Страница от книгата на пустинята
(Превод от арабски: Мая Ценова)
След като дервишът бе постигнат от бедата и преди да издигне ръката си, изваяна от святост и решимост, за да изтръгне плътта на греха и да се отърси от потта на дявола, след като принцесата взломи кафеза на неговата тайна и над птицата на светлината надвисна опасността да бъде открадната, обсебена, заграбена, но преди да се спусне магическото острие нож и да отреже главата на живота на змията, скришом пъхната под пъпа – в този отрязък от време между „след това” и „преди другото”, в това пространство, ограничено от равнината и Долината на акациите Талха, се намира Тадрарет. В Тадрарет се възправят планински върхове, отделили се от небето и спуснали се на земята, та предците да си пазят сянка с тях и да ги превърнат в своите домове, където да се приютяват, и стени, върху които да изсичат символите на неведомото пътуване. Под една от тези стени дервишът бе потърсил сянка, да се скрие от зноя по пладне в запъхтения бяг подир Удад, за да му предаде завета на принцесата. Под тази скала, която времето бе отделило от Свещената стена, бе заспал Муса, за да изпита страданието на един огън, по-жесток от зноя по пладне, и да изцери раната, застрашаваща птицата на светлината в неговата непристъпна клетка. Под мистичния стар камък, съхранил житията на боговете и скрил в гърдите си историята на пустинята, Муса за първи път видя сянката на Каменната богиня. Тя стоеше величествено на изконното си място. Гледаше към върховете отсреща, на далечния хоризонт, и с езика на тайната разказваше поредната история за любовта – на езика на извечното мълчание – единствения език, който знае Великата пустиня. А дервишът не знае защо я видя – принцеса Тенери с източената й снага, скритата й красота и тайнствения й поглед, въпреки опитите на пустинния южняк да откъсне от нея своя дял в сезонните си набези. Той не се видя да я проследява с пръст, мокър от сълзите му, защото е открил приликата, а изгоря и изгуби разсъдък, защото откри друга, по-жестока тайна. – Страстният копнеж го научи, че когато едно създание се влюби в друго създание, обектът на любовта се издига и отдалечава на разстояние колкото недостижимото. Достъпът до любимия е невъзможен, защото той влиза в неприкосновения храм и влиза в съприкосновение с Бог. А ако любимият стигне равнището на Бог, достъпът се прекъсва и обсебването му става невъзможно. Тук се крие пагубният избор: Или да направиш още една крачка напред, да го обсебиш и с това да се претопиш в него, да се съединиш с него, да изчезнеш, да изгубиш завинаги себе си и да се окажеш съдружен с Бог – едно земно създание, което знае, че не е придобило божественото съвършенство, че не е достойно да заеме мястото на Бог, който съществува винаги и навсякъде и няма подобен Нему. Или да отстъпиш, да се върнеш крачка назад и да оставиш хората на неистината да се кланят на своите човешки идоли в жените, и да им се покоряват в своите тела и души, за да ги заменят с Онзи, Който няма подобен Нему.
Той не знае защо богинята, вградена в камъка, му внуши усещането за опасност, защо го постави в точката, където пътищата се пресичат. Той усети опасността, видя страшилището на тъмите да го заплашва, докато съзерцаваше погледа на богинята към далечния хоризонт. Поглед, който носи зов от неведомото минало, за да го предаде назад през вековете.
Ала кой, ако не старите жени от Тадрарет, които са живели в пещерите и са сукали от млякото на самодивите, може да знае тайната на Каменната богиня и да разкаже нейната история на поколенията?
Кой, ако не строгият, търпелив и безсмъртен камък може да приеме повереното му, да защити символа да съхрани заветите на предците от вероломството на времето и жестокостта на пустинния южняк?
Кой, ако не тези горди, безмълвни, застинали, тъжни каменни плочи са били дарени с дарбата да съхранят тайните: тайните на боговете и тайните на хората, и така са се превърнали в жестоките страници от книгата на пустинята?
Тази жестока страница, този горд камък не се поскъпи пред дервиша през онзи ден, а му заговори с езика на мъдрите стари жени за тайните на каменните богове.
* Ибрахим Ал-Куни (р. 1948 в гр. Гадамес – Либия) е Носител на Извънредната държавна награда (1995 г.) – най-високата награда, присъждана от Правителството на Швейцария за изключителни постижения в областта на литературата, въз основа на негови произведения, преведени на немски език. Избран от френското сп. „Лир“ сред 50-те романисти в света, квалифицирани от списанието като „представители на литературата на 21-ви век“.
Diwaniya / Forum for Arab Culture 