да чувствам, че същият аз едва не се превърнах в стара и ръждива вещ… Удушен… Мъртъв…
Не изтърпях тъгата, която ми навя музиката… Приглуших звука… После го спрях… Излязох… Вървях по продължение на улицата… Вървях, вървях, докато умората започна да обхваща краката ми, да натежават и залепват за земята… Розовите градски автобуси минаваха покрай мен, като дълга осветена редица, бързо и излъчвайки топлина…
Дланта ми подобряваше страстта ми. Тя беше във вътрешния ми джоб. Аз почти бях стигнал до спирката… Този автобус ще спре тук, на няколко метра от мен… Забързах се към него, после скочих вътре и потънах в удобната седалка на първа класа…
Към мен се приближи кондукторът и аз му казах вълшебната думичка: „страст”. Разказах му набързо на „нея”, той ми благодари и се върна откъдето дойде… Останах сам…
Обзе ме чувството, че ще остана завинаги в автобуса и няма да мога да го напусна… Ще остана завинаги там… или никъде…
Няма да се върна вкъщи… Няма да спя: клепачите ми се спускат и аз заспивам… Може да заспя завинаги… Да не видя слънцето на сутринта… Сладкото нежно жълто слънце…
Никой не знае кой съм или накъде съм тръгнал… И никой няма да разбере мислите и поривите ми…
Реших да експлоатирам себе си и автобусите до крайния предел, който тази нощ ми позволява…
Ще отидеш с мен надалеч в мнгобройните улици, чиито имена не зная. Ще ме завъртиш около площади , които се появяват в средата на улицата, осветена с неон…И луната… Спираш на спирки и станции, за които не зная… Ще се сменят пътниците, но аз ще остана. А ако ми доскучае ще хвана друг авботус, пътят ми ще поеме друга линия…
Хареса ми да гледам улиците, тротоарите, дърветата, лампите, разгръщащи се със скоростта на автобуса… Това ме радва повече от гледането на който и да е игрален филм… Прииждащите движещи се гледки и неоновите реклами в червено, зелено, бяло… Сияят в синята нощ…
Там има черен файтон с два коня, който преминава улицата, но се вижда само единият от тях… Изглежда, че е от моята страна, докато е на противоположната … И този хладен човек – изглежда като черно парче, устремено бързо без улицата, а после се скри. Пожелах да почувствам лек студ и отворих близкия прозорец… Въздухът влезе като течение, което удари челото ми, като мъртвешки студена ръка…
Почувствах смъртта тогава… Студът ме вцепени… Порази краката ми като, че ли ги парализира за дълго… Почувствах се все едно мъртвешки студена ръка ги обгърна…
Бритонът ми леко се мърдаше.. . Той бе единтвеният символ или единственото нещо, което се движеше… Цялото ми тяло бе неподвижно, дори очите ми…
После автобусът спря на една спирка… Успях да чуя стъпките на пътника, приближаващ първа класа, където седях аз… После чух странен глас, който ме съживи, викайки името ми… Силно се уплаших. Кой е този, който нарушава самотата ми и пречи на мълчанието ми…
Странникът бе колега от миналото, който все още ми помни името. Беше ми съученик, с когото се подигравах, защото винаги носеше нови дрехи, само че те никога не бяха съчетани по цвят и размер. Вратовръзката му не подхождаше на костюма му, обувките не си отиваха с панталона. Беше добре материално и с лош вкус. Аз имах вкус, но нямах пари. Това са някои от проклетите противоречия на живота…
Продължи да ме притеснява…
Пита ме как съм със здравето. Аз му отвърнах само с една изцяло насилствена усмивка. Защо не ме пита: „Мислех те за мъртъв, кога се съживи?’’
Оказа се, че в представите на този земляк това е естественото ми състояние, и че така изглеждам винаги… Замръзнал… Без капка живец. ..
По-късно го чух да ме пита: „Къде отиваш”, отговорих му: „Не знам”. Отговорът ми беше грешен, защото предизвика учудването на колегата ми и той попита: „Как не знаеш?”. За малко да му се разкрещя: „Какво те е грижа за мен”, но се усмихнах повторно с голяма трудност. После попита: „Все още ли се увличаш от рисуване и разкази?”, отвърнах спокойно: „Естествено. Но новата ми страст е музиката, предпочитам по-емоционалната…. Тъжната…”
Забелязах, че автобусът доближава спирка и побързах да стана от мястото си. Слязох от него веднага щом спря…
Образът на одивения ми колега остана отпечатан в паметта ми. Казах си, оправдавайки пред себе си новия ми начин на поведение: какво ги е грижата хората за моето поведение, било то разбираемо или не. Аз си имам причини и поводи. Те питат и искат истина и откровеност, но ако им кажа, че не пътувам към вкъщи, нито към къшата на приятел, нито на годеницата ми, нито на роднини… Т..е. не отивам никъде, ще кажат, че се държа налудничево странно. А ако им призная, че не искам да спя, може да умра… Страхувам се да заспя и да не се събудя сутринта, да не видя слънцето, да не чуя птиците, да не видя повече цветя, да не вдишам свеж въздух. Те ще ме сметнат за луд. Ала има ли друг начин на поведение по-тактичен от моето в този момент… и чувство по-честно, автентично и благородно от това в целия човешки живот…
И друго, не е ли мое право да избера самотата в автобусите в този късен час на нощта…
Спрях за малко на тротоата, за да събера мислите си, почувствах, че съм извършил нещо голямо, умно, и изтънчено, за да се спася от този повърхностен досадник в моя живот… Който не минава през благородната скръб… Който не обръща внимание на мъчителното сладко очарование на синята нощ… Сиянието разтапящо сърцата на осветената улица, която изглеждаше сякаш няма край…Няма начало…
Въздухът беше студен и жилещ, но аз чувствах, че съм силен… Че съм жив само тази нощ… Тази нощ, а утре ще умра тъжен, както умират лястовичките, както умират славеите и пеперудата, и цветята в този голям широк изумителен свят…
Вече не вярвам, че ще направя нещо със съдбата си… На този свят. Бъдещето ми все още е неясно, а аз вече не държа на таланта и възможностите пред мен, не се грижа за тях, ако го правех щях да съм известен художник и литератор… Ако бях продължил с рисуването например… Само че аз го изоставих и се влюбих в прозата до лудост… После в музиката… И останах с нищо друго освен смут и непознат страх от смъртта… Въпреки че си я представям спокойна, нежна и сладка…
Дойде друг автобус…
Не се поколебах да се кача… Вече бях добър в безплатното си увлечение…
Автобусът беше празен, като изключим кондуктора, двама приятели, седнали един до друг… И една девойка, която ме привлече с лилавия си отиващ към розово костюм, който бе с подобен цвят на грамофона вкъщи… В мрачната ми стая, пълна с портрети, картини и книги, покрити в прах… Настъпи немота за миналото ми усърдие като човек на изкуството с изискан вкус и уникално бъдеще…
Почувствах, че искам да чуя музика от розовия си грамофон… Поисках стаята си и дома си… Защо да не се върна вкъщи, въпреки всичко това… Не съм длъжен да спя…
Ще послушам малко музика и ще запаля огън с дървата, които татко донесе преди седмица, за да се справя със студа… и да го приема…
Желанието ми да се върна вкъщи се засили пламенно… Страхът ми от седящите в рейса нарастна… а момичето бе застинало от страх, защото бе закъсняло малко тази нощ… Разговорът на двамата приятели достигна до мен и ме подразни… отчасти… Не пасва нито на автобуса, нито на нощта. Говореха си за целта… Необходимостта всеки човек да има ясна цел… И къща… И съпруга… И заплата…
Нямах конкретна ясна цел…
Това можеше да ме раздразни. Накараме да се замисля над идеята да се върна вкъщи и да послушам „Концерта”, който си купих наскоро и който слушах преди да изляза… Не го чух до края, защото бях тъжен… Защото не обърнах внимание на необходимостта да уважавам тази неясна благородна тъга, която се превръща за този, който я изпитва във вълшебна топлина… Безкрайна…Тя никога няма да убие притежателя си…
А ако не ми хареса да слушам „Концерта”… Ако огънят не може да ме дари с постоянната си топлина… Ако трябва да се завия с одеалото и да лежа в постелята си… Ако задремя… И после заспя… Заспя и не се събудя… Домът ми е ще е най-подходящият храм на тази земя… А стаята ми най-подходящият гроб…
-Билетът Ви, господине…
Чух прегракнал глас. Беше дошъл контрольорът. Разказах му за хобито ми. Изглеждаше сякаш щеше да ми го вземе без да внимава… Но той се усмихна след секунда, отвори очите си, които бяха повече затворени, отколкото отворени, и каза:
-Извинете.
След това се усмихна любезно… Замина си…
Усмивката му се запечата в съзнанието ми… Този човек беше душевно мъртъв… Балсамиран в навика и постоянство си… После изглеждаше жив в един момент… Нов…
Почувствах сладка извинителна усмивка на лицето си… После внезапно се попитах: „Какаво стана с мен тази нощ? След всичко това, независимо от състоянието и страховете ми, има вероятност да не умра нито тази нощ, нито утре…Както имаше вероятност да не умра вчера и нощта преди вчера. В такъв случай ако утре не съм мъртъв… Не трябва ми утре да отида в библиотеката…? Имам много работа за вършене… Трябва да изляза рано… Трябва да се върна в стаята си рано…
А ако ме застигне сънят… И клепачите ми се спуснат и умра… И съцето ми спре да бие. Ще си върна духа, който обича обновлението тази вечер… Духа, който обича сегашния момент… Духът, който трябва и е запомнил как изглежда нежното жълто слънце и колко е прекрасен чистият въздух… Колко е сладка благородната дълбока скръб… Няма да изгубя всичко това…Нито което и да е място…
Колкото до семейството ми… И то няма да загуби много… Това, което остана от заплата ми, е все още на масичката до грамофона… Баща ми знае това… Семейството ми може да се възползва от него, за да купи храна или необходими дрехи… Или може би за реализиране на един от проектите, които постоянно им налага животът, социалните порядки и човешката физиология…
Плачех като дете с потъпкана гордост… Родителите ми ме пренебрегнаха… Като работник смазан от ръководството или изгубил единствената работа, от която припечелва нещо… Или като чиновник в оставка… Или като всеки човек изгубил цялото си време …
Слязох на близката спирка…
Завървях…
Стъпките ми разрязваха улиците и тротоарите… Преминаваха площади… Газеха тревата… Минаваха през тръни…
Плачът ми беше смях.
Нощта продължаваше все още да е синя… Улиците осветени от бял неон и жълтата луна…
Тук са смъртта ми и животът ми.
Тук… Сега… Аз вървя… Целият свят е мой… И аз съм на света… Аз се съживявам… Когато умрях… Отново…
Утре ще представя откъса от „Концерта” на един приятел, който обича музиката и работи с мен в библиотеката… Ще му разкажа всичко…
Бях се видял отстрани… Като че ли приятелят ми ме гледа… Вървях в нощта, а фенерите са срещу мен и ме осветяват… Осветяваха и синия ми костюм и посрещах утрото под звуците на пианото, към което по-късно се присъедини целият оркестър… Някъде… Някога… Розовите градски автобуси изглеждат под уличните стълбове и жици като дълга върволица…
Най-накрая влязох вкъщи… Качих се до моята стая… Запалих огън… Седнах пред него… Умората обхвана краката ми, а после топлината превзе цялото ми щастливо тяло и ме обзе. И когато плавно си полегнах на леглото, чух кукуригането на петел…
Виждаш ли го да изпреварва зората…
Или светлините на града го бяха омагьосали?
А аз…
Дали ще умра утре…
Или ще видя светлината да деня?
Кой знае.
Лампата в стаята ми светеше… Розовият грамофон мълчеше… Огънят продължи да бъде червен… Аз съм с дрехите си, със същия син костюм… В леглото си… Гледам към нищото… Обхвана ме сладка красива тъга…
Утре ще стана рано… За да вървя на краката си… През улиците, тротоарите и площадите… Газейки тревата… Минавайки през тръните…
Не сината нощ.
Не и белият неон.
Не и жълтата луна…
Слънцето освети лицето ми и ме обгърна с топлина… Около мен има хора, които говорят с различни човешки гласове…
Аз съм със синия си костюм… Вървя, носейки плоча под мишница… „Концерт”… Към библиотеката… Към там, където работя. Към там, където е приятелят ми… Да му подаря плочата…
Да му разкажа за всичко…
Утре – всичко това…
Или пък… утре… нищо…
О, Боже, клепачите ти се спускат… Сега…
Е, какво ако проспиш тази нощ.
Картина:Mikia Boom
Превод: Десислава Янкова
Diwaniya / Forum for Arab Culture 
Един коментар към “„Сини улици“,Амир Абдуламин”