Художествена литература

Джубран Халил Джубран – Денят на моето рождение


gibran  poster 130 other

Тъй като на 6 януари 2013 се навършиха точно 130 години от рождението на един от най-големите мислители на нашето време – Джубран Халил Джубран, по рождение ливанец, а по душа Човек на света – ние решихме да пуснем един негов текст, писан именно за деня на рождението. 

(Писано в Париж на 6 януари 1908)

 На този ден ме е родила майка ми.

На този ден преди двадесет и пет години покоят ме е положил в ръцете на това битие, изпълнено с викове, раздори и борби. Ето, вече двадесет и пет пъти съм обиколил около Слънцето и не знам колко пъти Луната е обиколила около мен, ала все още нито съм разгадал загадките на светлината, нито съм научил тайните на мрака.

Двадесет и пет пъти заедно със Земята, Луната, Слънцето и планетите съм обиколил около Висшия закон на Вселената, ала ето, душата ми и сега нашепва имената на този Закон тъй, както пещерите връщат ехото на морските вълни; тя съществува според неговото съществуване, но не познава същността му и припява песните на неговите приливи и отливи, но без да може да го осъзнае.

Преди двадесет и пет години ръката на времето ме е изписала като дума в книгата на този страховит и странен свят. И ето ме – една неясна дума с объркан смисъл, която символизира ту нищото, ту много неща.

На този ден всяка година в душата ми се стичат умозрения, идеи и спомени, пред мен се изправят керваните на отминалите дни и ми показват призраците на отминалите нощи, сетне ги разпиляват, както ветрове разпиляват късове облаци по линията на хоризонта, и те изчезват в ъглите на стаята ми, както изчезват напевите на потоците в далечните пусти долини.

На този ден всяка година идват всички души, очертали душата ми – стичат се към мен от всички краища на света. Наобикалят ме и пеят песни за тъжния повод. Сетне бавно се отдръпват и изчезват отвъд видимото подобно на птичи ята, кацнали на изоставен харман и ненамерили зърна да клъвнат – след като покръжат, те отлитат към друго място.

На този ден пред мен се изправят значенията на моя изтекъл живот – сякаш замъглено огледало, в което дълго се взирам, но виждам само лицата на годините, бледи като лица на мъртъвци, и чертите на надежди, блянове и копнения, сбръчкани като черти на старци. Сетне затварям очи и отново поглеждам в това огледало, но виждам единствено лицето си; вглеждам се в него и виждам само горест; заговарям горестта, а тя е няма, безсловесна; но ако горестта проговори, тя би била по-сладка от блаженството.

През отминалите двадесет и пет години съм обичал много. И често съм обичал това, което хората мразят, а съм мразил онова, което те одобряват. Което съм обикнал в юношеството, обичам го и сега. Което обичам сега, ще го обичам до края на живота си. Обичта е всичко, с което мога да разполагам и което никой не е в състояние да ми отнеме.

Много пъти съм обичал смъртта. Зовях я с нежни имена, възпявах я тайно и открито. И тъй като нито забравях смъртта, нито нарушавах обета си към нея, аз обикнах и живота. За мен смъртта и животът се изравниха по красота, отъждествиха се със сладостта и заедно засилиха копнежа и страстта ми, поделяйки си обичта и любовта ми.

Обикнах свободата и колкото повече опознавах раболепниченето на хората пред насилието и безчестието, толкова растеше обичта ми; колкото повече осъзнавах покорството им пред страшни идоли, изваяни от мрачни векове и издигнати от нескончаемо невежество – идоли, чиито ръбове са загладени от устните на робите – толкова се разрастваше обичта маи. Аз обичах тези роби, както обичах свободата, съжалявах ги, защото са слепи – целуват окървавената паст на хищника, без да прогледнат; поглъщат зловонния дъх на змиите, без да усещат; копаят гробовете си със собствените си нокти, без да знаят. Обикнах свободата повече от всичко, защото тя ми се стори девойка, тъй уморена от самота и тъй изнурена от уединение, че се бе превърнала в прозрачна сянка, която се движи между къщите, спира по криволичещите улички и зове минувачите, но те не чуват и не се обръщат.

За двадесет и пет години и аз като всички хора обикнах щастието, всеки ден се събуждах да го търся, както го търсят те, ала още не съм го намерил по техния път, не съм виждал следи от нозете му в пясъка покрай техните замъци, не съм долавял ехо от гласа му да излиза от прозорците на техните храмове. Но щом се уединих и го потърсих, дочух душата си да ми нашепва: „Щастието е девойка, която се ражда и живее в глъбините на сърцето, тя няма да дойде при него отвън.” Тогава отворих сърцето си да видя щастието, ала намерих нейното огледало, постелята й, дрехите й, но самата нея не намерих.

Обикнах и хората, обикнах ги силно. За мен хората се делят на три: едните проклинат живота, другите го благославят, третите го съзерцават. Обикнах първите заради тяхното нещастие, вторите – заради тяхното великодушие, третите – заради техния разум.

Така изтекоха двадесет и пет години. Така дните и нощите мие си отиваха бързайки, гонейки се, отронвайки се от живота ми, както листата на дърветата се разпиляват пред есенния вятър.

И днес, когато съм спрял да си спомня, както уморен пътник спира посред стръмнината, аз се оглеждам на всички страни, но не виждам никаква следа от миналото на живота си, която бих могъл да покажа пред лицето на слънцето и да кажа: „Това е мое.” В сезоните на моите години не намирам никакъв друг урожай освен листове, украсени с черни капки мастило, и странни разпилени рисунки, пълни с най-различни съзвучни линии и цветове. В тези разхвърляни страници и разпилени рисунки обвих като в саван и погребах своите чувства, мисли и блянове тъй, както земеделецът заравя семена в утробата на земята; ала земеделецът, който излиза на полето и хвърля семена в гънките на пръстта, се връща вечер у дома с вяра, с надежда, с очакване за урожайни жътвени дни, а аз хвърлих семената на сърцето си без вяра, без надежда, без очакване.

И сега, когато достигнах този етап от живота си, в който моето минало ми се явява през мъгла от въздишки и печал, а бъдещето ми прозира иззад булото на миналото, аз стоя и се взирам в битието през стъклото на моя прозорец, виждам лицата на хората, чувам гласовете им да се издигат към всемира, долавям стъпките на нозете им между къщите и усещам докосването на душите им, вълните на поривите им и пулса на сърцата им. Вглеждам се и виждам как децата играят, надбягват се, замерят се по лицата с пръст, заливайки се в смях; виждам юношите да крачат с решително вдигнати глави, като че ли четат поемата на младостта, написана по краищата на облаците , обточени със слънчеви лъчи; виждам девойките да вървят гъвкави като фиданки, усмихнати като цветя, да поглеждат към юношите изпод ресници, потрепващи от порив и привързаност; виждам старците да пристъпват бавно, прегърбени, опрени на бастуните си, загледани в земята, като че търсят между бучиците пръст скъпоценности, които са изгубили. Стоя до моя прозорец и гледам – съзерцавам всички тези картини призраци, неподвижни в своето движение, литнали в пълзенето си по тесните и широките улици на града. После поглеждам оттатък града и виждам девствената природа с цялата й внушителна красота и красноречиво безмълвие, с извисените й върхове и шеметни долини, източени дървета, полюшващи се треви, дъхави цветя, ромонещи реки и чуруликащи птици. После поглеждам отвъд дивата природа и виждам морето с всички невиждани и нечувани чудеса на неговите бездни, със съкровищата и тайните му, с пенестите вълни на повърхността, бушуващи, забързани и небрежни; и маранята, която се издига, разсейва се и се снишава. После се взирам в онова, което е оттатък морето, и виждам безграничното пространство с всички светове, които плуват в него, със сияйните планети, със слънцата и луните, и подвижните и неподвижните звезди, а помежду им – импулсите на отблъскване и привличане, примирени или противопоставени, пораждащи се и превръщащи се, споени от един безграничен закон, подчинени на един всеобщ постулат, чието начало е безначалието и чийто край е безкраят. Аз се взирам и съзерцавам всичко това през стъклото на моя прозорец и забравям двадесет и петте си години и вековете, които са ги предшествали, и столетията, които ще ги последват. И моето битие и моето обкръжение застават пред мен с всичко явно и скрито в тях, прилични на зрънце детска въздишка, затрептяла в едно пространство, чиито бездни са вечни, висината му – изконна, а границите му – безсмъртни. Но аз усещам съществуването на това зрънце, на тази душа, на тази същност, която наричам „свое Аз”. Чувствам нейното движение, чувам шумоленето й. Сега тя издига криле към висините, ръцете й се протягат на всички страни и тя се люшва, трептейки в един ден като този, който я е извикал за живот, и изрича с глас, който се разнася от нейната светая светих: „Здравей, живот! Здравей, пробуждане! Здравей, сън! Здравей, ден, който удавя в светлината си земния мрак. Здравей, нощ, която подчертава с тъмнината си небесните светлини! Здравейте, годишни времена! Здравей, пролет, възвръщаща младостта на земята! Здравей, лято, прогласяващо славослов за слънцето! Здравей, есен, даряваща ни с плодовете на усилията и урожая на труда ни! Здравей, зима, обновяваща със своите бунтове решимостта на природата! Здравейте, години, разгръщащи скритото от годините! Здравейте, векове, поправящи разрушеното от вековете! Здравей, време, водещо ни към съвършенството! Здравей, Дух, скрит от нас със слънчево було, сдържащ юздите на живота! Здравей и ти, сърце, което – дори потънало в сълзи – не можеш да пренебрегнеш поздрава. Здравейте и вие, устни, които – вкусвайки горчилка – произнасяте поздрав!”

От арабски: Мая Ценова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s