Художествена литература

Хедър Салфидж – Апология на “Магнолия”, стихове от българския поет Любомир Левчев


Чета поезията на Любомир Левчев и си представям, че животът е гълъб, който крие в едното си крило смъртта, а в другото се крие любовта. И понякога между смъртта, която е отсъствие, и любовта, която е присъствие, се полюшва тази тръстикова клонка, която наричаме човек. Но тук тя е тръстика, която не мисли, както ни учи Паскал, а е тръстика, която тъне в опиянение, както ни учи мистикът ан-Нафари. Пространството на поезията е широка пустиня, безкрайни пясъци – между битието и небитието.

Тогава какво точно е поезията? Това е срещата с непознат, когото срещаш само между думите, но в друго време. А ролята на поезията е да положи основите на това друго време.

Има поезия, която се е уловила за нишката на живота и го следва. Тази поезия е по-малка от живота. Но има и такава поезия, която е обгърнала живота, за да го плени и да го задържи в своя миг. Тя е повече от него. Затова тя е повече и от времето. Тоест тя е прекъснала нишката на хоризонталното ставащо време. Тя създава мига, в който времената се пресичат, тя отхвърля аналогията и навика, тя не бяга като вятъра.

Това е времето-опиянение, което ни отделя от времето на нещата, от времето на часовете. То не тече като река, то изригва и извира, то не следва в историята, а полага начало.

Тук говоря за мястото на човека. С такава поезия Любомир Левчев се опитва да съгради на човека специално място във вселената. Всички стремежи към подобен градеж имат една и съща сърцевина. Сред многото слова ни я разкрива едно обикновено изречение на поета Льобарди: “Смъртта и любовта са сестри-близнаци”. Поезията е опит на любовта, която е била или която е, и едновременно е опит на смъртта, която е отминала или идва. Любовта започва онова, което смъртта е довършила. Смъртта довършва започнатото от любовта.

Любовта е безкрайна. Никой не може да достигне до безкрая. Затова смъртта се намесва като необходимост. Но това не е необходимото напускане на битието, а спасение от онова, на което битието поставя граници. Напразно между своите граници човек се опитва да се отърве от границите, които светът налага върху любовта. Затова човекът трябва да ги надскочи. Но този скок, тоест тази смърт, не е смъртта на любовта, тя по-скоро е смърт за всичко, което й се противопоставя. Тя не е прехождане от мига във вечността, тя усилва и подкрепя мига. Тя е викът, който отправя всеки влюбен: “О, миг, поспри!”. Влюбеният не умира с истинска смърт, той умира само, за да умре и светът, който пречи на любовта. За миг поезията ни показва всеки неизвестен влюбен, който в мига на това просветление ни е оставил своята същност,… неизвестния, който се ражда непрекъснато.

За миг тя поражда у нас усещането, че владеем целия живот в неговата пълнота; кара ни, обаче, да усещаме и съвсем противоположното на това – че истинският живот не е започнал. Поезията е също птица, която носи крайността в едното си крило и безкрая – в другото.

“Магнолия” е вечната птица, която храни уморените ни духове.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s