Закария Тамер – „Тигрите на десетия ден“

„Тигрите на десетия ден“ е един от силните и известни разкази на сирийския автор Закария Тамер*. Може да се каже дори, че е най-въздействащият, докарал на автора многобройни главоболия, заради критиката, която носи. Преводът е на Павлина Кюльовска, публикуван на български през 1982 г. в ограничен тираж от Народна култура в сборника „Земята – за нас, за птиците – небето“. Тук разказът е публикуван във версията му от 1982 година.  

За тигъра в клетката горите останаха някъде далеч назад. Но той не можеше да забрави. Гневно гледаше мъжете, струпани край него, а те го разглеждаха любопитно, без страх.

–          Ако наистина искате да научите занаята ми, да станете добри дресьори – говореше един от тях спокойно и властно, – никога не забравяйте, че първата ви цел е стомахът на врага. Сами ще се убедите – занаятът е колкото труден, толкова и лесен. Вижте този тигър. Сега е зъл, надменен, горд, че е волен, силен и безстрашен. Но ще се промени. Ще стане кротък, занимателен и послушен като дете. Само наблюдавайте какво ще се разиграе между мен и него, между стопанина на храната и другия, който я няма, и се учете.

Мъжете го увериха, че прилежно ще изучават новия занаят.

Дресьорът се усмихна доволно и наслешливо попита тигъра:

–          Как се чувства нашият скъп гост?

–          Донеси ми да ям, време ми е да се храня!

–       Ти ми заповядваш?! Какъв смешен тигър! – престори се на учуден дресьорът. – Та ти си мой затворник. Добре запомни, тук единствено аз мога да заповядвам.

–          Никой не може да заповядва на тигрите.

–         Но сега ти не си тигър. Тигър си само в горите. А в клетката си роб. Трябва да се подчиняваш на заповедите ми и да правиш това, което искам.

–          Никога няма да бъда роб! – разгорещи се тигърът.

–          Но ти си принуден да ми се подчиняваш. Храната е моя.

–          Не искам храната ти.

–          Добре, щом искаш, гладувай. Няма да те карам да вършиш нищо против волята си. – И като се обърна към учениците си, добави: – Ще се промени, ще видите. Вдигнатата нагоре глава не насища празния стомах.

Тигърът огладня и с тъга си спомняше как като волен вятър преследваше жертвата си.

На втория ден дресьорът и учениците му отново наобиколиха клетката.

–          Не си ли гладен? Сигурно си гладен. Гладът те мъчи, вижда се. Е, хайде, кажи, че си гладен, и ще получиш месо, колкото си искаш – говореше дресьорът.

Тигърът мълчеше.

–          Прави, каквото ти казвам. Не бъди глупак! Признай си, че си гладен, и на минутата ще имаш храна.

–          Гладен съм.

–          Падна в капана – подметна през смях дресьорът на учениците си. – За него вече няма спасение.

После се разпореди и на тигъра донесоха много месо.

На третия ден дресьорът каза:

–          Ако искаш да ядеш днес, трябва да изпълниш желанието ми.

–          Няма да ти се подчинявам.

–          Не бързай! Желанието ми е много просто. Сега ти се движиш в клетката. Кажа ли ти „спри“, трябва да спреш.

„Желанието му наистина не е нищо – помисли си тигърът. – Струва ли си да се инатя и да гладувам?“

–          Спри! – заповяда грубо дресьорът.

И тигърът се закова на мястото си.

–          Браво! – весело одобри дресьорът.

И докато тигърът, доволен, ядеше лакомо, дресьорът обясняваше на учениците си:

–          Скоро ще стане книжен тигър.

На четвъртия ден тигърът пръв се обяди:

–          Гладен съм. Кажи ми да застана мирно.

–          Виждате ли? Той вече харесва заповедите ми – похвали се дресьорът на учениците си. А на тигъра каза: – Но днес ще ядеш само ако мяукаш като котка.

„Защо да не мяукам – размишляваше тигърът, за да укроти гнева си, – това ще ме забавлява.“

И той замяука.

–          Ти ръмжиш. Това не е мяукане – смъмри го дресьорът.

Тигърът опита отново, но дресьорът сърдито го прекъсна:

–          Мълчи! Мълчи! Отвратително мяукаш. Днес те оставям да се упражняваш, а утре ще те изпитам пак. Ако успееш – ще ядеш, ако не успееш – няма да ядеш.

Сред глъчка, смях и шеги той бавно се отдалечи от клетката заедно с учениците си. А тигърът горещо зовеше горите. Но те бяха тъй далеч…

На петия ден дресьорът повтори:

–          Ако мяукаш добре, ще получиш парче прясно месо. Хайде да те чуем!

Тигърът замяука.

–          Чудесно! Чудесно! Ти мяукаш като котка през февруари – пляскаше с ръце доволен дресьорът. И му хвърли голямо парче месо.

На шестия ден, щом се показа дресьорът, тигърът замяука. Но дресьорът мълчеше намръщен.

–          Нали мяукам също като котка?

–          Реви като магаре!

–          Аз, тигърът, страшилището на животните в горите, да рева като магаре?! Ще умра, но няма да изпълня желанието ти – негодуваше тигърът.

Дресьорът си тръгна мълчаливо.

На седмия ден той застана до клетката и кротко усмихнат попита:

–          Искаш ли да ядеш?

–          Искам.

–          Месото, което ще ти дам, си има цена. Реви като магаре и ще го получиш.

Тигърът се опита да си припомни горите, но не успя. Той притвори очи и зарева.

–          Не е добре! Но жал ми е за теб и ще ти дам парче месо.

На осмия ден дресьорът каза:

–          Слушай! Ще произнеса реч. Щом свърша, ти ръкопляскай възторжено.

–          Ще ръкопляскам.

–          Драги граждани! – започна дресьорът. – И друг път по различни поводи сме разяснявали нашата позиция по съдбоносните проблеми. Тази позиция е твърда и ясна. И ние няма да я променим, колкото и да заговорничат вражеските сили. Уповавайки се на вярата, ние ще победим.

–          Нищо не разбрах – продума тигърът.

–          Трябва да се възхищаваш на всичко, което казвам, и да ръкопляскаш възторжено.

–          Извинявай. Аз съм невежа и неграмотен. Думите ти са чудесни. Да бъде, както искаш. Ще ръкопляскам. – И тигърът заръкопляска.

–          Не обичам лицемерието и ненавиждам ласкателите. За наказание днес ще те лиша от храна.

На деветия ден дресьорът хвърли снопче трева на тигъра:

–          Яж!

–          Какво е това?! Аз не ям трева. Нали съм месоядно?

–          От дне нататък ще ядеш само трева.

Когато прималя от глад, тигърът опита тревата, но вкусът й не му хареса и той се отдалечи отвратен. После се върна и полека-лека свикна с новата храна.

На десетия ден всичко изчезна. Нямаше ни дресьор, ни ученици, ни тигър, ни клетка. Тигърът бе станал гражданин, а клетката – град.

*Закария Тамер е роден през 1931 г. в Дамаск. Принуден през 1944 г. когато е само на 13 години, да остави образованието си, Закария Тамер работи в различни области, първоначално като ковач. Като през това време започва да чете много книги и да се интересува от литература, също така продължава образованието си във вечерно училище.

Литературната си кариера, започва 1957г. когато публикува няколко разказа в сирийски списания. Неговият талант е забелязан от Юсуф ал-Хал, редактор на списание „Шаар“ شعر . Той решава да издаде тези разкази, като това става първият сборник на Закария Тамер – صهيل الجواد الابيض. Той е приет добре в сирийските литературни среди. Така започва нова кариера, пъвоначално работи като държавен служител, след това става редактор в редица списания, сред които ал-Маукир ал-Адаби и ал-Ма’рифа. Той е един от инициаторите на Съюза на сирийските писатели, основан 1968г.

През 1980 г. е уволнен от поста редактор в списанието Ма’рифа, издавано от сирийското министерство на културата, тъй като публикува части от книгата на Абд ар-Рахман ал-Кауакиби – „Табаи ал-Истибадад“ (Характеристиките на деспотизма). Това е и една от причините да напусне родното си място и да емигрира в Лондон.

Публикувал е 11 сборника с разкази, сред които и детски. В момента работи като журналист на свободна практика.

Реклама