Демократичната вълна в Северна Африка

С интерес публикувам думите на един приятел, живял по тези места…

Демократичната вълна започна от Тунис и Египет, където успя да свали управляващите режими, и продължи в Либия, Йордания, Йемен, Бахрейн и със съвсем слаба сила в някои от монархиите в Персийския залив, постепенно губи своята ефективност.

Малко повече от 6 месеца след началото на демократизацията в Северна Африка и Близкия Изток е време за кратка равносметка.

В Тунис протестите успяха и управляващият страната Бен Али беше прогонен, а вече е в ход и дело срещу него. Ако с това се изчерпваше обаче една революция, то това може да се смята за успех. Но като че ли не е само това. В страната започнаха протести за какво ли не и срещу какво ли не. И ето, че отново се появява това „Но”… Изправени пред провал на туристическия сезон, тунизийците бързо предпочетоха материалното пред онова, което се очаква да им донесат протестите. И така страната излезе от фокуса на медиите, обикновените хора се върнаха към ежедневието си, а политиците, по-голяма част от които доста близко свързани със стария режим, отново са на ход. Само бъдещето ще покаже дали и в каква степен са настъпили желаните промени, пък и били и те демократични.

В Египет ситуацията много наподобява тази в Тунис. Една от малкото разлики е в мащабите и социалните проблеми на над 80-милионното население на страната. Другата разлика е голямата роля на военните, които успяват да въведат ред в страната. И тук отново се появява онова „Но” – но в Египет туристическият сезон е практически провален, доставките на газ за Израел са спрени, сигурността на Синайския полуостров е извън контрол, а социалните проблеми не са разрешени, дори напротив. След събитията в Либия, пребиваващите там между 1 и 2 милиона нелегални емигранти вече са безработни в родината си. Основният въпрос пред страната е до каква степен е възможно „Мюсюлмански братя” да навлязат във властта. Или по-правилният въпрос е дали ще им го позволят военните. Социалните проблеми продължават да си съществуват и революцията, която имаше за основа именно решаването им, практически не допринася за справянето с тях. Може би задаващите се избори и демокрация ще ги решат, но едва ли.

В Либия събитията определено бяха с различен „бекграунд”, защото просто липсваха социални проблеми. На крилете на ентусиазма от съседните страни, пословичната и отдавнашна омраза на хората от Киренайка (източна Либия), а може би и с външна намеса, младежите предизвикаха полковник Кадафи и беше дадено началото на т.нар. революция, която продължава и сега. Приятелят на Запада и САЩ, онзи, на когото те разрешиха да разпъне шатрата си в столиците им, и с когото се опитваха да търгуват, изведнъж им стана противник. Или по-точно, чрез своите действия срещу собствените си граждани той вече не можеше да бъде приятел на Запада. Ако погледнем на нещата принципно, това е най-хуманната позиция, но ето го пак онова „Но”. Ако ще е хуманизъм – нека да е – но ако ще е война, да е война за всички. Муаммар Кадафи употреби сила и оръжие срещу народа си и заслужава бъде осъден за това. Малко по-късно обаче срещу него застана една група от въоръжени бойци и тогава вече употребата на сила и оръжие срещу цивилно население се превърна във война, пък било и то в една страна и от един народ.

Но това не беше всичко, а по-скоро само началото. Коалиция, начело с Франция, Великобритания и САЩ, в подкрепа на резолюции на ООН започна поредната военна операция. Така в една страна се създаде фронт между две армии от един народ – едните – новите – подкрепяни от Запада и обявявани за добри – и другите, подкрепящи доскорошния „приятел” на същите тези Западни страни. Но… пак това „Но”. Ако след тази война в Либия дойде мир, демокрация, спокойствие, народът заживее в разбирателство и към Европа потекат реки от петрол и газ и така се намали зависимостта й от руските енергоносители, то тогава това си е заслужавало. Но ако това е само началото на разпада и бъдещото разделение на Либия, появата на силни ислямистки движения или пък на подобни режими, то тогава кой ще понесе отговорност за действията си? Или пак ще се появи това „Но” и ще кажем: „Но това не го предвиждахме, но ще се борим и срещу него” и така, но до кога?

Всъщност кой и как да определи кое е добро и кое лошо, кое е справедливо и кое не? Май вече и историята не може да го каже, камо ли един обикновен човек.

Ана Минчева

Реклама