Интелектуалците Ибрахим Ал-Кони и Аляа Асуани в София!

Новината е истински подарък за всички свързани с арабския език, литература и култура. На форума, организиран от Министерство на външните работи на Република България от 2 до 4 декември и наречен „Transitional Justice” („Справедливостта в прехода”), са потвърдили участието си двама от най-значимите в момента арабски писатели – не само от арабска, но и от световна величина: Ибрахим Ал-Кони (Либия) и Аляа Асуани (Египет).

По инициатива на Форум за арабска култура, в сътрудничество със СУ „Св. Климент Охридски” и със съдействието на Катедра „Арабистика и семитология” на 5 декември, понеделник, от 15:00 часа до 17:00 часа, Огледалната зала в Ректората ще посрещне двамата писатели, които имаме щастието да наречем съвременници, на среща с всички желаещи да се докоснат до мисленето на арабската интелигенция и вижданията й за нейната роля в значителните промени, които се извършват в днешно време в световен мащаб. На срещата ще бъде осигурен превод на български език. Очакваме ви!

***                                         ***

Ибрахим Ал-Кони (1948) е син на пустинята, роден близо до Гадамес, Либия, но живее в Швейцария. Изрекъл първите си думи на езика на туарегите, пише на изискан и богат арабски език, за да изрази и съхрани мъдростта на своя народ, която го приобщава към съкровищницата на общочовешката мисъл и е безценен принос в нея. Без съмнение Ибрахим ал-Кони е един от най-известните и награждавани арабски новелисти – книгите му са преведени на 35 езика.

Ибрахим Ал-Кони 

Из „Поезия на сушата и морето”

55. Движението е нашият път към творението.

Покоят – нашият път към Твореца на творението.

152. Тялото за духа е изгнание;

но духът за тялото е родина.

160. Недрата на пустинята са кладенец.

Дълбините на пустинята – изчезнало измерение.

161. Пустинята с кладенеца в недрата си е Земя.

Пустинята с изчезналото си измерение е пустиня.

162. Пустинята с протяжността си в далечината е хоризонт.

Пустинята с неведомото си измерение е пустиня.

166. Битието на цветчето е думата на цветчето.

Ароматът на цветчето е делото на цветчето.

167. По своето битие цветчето е творчество.

По своя аромат цветчето е зов.

175. Не ние притежаваме каквото притежаваме, а каквото притежаваме, притежава нас.

177. Отиваме при потайностите чрез познанието.

Отиваме при пустините чрез притежанието.

178. Прииждането на пустинята към потайността е грубост.

Прииждането на потайността към пустинята е красота.

От арабски: Мая Ценова

Аляа Асуани (1957) е не просто египетски писател, но и един от основателите на политическото движение Kefaya, което пое голяма тежест по време на януарските протести, свалили президента Хосни Мубарак. Учи за зъболекар в Египет, а след това и в Чикаго. Но призванието му е да бъде писател. Пише статии за различни египетски вестници на социални, политически и литературни теми. Неговият втори роман – „Жилищна кооперация Якубиян“, иронизиращ обществото и политиката в Египет – става сензация и е преведен на английски, испански, италиански, датски, фински, френски, немски, норвежки… На български романът излиза под името „Малък град в Кайро“ на издателство „Прозорец“. По книгата има и екранизация.

Аляа Асуани 

Административна заповед

Пълното му име е чичо Ибрахим… Въпреки беднотията и бледото лице между овехтялото му палто се полюшва изненадващ корем… И докато във висшите кръгове смятат корема за заболяване, което трябва да се лекува с диета и спорт…, търговците виждат в него конкретно доказателство за благоденствие, за което е желателно да продължава, а коремите на бедните си остават тумори, които те си носят, без да е ясна причината за това.

Колкото до чичо Ибрахим, на него нахалният корем му развали цяла дреха, която му дадоха лекарите в болницата миналата година.

Регистрите показват, че работникът Мохамед Ибрахим… е на длъжност „работник по чистотата” с възнаграждение словом двайсет лири и три гроша… Тъй  като чичо Ибрахим е добър и приветлив човек, и тъй като е чистофайник, а чистотата е най-важното нещо, лекарите го избраха да им прави кафе и чай на мястото на чичо Салех, който излезе в пенсия.

Понякога животът може да стане и поносим. Когато чичо Ибрахим се посвети на новата си работа – „кафето” и „чая”, той ще печели два пъти повече от основното си възнаграждение…, ще може да пуши както си иска…, да купи на децата си – най-голямото е на десет – галабии и обувки…, да си купи и малко парче от ястието „хашиш”, за да се сношава продължително с жена си… Нещо повече, чичо Ибрахим дори успя – случи се два пъти – с отвращение да се качи на такси, когато закъсняваше за работа.

Чичо Ибрахим отброява на дебелите си пръсти „пет години закрила” – а закрила е човек да не стига до просия… „благодат, за която славим Бога”… А каквото и да прави в четвъртък през нощта – любимата вечер на жена му, чичо Ибрахим държи на петъчната молитва… И е  свикнал да ходи в молитвения дом с чисто тяло и дрехи, които миришат на хубаво.

А когато започне проповедта…, чичо Ибрахим поставя глава между дланите си и изпада в смирение… Един ден, след страстна проповед за данъка в полза на бедните – зекят, Ибрахим изпита виновна тревога, сетне реши нещо вътре в себе си… След това си създаде навика да избира някой социалнослаб пациент в болницата, на когото да прави кафе безплатно.

 Чичо Ибрахим беше добър човек.

* * *

Проповедникът в молитвения дом имаше обичай да казва: „Нищо не е вечно.”

Преди няколко месеца работникът Мохамед Ибрахим получи административна заповед да бъде преместен на работа на портала на болницата. Когато му връчваше заповедта, началникът на работниците му каза: „Честито, Ибрахим… Вече си служител по сигурността.” … Ибрахим почувства неясна тревога… Сцената продължава – Ибрахим получава черно вълнено палто и огромни военни обувки, всеки ден застава на портала на болницата да пречи на посетителите да влязат и да поздравява лекарите, които влизат с колите си. Първия месец го преследваше миризмата на чай и гореща вода… Нямаше как да не вземе да проси и той взе често да говори за болестите на децата си и за изоставането им в училище… А усмивките на лекарите – хладни, „Дано Господ ти помогне, чичо Ибрахим”.

Втория месец… Ибрахим отиде при началника на работниците и завърши просията си с четири думи: „Искам да се върна.”… Ръката на началника на работниците спокойно се протяга да снеме очилата от очите му, гласът му се разнася злобно: „Това е административна заповед, Ибрахим.”

През третия месец Ибрахим се промени много… Вече не поздравяваше никого от лекарите, които влизаха с колите си… Свикна да седи на своя стол пред портала със закопчано черно палто, а чертите на лицето му придобиха застиналост и погледите му станаха остри, неомекващи.

Ония, които са присъствали на тази сцена, казват, че старата госпожа искала да влезе в болницата на свиждане на болния си син… Но тъй като в онзи утринен час свижданията не били позволени…, а пък тя много настоявала…, чичо Ибрахим станал, приближил се към нея…, изгледал я… после ударите му завалели.

От сборника „Приятелски огън” (2008)

Превод от арабски: Мая Ценова

Реклама