Превод: Весела Георгиева
Спорът започнал, когато Камъкът установил, че желае да бъде смятан за всемогъщ. Той странствал из пустинята и разгласявал на земните творения:
– В пустинята не открих по-дълговечна стихия от себе си. Ако желаете, оставете завета си, за да го предам на идните поколения. Напишете тайните си върху мен. Никой друг в пустинята не ги опазва по-добре. По пътя си не открих стихия, която да ме превъзхожда по сила и дълголетие. Южнякът чул този призив и го отнесъл на Времето. Старикът се разгневил и повикал Камъка:
– Разбрах, дръзваш да твърдиш, че имаш пръст във вечността. Знай, че с нея само аз се разпореждам. Аз съм този, който няма начало, няма да има и край. Твори, но не е сътворен. Ражда, но не е роден. Прави, но не е направен. Създава, но не е създаден. Предизвиква, но нищо не го предизвиква. Безсмъртен е, а всичко друго върви към гибел. Камъкът възразил:
– Дори и аз?
– Дори и ти!- отвърнало Времето с твърдостта, присъща на безсмъртните.
Камъкът се учудил, отговорът дори го изумил. Продължил надменно:
– Странно нещо чувам… В пустинята не намерих нито една стихия, която да ме превъзхожда по всемогъщество и твърдост.
– Kакво високомерие! Ами Водата?!
– Водата ли?
– Kакво високомерие! Ами Огънят?!
Почудата на Камъка се засилила, удвоили се тщеславието и гордостта му. Той се обърнал към Мъдреца с думите:
– Не съм се съмнявал дори за ден в твоята мъдрост, но това, което твърдиш днес, ме изумява, приятелю Време. Да не би да смяташ, че покорната, податлива, неустойчива Вода би могла да ме превъзхожда по сила?
– Точно така! Течната й природа, спокойствието и неустойчивостта, които смяташ за слабост, са предпоставка за нейната сила.- казал противникът с увереността на мъдрец.
– Странно!
– Аз пък се учудвам само на високомерието на някой, който претендира за всемогъщество в присъствието на Времето.
Камъкът пренебрегнал предупреждението и заговорил за Oгъня:
– А Oгънят? Признавам, че езикът му е ненаситен като на змия, но това оръжие не може да унищожи крепкостта на Камъка.
– Напротив, разбива го на прах, както прави и противоположността му Водата.
Гордият Камък не се сдържал и се изсмял толкова гръмко, че ехото отекнало в пустинята. После продължил:
– Какво друго притежаваш, за да ме погубиш?
– Имам слънчевите лъчи.- казало Времето с убедеността на дълголетниците.
– Слънцето?
Отново се изсмял предизвикателно и неприятно, като добавил:
– Та то свети над главата ми от толкова време, че паметта ми е безсилна да си спомни откога. Без да повлияе на силите ми.
– Повлияло е на силата на разума ти. Нима не призна преди малко за слабата си памет?!
– Ха-ха-ха… Тя е признак на безсмъртие. Безсмъртният достига възраст, в която не може да си спомни кога се е родил.
Мъдрецът го прекъснал:
– Има и един демон на всички стихии в пустинята. Ако не беше той, пустинята нямаше да се превърне в пустиня: Вятърът!
– Вятърът ли?
– Моят пратеник, когото наричат Южняка. Той има особена дарба. Действа по моя воля, с моя помощ, подчинява ми се. Няма кой да го надвие. Ще участваш ли открито в спора, ще приемеш ли предизвикателството?
След като прекъснал неприятния си смях, Камъкът от планината заявил:
– Приемам. Защо да не приема, щом не съм видял в пустинята стихия нито по-твърда, нито по-всемогъща от мен самия? Не мога да отдам голямо значение на скритите стихии, без да бъда обвинен в малодушие.
Времето променило астрономическата мерна единица. То започнало войната с Водата на своя страна. Неизвестната тайнствена течност премахнала грапавостта на възгорделия се Камък. Затъпила ръбовете, зъбите и ноктите му, лишила го от оръжия и „крайници”. И той станал гладък. Само с помощта на Времето. После пустинята се разтресла. От недрата й изригнал вулкан. Гордият в началото Камък се превърнал в горящ къс. Преминал в друго състояние. След като изстинал, станал на въглен. Вътрешно камъкът се разпадал, но външно запазил целостта си. Дошъл редът на Слънцето. Насочило към него един вечен лъч, който заело от Ада. Камъкът продължил да се огъва и оплаква, но мъченията не престанали.
На последния четвърти етап дошъл Южнякът. Повял отдалече, бушувал ден и нощ, толкова дълго, че можело да се измери само с астрономическата единица. По време на нападението не преставал да удря Камъка в лицето с жестоки песъчинки, докато накрая той се разтрошил и рухнал. Твърдостта се стопила. Всемогъществото се разбило.
Времето се обърнало към прашинките:
– Казах ти, че твърдоглавието не e доказателство за храброст. Какво мислиш, горделивецо?
Парченцата камък, изчезващи сред частиците прах, губещи се в лабиринта на нищото, отговорили:
– Убедих се, че колкото по-скрита и по-малка е една стихия, толкова по-силна и могъща е тя!
Казабланка, 02.03.1991
Diwaniya / Forum for Arab Culture 