Книгата „Непозната светлина“, Либия и Екатерина Петрова

ИЗДАТЕЛСТВО “БЪЛГАРСКА КНИЖНИЦА”

и

СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА

ВИ КАНЯТ на представянето на книгата

“НЕПОЗНАТА СВЕТЛИНА”

от ЕКАТЕРИНА ПЕТРОВА

20 юни 2011 г. (понеделник) 18.00 ч.

Столична библиотека

пл. “Славейков”№4, зала “Вяра”

Facebook събитие

„Невероятно е чувството, което изпитва човек, когато посяга и взема в ръце камък от минералната застиналост на пустинята. Загрят от слънцето, с меки форми, шлифовани от безбройни ветрове, той ляга в ръката ти и те изпълва с усещането за живо присъствие. Сякаш пулсира в дланта ти със струящата неудържимо, акумулирана в продължениe на столетия, енергия. И тя прониква през порите ти, прелива в кръвта ти, плъзва по вените ти, за да изпълни с нови жизнени сили цялото ти същество. А после си казваш, че не е изключено да си първият човек, чийто крак стъпва върху това конкретно късче земя: за миг вярваш с цялото си сърце, че си се върнал в зората на вселената, че си част от всички тези хилядолетия живот на изконните елементи: въздухът, слънцето, минералите! И следващият ти порив е да оставиш върху лицето на земята следа от този необикновен миг.”

Една такава следа от необикновения миг са и тези страници.

Пътуването заедно е висшата степен на взаимност – споделянето на пътя… В този смисъл би трябвало да се почувстваме някак удостоени с предоставената ни възможност да изминем и ние пътищата на това пътуване. За да открием и в себе си готовността за възторг от нашата собствена планета, за благоговение пред нейното минало и загриженост за нейното бъдеще…

Да нагазим в пустинята като море от живот в измеренията на миналото, настоящето и бъдещето. Останали сами за този кратък в сравнение с протяжността на Вселената миг, да потърсим и може би дори да намерим някъде някаква частица от себе си.

Защото пътят свързва пътника с целта на пътуването. Като пъпна връв. Но краят на пътя не е край на пътуването – пъпната връв на пътя не се отрязва. Пътуването през пустинята продължава – в Брюксел, Париж или София… И тъкмо това придава на тия урбанистични конгломерати някаква одухотвореност, очовечава ги с представата за багри и звуци от пустинята, която в нашите предубеждения е равно землиста и безсловесна… (Бихте могли например да се опитате да изброите цветовите нюанси, които ви предлага текстът, за да ви приобщи към пустинята в отделните й часове и състояния…)

 И най-сетне, преминали по цялото трасе, споделили напрежението, удивлението и упованието на участниците в пътуването, достигнали последната страница с частица разочарование, че е последната…, бихте се убедили за сетен път в проникновението на Екзюпери, че „Пустинята е хубава от това, че някъде в нея има скрит кладенец.” Бих добавила: и още по-хубава заради мисълта за кладенеца! А и заради това, че някой може да седне и да запише тази мисъл.

Мая Ценова, „Живата пустиня“

Реклама