За междинното съществуване,наречено барзах

Думата барзах (برزخ) има арабски и персийски произход и означава пречка, препятствие, отделяне. Откриваме я на три места в Корана – (23:100; 25:53; 55:20). В някои случаи се разглежда като конкретно, в други като абстрактно понятие. В сура 23 нечестивите умоляват Аллах да ги върне на земята, за да извършат доброто, което не са успели. Пред тях има преграда, която не им позволява да сторят това. Замахшари я смята за абстрактна бариера- възбрана по волята на Аллах. Други тълкуватели й приписват по-скоро материален характер – преграда между Рая и Ада или гроб между живота и отвъдното.

На другите  места в Корана става дума за две морета – сладко и солено. Между тях има преграда – барзах, която не им позволява да се смесят. Някои тълкуватели твърдят, че това е метафора на сладките води на Шатт ал-Араб, които се вливат в морето, но и дълбоко навътре остават сладки. Пречката тук е действието на природния закон, установен от Аллах.  В есхатологията думата барзах се използва, за да обозначи границата на света на човешките същества, състоящ се от Рая, земята и Ада с този на Аллах и чистите духове. Терминът понягога се предава с Чистилище по аналогия с християнството, но това наименование е неточно.

Ибн Кутайба (поч.889г.) определя барзах като преграда между две същности (كل شيء بين شيئين فهو برزخ). Терминът присъства в тълкуванията на Мукатил, Ат-Табари, Ал-Куртуби, Ибн Катир,Ал-Бейдауи, Ар-Рази. Понякога със същото значение се използват حاجز  иحائل . Съществуват различни версии за това кои тези две морета. За Ат-Табари и Ал-Бейдауи сладката вода идва от реките и дъждовете, а солената е океанът. Ал-Куртуби предлага други възможности – Залива  и Средиземно море, океаните на небето и земята или образно казано пътищата на доброто и злото. Допирната точка на моретата (مجمع) е нещо тайнствено. Ал-Куртуби смята  разрушаването на барзах за един от знаците, предвещаващи свършека на света.Двата океана са разделени, докато съществува светът.Преливащите океани предвещават края. Ибн Катир не приема тази идея. За него преградата е материална – يابس من الأرض.Една от интерпретациите определя барзах като времева бариера, период от време в деня на възкресението.Според Ал-Куртуби и Ал-Газали той  трае 40 години и е единствената почивка, която измъчените грешници ще преживеят.(204)Муджахид (поч. 722) описва барзах като гроб, който отделя света от отвъдното( (البرزخ هي هذه  القبور التي بينكم و بين الآخرة Терминът добива голямо значение по отношение на вярата в живота след смъртта и сe свързва с непрекъснатото съществуване на душата. През ІХв. Ат-Табари свързва барзах с мъртвите и тяхното завръщане в света. Редица текстове, посветени на живота след смъртта разкриват това как темпоралната представа придобива тесни пространствени очертания, което превръща барзах в необходим етап от случващото се след смъртта.Исмаилитски текстове от Хв. определят барзах като продължение на човешкия земен живот. Който има по-дълъг живот на земята, прекарва по-малко време в барзах и обратно.За някои е преграда, която пречи на мъртвите да се завърнат. Тълкувателите подчертават този аспект, приложим за грешниците, при който в момента на смъртта те молят за втора възможност.Отчаянието е неизбежно, защото от барзах няма завръщане.

Ас-Суюти (поч. 1505) разглежда барзах като нещо трислойно, съставено от място, време и  състояние. Mястото е гробът, от който душата отива или в рая, или в ада. Времето е между смъртта и възкресението. Състоянието може да бъде на болка, удоволствие или лишаване от свобода.Ибн Таймия (поч. 1328) твърди,че тези състояния са характерни и за душата и за тялото. Душата е свободна да се свърже с други души. По волята на Аллах тя достига до частичен или пълен контакт със своето тяло. Душата има способност да чува и отговаря. Асоциацията на барзах с душите не се ограничава единствено до мъртвите. Понятието се разширява, за да обхване всички души, включително и неродените. Отричайки идеята на ашаритите за непрекъснатото претворяване на душите, Ибн Хазм(поч. 1064) твърди, че в барзах се съхраняват душите на всички потомци на Адам.Мутазилитите  смятат барзах за конкретен етап, но отричат идеята за наказание в него,тъй като според тях душата не пребивава в гроба, а тялото няма способността да изпитва болка.

Ибн Катир подчертава, че кораничният стих (23:100) е предупреждение и заплаха към тираните, които ще бъдат наказани в гроба до възкресението. В по-общ смисъл понятието се разглежда като предварително покаяние,предшестващо часът на разплатата.Това наказание потвърждава легитимността на на идеята за разплата в отвъдното.Ибн ал-Джаузи (поч. 1200) споменава и порицава лековерието на хората,които вярват, че мъртвите пируват в гробовете си.Делата на мъртвия определят условията в барзах.Te биха се подобрили чрез молитви от страна на живия. Шиитите имат свои критерии за добри дела. Добрите дела се възнаграждават в барзах с отсъствие на наказание или отваряне вратите на рая към гроба.Късните суфии описват  пространствените измерения и видимостта в барзах като резултат от постъпките на мъртвия.Неплатеният дълг може да лиши дущата от свободата й. Барзах е представен като космология от последователни сфери (البرزخ المطلق), във всяка от които пребивава пророк.

Ибн Араби разширява пространствено идеята за барзах отвъд дефиницията, обвързана със смъртта. Самият човек е междинно творение, барзах между Аллах и света. Барзах е и отвъдното. Ибн Араби създава термина ((النبوءة البرزخية, за да обозначи случая, при който Халид ибн Синан обещал на синовете си да им каже какво се случва след смъртта, ако изровят трупа му. Смъртта отбелязва раждането на човек в първия етап от задгробния живот – барзах, през който той съзрява до възкресение. Душата може да пътува до барзах в състояние на илюзия, което го прави достъпно за живите пространство. В определението на Ибн Араби за въображението като креативна енергия, която може да достигне вечното, знанието, придобито благодарение на въображението (علم الخيال) е синоним на това, придобито благодарение на барзах (علم البرزخ),божествена еманация, където значенията се проявяват, без да имат нужда от форма.

Мутакаллимите не се интересуват от събитийната последователност след смъртта, a по-скоро от използването на състоянието барзах с цел да се илюстрират специфични особености от природата на Аллах. В ортодоксалния ислям се споменават само две събития – разпитването на ангелите Накир и Мункир и наказанията в гроба. По-късно идеята за случващото се в барзах се разширява и обогатява.كتاب أحوال القيامة (анонимна) обвързва душата със света на живите. Три дни след отделянето си от тялото, тя получава разрешение от Аллах да го посети в гроба. Кръв или вода потичат от ноздрите и устата на трупа. Душата оплаква своето състояние и сравнява земното с настоящето си съществуване. Тази сцена се повтаря след пет и после след още седем дни.

Идеята за някаква форма на живот в гроба е стара и присъства в исляма още в зората му, но концепцията за барзах се развива напълно по-късно. Той трябва да се разбира едновременно като времето, което всеки трябва да прекара между смъртта и възкресението и мястото, където трябва да се случи това. Коранът подкрепя идеята, че хората имат само един живот на земята и те преценяват как да го живеят. Той може да продължи под някаква друга форма в гроба или при други условия. Индивидът имат възможност да си осигури вечен живот. Като цяло ислямът  отхвърля възможността човешките души да се въплъщават в различни тела с цел да подобрят предишни постъпки, въпреки че съществуват и изключения.

В Корана барзах изпълнява функцията на преграда между две неща и е представен като граница, която разделя две същности и им пречи да се смесят. В това отношение барзах има обща характеристика с обичайната представа за граница, а именно крайност под формата на абсолютно начало или абсолютен край. При Ибн Араби тя претърпява значителни промени и придобива относителен характер. Koраничният пример за разделението на водните маси играе значима роля в мистичните идеи на Ибн Араби като цяло и в представата му за барзах в частност. В своето произведение الفتوحات المكية  Ибн Араби многократно споменава кораничния барзах, но това не означава, че се повлиява само от тази представа. Наср Хамид Абу Зейд отбелязва, че идеята на андалуския мистик има както коранични, така и философски корени.

В хадисите междинният етап между смъртта и последния съд, който е наречен барзах в сура 23, се свързва с гроба и наказанието, което се предприема в него. Гробът е междинна спирка за мъртвите между смъртта и възкресението. Два ангела ги разпитват за религията им и за това дали Аллах може да бъде видян. Тези въпроси стават обект на полемики сред теолозите. Според традицията неверниците отвръщат със смях, а вярващите признават:”Няма друг бог освен Аллах.” Наказанието на мъртвите, което се споменава в други хадиси, е натискът на гроба(ضغطة). Aко мъртвият е неверник, стените на гроба се сближават и му оказват огромен натиск. Ако е правоверен, гробът му е просторен и светъл. В хадис, приписван на Тирмизи, гробът е райска градина за правоверните и огнена пещера за неверниците.

Р. Еклунд твърди, че понятието барзах се появява в есхатологията, неповлияно от Хората на Писанието, като представя „оригинален ислямски продукт и рядък есхатологичен феномен”. Барзах като бариера между този и онзи свят живее свой собствен живот.

БИБЛИОГРАФИЯ

Bashier, Salman. Ibn al-‘Arabī’s Barzakh,State University of New York Press, 2004.

De Vaux, B. Carra. „Barzakh” in: E.J.Brill’s Encyclopaedia of Islam, Vol.1

Smith, Jane. The Islamic Understanding of Death and Ressurection, Oxford University  Press, 2002.

Zaki, Mona. „Barzakh” in: Encyclopaedia of  the Qur’ān,Brill, 2001, Vol.1

Реклама