В групата на Форум за арабска култура във Facebook си имаме прекрасен разказвач на приказки. Да, като онези в Стария Дамаск или Багдад, които по време на свещения за мюсюлманите месец Рамадан разказват приказки и притчи на насядалите наоколо хора, отпиващи сок от фурми или чай, а децата жадно поглъщат сюжета. Тези разказвачи все още съществуват и смятаме, че можем поне да разкажем някои от приказките им, за да ви прехвърлим за малко в онази част на света. И тук идва една жена, Хадил Мохамед, която често пуска в групата ни подобни истории. Днес става дума за жасмина и косвено за Дамаск – Градът на жасмина.
Една от старите арабски легенди разказва за момиче, което било много красиво и нежно. В деня на сватбата й идва пратеник, който съобщава за настъпващи воини от съседното племе. Мъжете от нейното племе тръгват да защитават територията си и момичето остава със сватбената дреха да чака съпруга си. След като битката свършва и младоженецът не се връща, тя отива на бойното поле да го търси сред жертвите.
Легендата разказва, че дни наред тя обикаля и плаче и напоява със сълзите си предната част на бялата връхна дреха от булчинската премяна. Когато изсъхва, час след час – тъканта пожълтява от солта и пясъка. Накрая тя открива тялото на любимия, прегръща го и умира над него. На другия ден на мястото на двамата влюбени намират малка могилка покрита с жасминов цвят – бял като премяната на невестата с малко жълто в средата, от солта на сълзите.
И така, жасминът става символ на чистата и непорочна любов и вярност.
Втората легенда разказва за една девойка, която била най-доброто и чисто същество, но била с тъмна кожа, грозновата и бедна. Никой не искал да я вземе за жена. Един ден тя обаче се влюбила в един от младежите… ден след ден тя мислела само за него. Той също бил много беден, но обичал дъщерята на един от богаташите… не можел да се сгоди, ако не натрупа пари и не построи къща, затова решил да работи ден и нощ, за да спечели. Той бил килимар. Работел неуморно и все се опитвал да вплете цветовете на любимата си в килимите – светли, топли цветове, но килимите не се продавали. Хората ги заглеждали, но винаги казвали, че нещо липсва. Ден след ден, той линеел и не знаел какво да направи. една вечер заспал уморен над стана.
Девойката влязла, леко го отместила и седнала на стана и изтъкала килима вплитайки черни ивици, като кожата си, примесени с млечно бели и тъмно червени, като душата и сърцето си, изпълнени с любов. На другия ден килимарят се изненадал като видял килима, но решил, че от преумора не помни какво е правил вечерта. Захвърлил килима в ъгъла.
В същият ден, минала неговата възлюблена и разглеждайки килимите, зърнала крайчеца на захвърления килим. Полюбопитствала и младежът й го показал. Харесала го тя и той й го подарил. В следващите дни всички идвали да си поръчат такива килими като в дома на старейшината. Натрупал пари килимарят и се сгодил за богаташката дъщеря. Но тя била сприхава, капризна и зла. Всеки ден влизайки у дома той усещал въздуха зловонен и тежък… не намирал спокойствие освен в една малка стая, застлана с онзи първия килим, който й бил подарил… там усещал неземно ухание, което го правело щастлив.
Минали годините, грозноватата девойка си останала сама, а килимарят починал. изнесли тялото му завито със стария килим. на гробището развили килима и го положили в гроба. когато искали да вдигнат килима и да го изгорят, защото носи миризмата на смъртта с изненада усетили, че от него се носи мирис на сладост. вдигайки килима той се разпаднал на прах и покрил гроба. На другия ден над гроба били поникнали малки зелени стръкчета.
Девойката, идвала всеки ден да ги полива и да оплаква любимия си. Минавали дните, стръкчетата станали храсти, храстите дървета и около гроба всичко тънело в зеленина и прохладна сянка. Минало време и жената починала, погребали я наблизо. На деня след погребението от нейния гроб се протегнала тънка вейка и обвила гъстите храсти над гроба на килимаря, изпъстряйки ги с малки нежни бели цветове, пръскащи омаен аромат – бели като кожата, която не е имала…
Ето това са две от най-известните легенди. Третата легенда разказва за млада жена, чийто мъж бил убит в битка. Не могли да донесат тялото, а го погребали на бойното поле и засадили храст над него, за да се знае мястото и пътуващите да не стъпват над гроба. Тя отказвала повторен брак дълги години. След време и тя умряла, а над гроба й се появил гълъб, носещ малка клонка, която паднала от човката му. От клонката поникнал жасминов храст, като този над далечния гроб на съпруга й.
Diwaniya / Forum for Arab Culture 