Художествена литература

Закария Тамер-„Престъпление“


Закария Тамер е един от арабските автори, чиито  произведения се радват на голям успех по целия свят. Той е смятан за майстор на късия разказ, а произведенията му са преведени на много езици. Освен с  художествена литература Закария Тамер се занимава и с журналистика. Води сатирични рубрики в няколко вестника. Разказите му изобилстват със сюрреалистични картини.  Закария Тамер често се „заиграва” с нечовешкото у човека. Авторът показва как богатството доминира над бедността, а силните задушават слабите. От героите му струи особено напрежение, защото те са поставени в нереални ситуации, които често  не могат да контролират.

Разказът  „Престъпление” (الجريمة ) е публикуван в сборника „Пролет в пепелта” ( ربيع في الرماد) който излиза за първи път през 1963г. В нашия блог сме пускали друг негов разказ, „Ранда„, който е пример за къс разказ.

***

Сулайман ал- Халаби вървеше бавно, разведрен от духащия вятър, който брулеше пожълтелите листа на дърветата от двете страни на улицата. Ръцете му  се бяха отпуснали в джобовете на панталона подобно на спящи деца.

Докато  се беше спрял за момент, за да запали цигара, към него се приближиха двама мъже с кисели  физиономии, които със строг тон поискаха личните му документи. Той се смути, понеже знаеше какво работят. Бяха високи  и със сходни черти. Върнаха на Сулайман  документите за самоличност и поискаха  да ги придружи. Той им се подчини, без да се замисли. Докато вървеше, си каза: „Сигурно има някакво недоразумение.”

Двамата мъже го отведоха в близкия полицейски участък и го вкараха в стая с три отворени прозореца, по един за слънцето, въздуха и небето. На средата, зад желязно бюро, отрупано с купчини празни листове, седеше мъж с черни мустаци.

Сулайман  си каза наум: ”Този е черен човек.”

Черният мъж попита:

– Вие ли сте  Сулайман ал- Халаби?

Сулайман кимна утвърдително, без да промълви  и дума. Черният  взе един бял лист от бюрото и зачете монотонно и лениво:

–  В нощта на шести юни  Сулайман ал- Халаби  е сънувал сън, в който убива генерал Клебер[1].

Мъжът спря да чете и погледна строго Сулайман ал- Халаби. В това време двамата мъже се превърнаха в каменни статуи, заковани до един от прозорците. Градът беше оттатък прозореца.

Черният  се обърна към Сулайман с въпроса:

– Вярно ли е?

–  Не, не. Не познавам никакъв генерал Клебер.- промърмори Сулайман ал-Халаби  отричайки.

Тогава Черният мъж се обърна към другите двама  и им нареди:

–  Доведете свидетелите!

Те не помръднаха. След малко вратата се отвори и в стаята бавно пристъпиха трима души. Дрехите им – изцапани с прах, а лицата – прежълтели, сякаш притежателите им стотици години бяха живели в гробове, отвратени от слънцето.

Бяха грохнал старец, жена на средна възраст и момиче в разцвета на силите си. Сулайман веднага ги позна.

Черният мъж каза:

–  Първият свидетел да излезе напред!

Старецът се отдели от жената на средна възраст и момичето и се приближи към бюрото на Черния. Спря се пред него приведен и проговори с глас, излъчен сякаш от стара плоча, въртяща се тежко под рамото на грамофона.

– В нощта на шести юни видях Сулайман ал- Халаби да убива генерал Клебер.

Сулайман го прекъсна с вика си:

– Татко!

Старецът отрече и  продължи  да говори:

–  Видях го да стреля с голям пистолет. Седем куршума пронизаха тялото на генерала,  от седем  дупки бликна кръв…

Тъгата в този момент наподобяваше конник, яздещ необуздан жребец.

Жребецът стъпка Сулайман, а конникът заби меча си право в сърцето му, но той не умря. Вместо това чу Черния мъж да казва:

– Вторият свидетел!

Жената на средна възраст пристъпи напред, застана до стареца и каза:

– Видях го да убива генерала. Носеше брадва, вдигна я високо и я  стовари с все сила. Разцепи  главата му на две, а трупът се строполи край мен. Извън раздробения череп се виждаше разкъсан мозък…

Без да трепне  посочи към  Сулайман ал- Халаби:

– Този е убиецът!

– Майко, майко…- промълви неразбрано Сулайман с болка в гласа.

Тя се вторачи в него и изстреля безмилостно:

– Майка ти е само една жена!

Сулайман си спомни за един ден от детството. Играеше на улицата, дрехите му бяха изцапани с кал. Майка му стоеше на къщния праг, а снежнобелите й гърди се откриваха. Тя го викаше при себе си: „Ела, ела…”

Черният мъж каза:

– Третият свидетел!

Сулайман ал-Халаби   отправи към момичето тъжен поглед. То не помръдна. Затова Черният мъж  изръмжа разярен:

– Третият свидетел… Да излезе напред!

Момичето остана неподвижно, но заговори:

– Видях го да се качва в една кола, която прегази генерала. После мина през него няколко пъти, докато трупът  не стана на пихтия.

Сулайман ал-Халаби   се провикна:

– Какво се случи, сестричке? Не те ли оставих вкъщи? Беше поискала да ти купя гребен.

Той извади ръката си от джоба. Държеше  черен гребен. Черният мъж се намеси с думите:

–  Свидетелите да напуснат!

С  движение, излъчващо досада посочи към тримата. Те се събраха, сякаш обединени в един. Насочиха се към вратата и побързаха да напуснат стаята.

Черният  сложи в устата си цигара. Когато поднесе към нея запалената клечка кибрит, Сулайман забеляза, че ръката му е странна. Силно набръчканата й кожа все едно беше от умрял рак, престоял дълго време под лъчите на жаркото слънце.

Черният мъж изпусна дим от цигарата и го проследи с поглед, докато се виеше нагоре във въздуха и после  се разсейваше. Обърна се към Сулайман:

– Чу ли какво казаха? Доказателствата за престъплението ти са налице.

– Нищо не знам.

– Твоето признание  не е важно. Други вече признаха вината ти.

– Невинен съм.

Лицето на Черния  притъмня, той попита със смразяващ тон:

– Защо си се родил, щом си невинен!?  Дошъл си на този свят, за да умреш и ще умреш без възражения. Ти си престъпник. Следим те отдавна, а  подозрителните ги разпознаваме бързо, не могат да ни измамят.

Взе бели листове от бюрото и започна да чете написаното:

– На трети април в единадесет часа и три минути Сулайман ал-Халаби   е вперил поглед в Луната и си е казал наум: „ Луната е щастливка, понеже не живее в град, управляван от генерал Клебер.”

В представите на Сулайман Луната грееше, а към нея бързо се приближаваха червеникави облаци.

„ На единадесети май в осем часа сутринта Сулайман ал-Халаби   е отворил вратичките на кафезите и е пуснал на свобода птичките си.”

Сулайман  си спомни  опустошителното желание да заплаче, когато в началото на полета си сред синия простор, птичките запърхаха развълнувани и объркани.

„ А в два часа следобед на втори юни на Сулайман ал-Халаби му е хрумнало, че светът би бил щастлив, ако някои хора умрат.”

С гневно движение  Черният мъж хвърли листовете на бюрото и каза:

– Не ти ли казах аз, че такива като теб не могат да ни измамят!?

Сулайман продължи да мълчи и се учуди, че в душата му се надигна истинско чувство на вина. В същото време бе твърдо убеден в невинността си.

Мъжът се усмихна, облиза долната си устна и каза:

– Ще бъдеш екзекутиран в шест часа!

Сулайман хвърли един бърз поглед на часовника си, беше почти шест. Обзе го ужас. Отказваше да повярва на това, което се случваше  около него. Мислеше, че е просто сън. След малко майка му щеше да го разтърси, щеше да чуе гласа й…

Черният мъж повтори със задоволство:

– Ще бъдеш екзекутиран!

–  Няма ли да има процес?

–  Съдебният процес свърши. Аз съм съдията. – усмихна се  той.

До ушите на Сулайман достигна свирка на влак. Вероятно в момента гърмеше под моста и изпускаше малки и нетрайни облачета дим. С отдалечаването на влака те щяха да  се стопят…

– На бесилото ли ще умра?

– Не.

– Ще ме разстреляте ли?

– Не.

– Ще ме изгорите?

– Не.

– Значи ще ме погребете жив!?

– Не.

Тогава посочи към двамата мъже:

– Хайде… Изпълнете смъртната присъда!

Часът бе точно шест. Градът се предаваше пред оскъдната светлина на залязващото слънце. Приличаше на жена, която иска да поспи малко след изтощителни занимания около децата.

Свалиха на Сулайман ал-Халаби всичките дрехи. Той не се срамуваше да стои чисто гол пред очите на тримата мъже.

Колите кръстосваха улиците и свиреха с клаксони на завоите.

От един дървен шкаф мъжете извадиха голям нож. После  блъснаха Сулайман на пода. Той не опита да се съпротивлява.

Край Черния мъж, долепена до стената, стоеше масичка с къси крака. Върху нея имаше малко радио. Той протегна ръка  и след малко оттам  потече песен на жена, гласът й – темпераментен, прекрасен и тъжен, обединяващ вятър и дъжд, едновременно нежен и бурен.

Мъжете се заслушаха за момент в песента, после се превърнаха в палачи.  Отрязаха пръстите на дясната ръка. Сулайман извика от болка, бликна кръв… Петте пръста бяха собственост на Сулайман ал-Халаби, бяха се  здрависвали с приятели, бяха докосвали жадно женската плът, а в моменти на ярост можеха да удушат всекиго.

Единият палач каза на колегата си:

– Каква хубава песен! Какво яде за обяд?

Другият  отвърна:

– Супа с малко хляб. Зъбите ме болят.

– Горкият!

Черният мъж запали нова цигара. Облиза я, за да гори бавно.

Отрязаха ръката на Сулайман. След като свършиха,  нададе вой като животно, продължителен и дрезгав вой… Сулайман си мечтаеше за това как девойката, която ще съживи, спи на ръката му вместо на възглавница, пълна с вълна и памук.

– Снощи гледах филм, беше глупав. – каза единият палач, докато пръстите му обхващаха дръжката на ножа. Сякаш неистово желаеха да станат част от нея.

–  Всички филми тази седмица са глупави.

Песента от радиото се извисяваше и разкриваше горчивото страдание, което остава след угасването на любовта.

Лакътят на Сулайман изчезна. Този лакът се беше подпирал на бариерите и на масите в кафенетата, беше побутвал приятели…

Единият от мъжете  коленичи  и с бързо движение отсече цялата дясна ръка. В това време другият държеше Сулайман и не му позволяваше да помръдне. Сулайман  ал-Халаби не опитваше да окаже съпротива, но всеки път, когато ножът  докосваше плътта му, потръпваше. Той се наведе над гладкия под, а  кръвта му продължи да капе в мрачен  ритъм.

Вратите на киносалоните се отвориха, зрителите постепенно се изнизаха с тежки стъпки.

Лявата ръка – отрязана. Ако сега Сулайман беше тръгнал да проси по улиците, щеше да предизвика съжаление, парите щяха да завалят върху него. Та той няма ръце! Няма да може да прегърне жена. А ако огладнее, кой ще сложи залък в устата му?!

Черният мъж се усмихваше, омаян от песента, идваща от радиото. Другите двама продължиха работата си. Тялото на Сулайман започна да отмалява и постепенно угасваше. Отрязаните органи бяха захвърлени настрани.

Пешеходците вървяха по тротоара. Някои се спираха пред витрините на книжарниците, за да разгледат заглавията на книгите и вестниците. Продавачите на лотарийни билети извисяваха глас и настойчиво преследваха минувачите:

„ Ще спечелите сто хиляди лири!”

Автобусите се движеха непрестанно като от време на време спираха на определените места.

Черният мъж се обърна към другите с думите:

–  Бързо да свършваме, имам  уговорка!

Той си представи дома. Гостите със сигурност го очакваха. Жена му ги беше посрещнала и трябва да им е поднесла по чаша кафе. Беше красива.Той почувства, че я обича лудо.

Челата на палачите бяха сбръчкани, а ръцете им – изцапани с кръв.

Този, който държеше ножа, попита:

–  Къде мислиш да ходиш след работа?

–  В кафенето.

–  Аз се прибирам вкъщи. Ще почета малко поезия, после  си лягам.

Мъжът опря острието  във врата на Сулайман. Той притвори очи и усети ножа, който щеше да го заколи, да се отделя от гърлото му. Видя звезди да изгряват подобно на мъртви птички.

Палачът събра сили и натисна ножа, който проряза  месото и меките кости. Главата се отдели, търкулна се и се отдалечи от останалата плът, сърце и рамене.

Очите на Сулайман ал-Халаби останаха отворени, погледът излъчваше малоумие.

Черният мъж стана, сложи табакерата в джоба си и се отправи към вратата. Когато хвана дръжката й,  обърна се към палачите и  нареди:

– Почистете стаята, преди да си тръгнете!

Te възроптаха на висок глас.


[1] Вероятно става дума за френския генерал Клебер, който участва в Похода на Наполеон в Египет. Той ръководи френските войски след завръщането на Наполеон в Париж. Убит е в Кайро през 1800г. от възпитаник на Ал-Азхар на име Сулайман ал- Халаби.

Весела Георгиева

Advertisements

One thought on “Закария Тамер-„Престъпление“

  1. “Тъгата в този момент наподобяваше конник, яздещ необуздан жребец.
    Жребецът стъпка Сулайман, а конникът заби меча си право в сърцето му,
    но той нe умря“
    Прекрасен превод ! Вълуващ разказ, за мен беше удоволсвие да чета на български Закария Тамер .Благодаря !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s