Със специалното позволение на Хайри Хамдан публикуваме на блога си откъс от новия роман на палестинския писател. Изключително благодарим за тази възможност!
Хайри Хамдан е роден през 1962 г. в Палестина. През 1967 г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва средно образование. През 1981 г. пристига в България. Тук завършва висшето си образование. Около средата на 1980-те години започва да публикува своите творби на български език в тогавашните литературни издания като в-к „Пулс“, „Литературен фронт“, алманаха „Море“ и др. Назначен е в редколегията на вестника на Техническия университет „Технически авангард”.
През 1993 г. издава първата си стихосбирка „Очите на бурята”, после и стихосбирката „Мариамин”, а в началото на новия век излиза първият му роман „Живи в царството на рака” и стихосбирката „Ода за българина”. През 2006 г. издава втория си роман „Европеец по никое време”.
Понастоящем работи върху нов роман – „Дневникът на позора”. Подготвя също „Антология на българската поезия“ на арабски език. Работи като преводач и кореспондент на арабска информационна агенция със седалище във Виена.
Може да се свържете с Хайри Хамдан на e-mail: khairi.hamdan@gmail.com или през Facebook.
„Дневникът на позора“
– Тя те чака! – Каза Сана напрегнато.
– До колкото знам, Сана, нямам уговорена среща с никой! – Каза Йов с обичайната си вежливост.
– Възможно е, но все пак тя те чака. Освен това каза, че няма да си тръгне оттук без да си я нарисувал.
– Добре, нека влезе!
В онзи момент Йов нямаше никакво желание за експерименти, въпреки отличните си способности и огромния потенциал на поредния си талант. Несъмнено бе даровит художник, перфектен хирург и отличен бизнеснмен. Кой всъщност бе той? Предстоеше му да разбере някой ден. Дали в раздвоението между различни светове и професии нямаше недоловима мъдрост? Може би това бе директно свързано с търсенето на АЗ-а. Йов винаги е мразил да се изтъква, да казва все „аз”, за разлика от човечеството, което е потопено в егоизъм.
Все се подиграваше на мъжете, които шепнешком повтарят със затворени очи „Тази жена е различна от всички други жени на света!”, но когато я видя, разбра какво имат предвид. Когато я видя да влиза през входната врата, на лицето й бе изрисувана бледа усмивка. Непознатата не каза нищо, но добре затвори вратата след себе си. Седна срещу него и прошепна нежно и небрежно: „Да се събличам ли?”
– Защо трябва да се събличаш? Какъв е поводът, мила?
Йов бе много учуден от директния въпрос, но усмивката й стана още по-широка и тя добави:
– Дойдох, за да ме нарисуваш и ще го направиш.
– Как се казваш?
– Не е важно. Обръщай се към мен както пожелаеш!
– Може би…Сузи или Ани? Не зная. Всички имена ти отиват.
– Не съм срещала досега художник, който да откаже моята голота… Освен теб, разбира се.
– Но аз не те познавам. За пръв път прекрачваш прага на моя офис.
Йов започна да чувства близостта й. Пожела разговорът с нея да продължи до безкрай.
– Искаш да кажеш „твоето ателие”?
– Каква е разликата?… Добре, нека да е ателие! Не ти ли се пие кафе с мен?
– Искам от теб много повече от едно кафе.
– Защо дойде при мене?
– Казаха ми, че си много щедър. Плащаш на моделите много повече, отколкото заслужават.
– А ти колко очакваш да ти платя?
– Казах ти вече – искам много повече, отколкото си мислиш.
– Страх ме е. Може картината да ми изневери.
– Това са най-сладките изневери, майсторе. Много харесвам името ти, Йов!
– Знаеш и името ми?!
– Не бъди толкова скромен! Всеки знае кой е художникът Йов. Предостатъчно известен си.
– На мен ми се струва, че никога не съм бил художник. Ти ще бъдеш първото ми въплъщение.
– Но все още не си започнал. Майсторе, не си видял що е перфектно женско тяло!
Усмихна се загадъчно, както всички жени, които смятат съществуването си на тази земя за извънредно важно и задължително. В този момент Йов почувства порив да обладае това тяло, да има тази жена. Искаше да влезе в нея, да освободи гени в утробата й, като че ли се плашеше от възможна смърт на спермата си преди края на срещата.
– Можеш да правиш с мен каквото си пожелаеш.
След тези думи, тя затвори очи. Чакаше първата му стъпка. Носеше ефирни и прозрачни дрехи. Йов можеше да види формата на стегнатите й гърди, както и възбудените й зърна, най-вече когато протегна ръцете си назад. Явно флиртуваше с него. Не му оставаше време да мисли. В момента тя бе най-желаното същество за Йов.
„Защо, майко, трябваше на всяка цена да ме превърнеш в художник? Ти пожела тази съдба, след като повярвах, че съм наистина добър хирург. Лично видях, в момент на откровение, целия житейския път на Камал. Всички трагедии, които те е накарал да изживееш, защото си била вярна на глупавата си ориенталска приказка. В тази приказка си била същевременно главна героиня и жертва! А сега идва при мен тази мъжеядка, провокация и красота, за да изсмуче гените ми! Ти, майко, знаеш добре, че не мога да й откажа пиршеството. Нямаш представа какво тяло ми помрачи съзнанието! Тази жена е създадена само за удоволствие, флирт и измама. Аз, като всички ненаситни мъже, ще я имам без голямо геройство и колебание.”
– Какво чакаш?
– Чакам още един миг, защото се страхувам да не остане в миналото! – каза Йов, без да откъсва очи от нея.
– Хайде, творецо! Вземи своето, без колебание!
– Не ми каза името си. Моля те, кажи ми как се казваш? Не си случайно преминаваща жена в живота ми. Не можеш да бъдеш такава. Искам да знам коя е жената, която така силно разтърси основите на моя свят.
– Казвам се Сара.
– Принцеса. Това славно име означава принцеса.
– Може и да съм такава. Кой знае?
– Защо избра моето ателие? Наоколо има стотици други художници.
– Грешиш, скъпи. Твоето ателие ме избра, не аз него. Много добре знаеш това. Чакаш ме, откакто усети близостта на жената, откакто разбра значението на женствеността.
Облегна се на широката кушетка. Копчетата на бялата й, прозрачна риза се откопчаха и оттам се подаде голяма част от гръдта й. Йов плахо я приближи, чувстваше същевренно страх и обаяние. Не очакваше такава женска щедрост. В онзи момент ръката му приличаше на свободна четка, която желаеше да усети различни вкусове на чуждия живот, където всичко бе разрешено. Не бързаше да откъсне плодовете й. По-скоро желаеше да остане възможно най-дълго на прага на случайната среща. Хвана лицето й. Тогава тя притвори очи и положи нежните си ръце върху неговите.
– Какво следва сега, Сара? Кажи, моля те!
– Следва да ме нарисуваш с мъжеството си, за да ме дариш с вечност. Затова съм тук.
– Това е лудост, скъпа!
– Имаш ли нещо против да изживеем луди мигове, които е възможно да не се повторят?
– Не… Дано продължат вечно.
Устните им се приближиха до момента на абсолютния разлив на чувства, при който няма граница между отдаденост и разпознаване на себе си в другия.
Той почувства как гърдите й се вдигат с всяко вдишване, след което се отпускат несъзнателно. Тя в този момент бе негова до степен на лудост. Хвана раменете й и силно я притегли към себе си. Страстно я прегърна и беше на прага на експлозията. Разтърка гърдите й, изпи устните й, а тялото й бе отдадено на ласките и възбудата му.
– Нарисувай ме с твоята мъжественост! – само това повтаряше.
Тя също изгаряше от копнеж и желание. Йов не можа да задържи избухналия вулкан в себе си. Бързо съблече горната част от тялото й и успя да я освободи от бельото. Сара бе топла и сочна като обелен портокал, на път да капне първите си сокове в жадните устни на влюбения. Бе много възбуден и тя усети това. Усети и как прониква дълбоко в нея, а тя все го молеше да я рисува с мъжествеността си. Акта продължи броени минути, след което Йов освободи цялата си енергия в нея.
Когато се обърна по гръб на кушетката, видя тънка, червена нишка кръв да изтича от горната, вътрешна страна на бедрото й. Изправи се удивен срещу нея и викна:
– Ти си девствена!?
– Никога повече. Вече не съм девствена, Йове!
Какво означава девственица да избере определен мъж с първото си посещение при него? Независимо дали той самият бе избраникът или не. Независимо дали бе мъжът на живота й или преминаващ, като много други. За Йов отговорът бе сложен и почти невъзможен. Много му бе трудно да разбере психиката на Сара, както и причините, които я накараха да постъпи по този начин. Той, между другото, не бе напълно сигурен дали се казва Сара, но беше трогнат от този дар, от жеста на доверие. Бе изненадан, че е първият мъж, успял да я притежава. Първоначалното й поведение подсказваше друго.
– Защо не ми каза? Защо не ме предупреди? Това е много странно! Не мога да те разбера… Обърна всичките ми разбирания. Аз съм ученик в твоето училище, Сара!
– Не бях планирала да се любя с тебе при първото ми посещение. – изчерви се от неочакваната изповед.
За нея също всичко стана много бързо и ненадейно. Вероятно имаше нужда да се освободи от девствеността си точно сега, при него, без да търси логично обяснение.
– Какво мога да направя за теб, Сара?
– Не зная… Страх ме е… Можеш да ме увековечиш с твоята четка… Чувствам се раздвоена, разстроена даже. Изгубих част от душата си на това място. Ако не съм я изгубила, то със сигурност съм я оставила тук. Йове, аз също спечелих много при тебе, но не мога да обясня чувството.
– Ще се ожениш ли за мене?
– Сега само остава да паднеш на коленете! Не, няма да стане, Йове. Не съм съгласна. Разстоянието между нас е огромно. Този любовен акт не е достатъчен за бързо обвързване, скъпи!
– Но ти ми даде всичко, без много да се колебаеш?
– Защо вие, мъжете, мислите, че най-ценното за жената е хименът? Ти си различен, Йов, но все още не можеш да усетиш това. Преди месеци те видях да обикаляш наоколо разсеян. Тогава разбрах, че ще си първият мъж в живота ми. Това е мое решение и не подлежи на коментар. Мога да приема последствията. Повярвай ми, не съм дошла да продавам! Не съм дошла да прося. Не желая да ми се плаща с брак или с каквото ще да е за моите разбирания… Истината е, че печелившият в тази връзка съм аз.
– Добре, приемам всичко това. Благодаря ти за откровеността!
– Най-красивото в нашата среща е това, че останах до последно аз – Сара и вероятно ще си остана такава през цялото време. Именно Сара в очите ти. Разбираш ли колко е важно да не съм просто образ в живота ти?
– Ти си трудна за решаване загадка! Вероятно за това ще оставиш ясна следа в душата ми.
– Не е необходимо загадките да се решават на всяка цена. Животът има нужда и от малко тайнственост. Неразкритите загадки са най-тачени и обичани.
– Ти си повече от гола, мъжка фантазия. Ти си повече от една секси Сара.
– Не ми казвай, че тялото е последната мечта на един ориенталец! Ако това е истина, Ориентът е все още в опасност.
– За жалост, това е истината в голяма степен. Пристигна от свят, напоен с легенди. Такъв е и моят свят. Обикновено жената е в постоянно очакване. Все чака мъжа да предприеме първата крачка. Вероятно греша, но ми се струва, че това поведение е кодирано в психиката на жената. Мисля, че е валидно за жените и на Изток, и на Запад, както и навсякъде по света. За разлика от теб, Сара!
– Ще започнеш ли да ме рисуваш най-накрая, Йове? – Попита Сара.
– Нарисувах те в паметта ми. Ликът ти, сянката ти, Сара, са част от бъдещите ми картини, след като успя да нахлуеш в скучния ми свят. Вече съм друг, след като стана част от лабораторията за илюзии. Лабораторията бе създадена от купчина цимент, вар, арматура и поставки за картини, както и видимата измама на изкуството. Белите платна до скоро бяха просто тежък воал, след което се превърнаха в прозрачна съвест, в пътешествие и прелюдия към страстта. Всичко това чакаше раждането на събитието, на идеята за генезиса на чувствата. Такъв бе моят свят, докато не се появи в центъра на малката му вселена. Колко е трудно творчеството без цел! Целта е едно обещание. За да твори художникът, са необходими свободно хвърчащи идеи, търсещи душата му. Ти, Сара, знаеш по-добре от който и да е друг, че единствено влюбеният художник може да сътвори шедьовър. Само в това състояние мисълта е жива и не ни напуска в нито един миг, дори в съня. В момента говори другият в мен, скъпа. Онзи творец, който копнее да хване четката и да те нарисува, както никога не е рисувал досега. Различен съм от онзи хирург, въпреки че и той през повечето време е бил голям творец. Хирургът, двойникът ми, бе принуден да рови в паметта на един сластен мъж, за да опознае отблизо майка си.
– Моля те, нека не говорим за майките си именно в този момент! Сега е време за нови, по-млади съдби. Остави миналото там, където му е мястото – в историята! Аз съм бъдещето, аз съм самото предизвикателство, момче. Много се страхувах да не попадна в противоречие преди да те срещна. Сега съм убедена, че противоречията са нервите и пулса на живота.
– Права си, скъпа. Не е възможно да разбереш смисъла и красотата на белия цвят, ако не обикнеш и не опознаеш всички нюанси на черното.
– Това значи, че съм нощта в твоя ден или денят в твоята нощ?!
– По-скоро си множество луни, които осветиха част от мрака в лабораторията. Чак сега усещам разликата между мрак, тъмнина и сянка.
– Художникът е плод на вцепенение и мания. Творецът е резултат от болка и надежда, от натрупаните през живота провали и успехи.
– Добре, Сара, какво очакваш от един объркан и осъден на творчество художник? Не зная колко още мога да ти дам!
– Остави ме в ателието за седмица! Само за толкова и нито час повече. След това ще решим. Искам да остана тук, далече от външния свят, но при едно условие: да не ме питаш за причините, които ме накараха да взема това решение. Не ме питай за личния ми живот! Остави нещата да следват естествения си път, все едно сме женени от десетилетия! При теб се чувствам в безтегловност. Все едно съм на друга планета. Няма я Земята, тя е част от друга галактика. Зная, че нахлуването ми в твоя живот не подлежи на обикновените човешки разбирания. Както виждаш, художнико, говоря от първо лице. Съхраних те в гените и ДНК мрежата ми. Нарисувай ме с всички възможни цветове, с цялата си лудост и обаяние! Ти си моето скривалище, аз съм на твое разположение ден и нощ. Имаш ли кухня, момче? Имам огромно желание да сваря кафе. Именно сега желая да сваря кафе повече, отколкото да го пия. Нарисувай ме с цветовете на кафе, амбър и корал!
– Как мога да се уверя, че си истинска?! Трудно може да се очаква цялата тази женска щедрост.
– Как мога да се уверя, че ти си истински? Трудно може да се очаква цялата тази мъжка щедрост. Смяташ ли, че само жената е способна на жертва и себеотрицание? Досега успях да взема прекалено много за модел, за случайна жена. А съм сигурна, че ще получа още повече, Йове. А! Виждам, че притежаваш и голяма библиотека!
– Да, можеш да прочетеш много за живота на различни художници, лекари. Има и доста специализирана медицинска литература. Ще намериш и много четива за литература и философия.
– Какво нещо е паметта на историята!? Голяма част от човечеството се намира между кориците на книгите.
В никакъв случай Йов не бе очаквал пристигането на тази жена с никакви предговори. Имаше много въпроси по отношение на красивото й и внезапно появяване, но предпочете да ги отложи за по-късно, когато ще се разсее облакът в пространството на ежедневието му. Йов се намираше в състояние на копнеж, който често се подновява при изблик на страст и желание отново да има това жадно за любов тяло. Същевременно знаеше, че цената, която следва да бъде платена за такова изобилие от щастие, щеше да е висока. Бе сигурен, че единственият губещ и печеливш в любовния маратон е Сара.
Вечерта я прегърна откъм гърба й и силно я притисна с ръце към себе си. Имаше голямо желание двете им души и тела да се слеят в едно, искаше да се изгуби в гънките на тялото й. Не желаеше просто сексуална дейност, искаше да потъне в дълбините на душата й. Бе наясно, че трудно може да открие съкровените й тайни, мисли и вълнения, въпреки видимата младост. Сара хвана ръцете му и го притегли към тялото си, все едно я бе страх да не го изгуби в крехкия си свят.
– Вземи ме, Йове!
Не бързаше отново да я обладае. Хвана кичур от черната й коса, пръстите му погалиха устните й. Другата му ръка остана да тежи върху нежния й корем. Гърдите й въздишаха ускорено. Бе развълнувана, възбудена, желана, мокра, опасно притегателна, предизвикваща заспалия от години мъж във вътрешния свят на Йов. Какво чудо е женската същност!? Не случайно именно жената, с логичната си структура и физика, ражда и поема цялата мощ на проникване на мъжа, при това с голямо удоволствие.
Изведнъж изчезна загадъчността, която обвива мястото. Все едно я познаваше от дълги години. Вероятно тази жена, обвита с тялото му, не бе същата Сара, която влезе рано сутринта през входа на ателието. Това същество може би беше подобие на нея? Но двете стояха гордо в едно тяло, готови да удовлетворят сексуалните и душевните му нужди.
Сара бе достъпна, като градина с гардении, очакваща да разцъфне в ръцете му. Сякаш имаше единственото желание именно той да я пренесе в различен и неочакван свят, да я увие и да вникне в нея, за да се слеят световете им през неразбираемите портали на момента и мига. Тя бе последната крепост. След нея той щеше да се превърне в обикновен мъж и художник, щеше да изгуби последните си въоръжения.
Заспаха към ранните часове на деня. Едва свършваше един рунд и начаса започваше друг. Непрекъснато го канеше в свежата си градина, готова да поеме семената му. Имаше на разположение само седмица. Вече един ден бе загинал и отминал. Оставаха само шест дни и нито миг повече! През следващите дни се налагаше да уточни много неща за живота си. Да сложи изгубените точки и запетаи в детайлите от биографията си. Тя искаше да остане определена и неотменна част от картините ми, чакаше да бъде оцветена и оформена. Настоятелно и постепенно опипваше пътя си към времето, бореше се с всичка сила да завладее четката му, да премине успешно през теста на забравата. Сара искаше и дълбоко вярваше в това.
Изминаха два дни, през които бяха потънали в любовен сън и неясно пътешествие. Нещо, което накара много любопитни да разпитват за любовната квартира. Йов поиска от секретарката си да излезе в платен отпуск за седмица и Сана бързо изчезна далеч от градчето. Бе на път да се омъжи и имаше куп ангажименти, свързани с предстоящото събитие. Йов се страхуваше, че ще се събуди една сутрин и ще намери мястото до себе си празно. Все едно Сара бе просто кратък сън, появил се през красива вечер и всичко приключваше с това.
На третия ден, рано сутринта жената-загадка все още лежеше на леглото. Спеше кротко, беше готова отново и отново да го прегръща, дори да го приеме като бебе в себе си. Той бе нейният мъж, дете и търсена легенда. Йов видя, че много от натрупаната храна в ателието започна постепенно да изчезва. Трябваше да излезе и да напазарува. Вътрешният му часовник удряше и му напомняше: „Остават още четири дни!”
По пътя към магазина опитваше да си обясни странния начин, по който Сара се бе появила в живота му. Спомни си какво казваше майка му по отношение на таланта му. Каза му, че е велик и известен художник. Не мина много време и Сара се появи в живота му като влюбена фенка, търсеща именно четката и още нещо от него. Тя го любеше все едно бе последният мъж на тази вселена. За него тя бе жената – любовница. Нямаше никакъв избор, освен да кротува и да сключи сделка с времето. Дано седмицата продължи вечно! Изглеждаше ли Йов неспособен да привлича жените? Не, разбира се. Имаше много такива, които бяха готови да заемат ролята на Сара на часа. Но коя можеше да придобие облика и силното й присъствие?
Сара му предложи всичко, което притежаваше, без да очаква нещо в замяна. Не само това, тя го накара да повярва, че е не по-малко щедър от нея. Накара го да повярва, че от него тя получава повече, отколкото заслужава. Сара написа равно уравнение с две известни или неизвестни, а пиршеството далеч надхвърляше очакванията му.
Йов разбра, че съседите го наблюдават и го гледат със съмнителни очи. Все се питаха: „Защо мъжът изчезна от полезрението ни? Ето пак излиза да купи огромни количества храна, все едно смята да прекара цял век в някоя пещера.” Йов не забелязваше злобата. Единствената му цел бе да пристигне бързо при своята Сара, за да се усамотят отново и отново, без никой да им попречи или прекъсва. Желаеше на този етап да не му се намесва външният свят и без това оставаха само и единствено четири дни. Не бе възможно тя да отложи заминаването си. Какво ли можеше да означава това? Вероятно Сара бе търсена от полицията за някакво провинение и бе решила да се укрива при него, докато спрат да я търсят! А всичко това да е било само игра?! Това подсказваше, че искаше да спечели време, за да изгубят следите й. Йов не искаше повече да мисли за тези си съмнения. Не изгаряше от желание да узнае болезнените факти. Бе на състезание с времето и искаше да го спечели на всяка цена. Не можеше да си позволи да рискува и да изгуби нито секунда. Ако ще я арестуват за някакво престъпление, ще трябва да го арестуван заедно с нея, като съучастник и закрилник, но при едно условие – да прекара със сладката измамница останалите четири дни, а след това и потоп.
Тя бе станала част от същността му – миризмата й, допирът на косата й по тялото му. Всичко това го обърка и извади от релси. Йов сънуваше, че сънува, но като се събуждаше и усещаше косата й разхвърлена върху възглавницата, чак тогава разбираше, че насладата бе истина и чак тогава се успокояваше. След това започваше да й реши косата с треперещи пръсти. Целият му организъм бе подложен на изпитание от нейното отражение в детайлите на предметите: платна, картини, четки, бои, легло и мокри чаршафи. Все едно тялото й излъчваше химически съставки, които успяваха да напоят ноздрите му. Йов за първи път се бе съгласил доброволно да се превърне в абсолютна жертва. Още повече го убеди в странното й присъствие счупването на единствения прозорец в ателието. Някой бе хвърлил голям камък в градината му. Кой ли се бе осмелил да стори това деяние? Кой бе хвърлил камъка? Погледна от прозореца, но не видя никой наоколо. Чу обаче как много крака и тежки стъпки се отдалечаваха от района.
– Няма да я деля с никого! Тя е само моя. Никой мъж на тази вселена няма да я има никога, ясно ли ви е? – викаше по вятъра, по неизвестността, по празното пространство.
Тогава усети ръцете й да го прегръщат отзад. Обърна се и пое устните й. Целуна я, облегна я на стената и я взе. Бе устремен към нея, към вътрешния й свят. Тя стенеше от удоволствие и от неочакваната му реакция и страст. Вероятно не бе успяла да разбере, че в този момент той си отмъщаваше на целия свят чрез вълни от удоволствие, прииждащи от женствеността й. Йов си отмъщаваше на другите жени с оплождането на една разцъфнала жена в покоите си. Връхлетя го неочакван страх, след като усети, че петият ден е настъпил с цялата си тежест. Оставаха само два дни и нито минута повече.
Отдалечи се от нея, плуваше в общата им пот. Не избърса мокрото си тяло, искаше да е напоен с миризмата й. Хвана четката и започна да я рисува, както тя предполагаше. Бе на път действително да я увековечи.
След любовния маратон изглеждаше като извънземна жена, пристигнала от далечна планета, непонятна за човешката раса. Очите и косата разкриваха варварската й женственост, готовността й да запали искрата на поредната световна война. Гърдите й бяха напъпили, възбудени, въпреки усилията на вятъра да ги успокои, но все се уголемяваха под въздействието на нощното сливане с тялото на художника. Като че ли рисуваше събирателен образ на всички жени в зениците на очите й, които бяха заобиколени с безброй космически лодки, пълни с чужди истории. Йов улавяше в зениците й образа на жена, която не се срамува от своята женственост и въплъщение на любов, бликаща от извора на човешките хормони. Йов я рисуваше за първи и последен път, при това знаейки, че не е необходимо да рисува някога след това друга жена. Предусещаше, че картината ще бъде символ на раздяла. Ще я завърши малко преди да свърши седмия ден, а дотогава оставаха два дни. Въпреки предстоящата раздяла, той се бе успокоил и позволи на Сара отново да бъде център на картината и да заеме цялото му съзнание. Нямаше нужда да му позира гола или облечена, за да нарисува детайлите на тялото и душата й. Тя вече живееше в него така, както тя може и разбира.
Рисувал бе до късно. Затова още, когато помириса леглото, се унесе в дълбок сън. Събуди се през първите часове на шестия ден, който предвещаваше най-тежкия период в живота му. Бе току-що приключила с приготвянето на закуската. Вкусни миризми изпълваха цялото помещение, но миризмата на Сара надделяваше, защото бе успяла да проникне в структурата на организма и в душата му. Започна да се храни бавно! Не бързаше, а се наслаждаваше на всяка секунда, предоставена им от вечността, която Сара така копнееше да докосне.
През цялото време продължаваше да я наблюдава. Сара върза косата си с тюркоазена кърпа, която я направи по-изискана и по-загадъчна. Облече широка рокля, която позволи на тялото й да се бунтува и да кани свободно към грях. Роклята й бе напоена с аромата на сандалово дърво. Силната миризма успя да извади Йов от равновесие без милост и предупреждение. Една сълза изскочи от очите на художника, но той я скрие умело, дори и от себе си. За първи път, откакто бяха заедно, младият мъж имаше нужда да остане сам. Материализираното присъствие на безпощадното тяло, изпълнено с изблик на хормони, го изтощи. Тя се класираше към тези жени, които не подлежат на компромис и средни положения. Бе абсолютен максималист.
Почувства, че играта, която бяха започнали, бе на път да приключи.
Защо сандалово дърво? Защо ароматите на живота и страстта именно на шестия ден? Еуфорията вероятно предвещаваше раздялата, която бе на крачка разстояние. Два дни, днес и утре, след което приказката щеше да рухне, независимо дали са си казали и признали всичко един на друг. Възможно ли бе да се удължи този срок? За първи път Йов показа слабост, след като преди миг бе решен да плати с най-ценното, за да остане близо до нея.
– За какво си мислиш?
– Нищо не мисля… Проблем ще е за мен да бъда изпълнен с вакуум и празнота, след като приключа с рисуването ти. Нали точно към това си се стремяла през цялото време? Към вечността! Не зная защо поиска именно аз да те нарисувам по такъв странен начин. Зная, че изкуството е винаги порочно, но всичко си има цена, в крайна сметка. Да си вечен е резултат на много нелогични фактори на забравата… Аз пък виждам всичките фактори на забравата в това ателие, Сара!
– Това означава, че ще мога да бъда жената на твоите картини? Сигурна съм в това.
– Какво ще стане след два дни?
– Много изненади или нищо. Не зная! Ще чакаме и ще видим.
– Имам чувството, че всеки момент ще се нахвърля срещу цялата покъщнина в ателието. Искам да унищожа всичко!
– Защо, Йове, защо?
– Това е илюзия и плод на безсмислието! Не вярвам във вечността, за която пледираш, Сара. Аз съм биологична грешка. Щеше да е много по-добре, ако бях провален сперматозоид… Знаеш ли, че съм заченат в пустиня, необятна пустиня, изпразнена от смисъл. Братята ми са хищни птици и акули. Разбираш ли ти, която все още си чужда на неприемливите ми ритуали? Аз съм много добър и успял хирург, аз съм прочут мениджър, който може да превърне пясъка в пари и идеите в злато. Как и кога съм станал художник с единствената мисия да увековеча преминаваща жена в това ателие? Не знам и нямам отговор.
Изпусна нервите си. Не можеше повече да приема да бъде контролиран от случайности до безпомощна степен. Тя внимателно се приближи до него и прошепна в ухото му.
– Всеки от нас върви към написаната си съдба. Твоята четка е моята съдба и ти не можеш да избягаш от нея!
– Зная, че мога да воювам за нея, да застана срещу външния свят, колкото и да е враждебен. Тя е силното ми оръжие. – Хвана четката и започна да я размахва все едно бе сабя, насочена към невидим враг. – Кой може да застане срещу мене сега? Защо, по дяволите, са всички тези миризми и аромати, Сара? Защо наложи твоя спомен в детайлите на моя живот, след като се налага да заминеш след ден-два?
– Остави тези въпроси и брътвежи! Нека твоите кораби вървят към своите брегове. Те знаят много добре пътя до там. Ти си всички мъже, които някога съм имала. Доказвам това през цялата седмица, Йове.
– Не, до нищо не съм се докоснал, освен до тялото ти, ако имаш предвид това, мила! Но пътят, който ме накара да извървя, е много труден за възможностите и търпението ми. След два дни ще се превърна в сирак, Сара! Тук не става дума само за твоето отсъствие. Едва ли някоя друга жена някога ще посмее да влезе в ателието, за да се хвърли в обятията ми, както направи ти.
– Не е необходимо точно това да стане. Човешките преживявания са различни и своенравни. Въплъщенията са безброй много. Не свършват толкова бързо и лесно… Ела при мене, в моя свят! Имам толкова много да ти дам за остатъка от времето, докато часовникът не пукне.
– Имам чувството, че ме прелъстяваш!
Тя се засмя и не прибави нито дума.
– Предпочиташ да мълчиш?
– Това е оръжието на всяка жена, скъпи, когато се намира изгубена или не на място.
„Днешният ден бе много различен. Исках да кръжа в по-ниска орбита. Исках да дишам и да те оставя ти също да дишаш. Но вероятно въздухът не съществува, когато съм далече от тебе. Твоят образ ме преследва, както и желанието и да се вливам в теб, да се сливам с теб.”
„Господи, какъв е този монолог? Пиша някъде в абзац, извън реалността, извън това ателие. Все едно си продължение на същата Сара, която гледам пред мене именно в този миг! Как така реалността се сля с виртуалността?… Няма значение, казах ти, свикнал съм да губя. Болезнено е да видя лика ти някъде и да не мога на часа да те грабна. Днес изглеждаш различна. Отново те докоснах. Зная, че никой не е успял да установи толкова интимна близост, както аз. Става дума за подобие на Жана д’Арк. При мене проработи двигателят за усещане на жената. Тази, чието тяло ухае на кипяща от вълнение плът, тамян, ванилия и непреживяна досега любов. Ето, ще мога да спя няколко часа, след като излях своята странна, самотна, дяволска, детска и порочна душа. Имам нужда да замина някъде. Имам нужда да замина някъде без багаж, освен душата си. Ако знаеш как се бунтува тази душа и търси все по-високи орбити?! Но по-нагоре въздухът се разрежда, сърцето губи сила и способност да тупти, а белите дробове не могат да дишат. Аз обаче ще продължавам да се изкачвам. Няма да спра никога. Който може и желае да рискува с мен, нека идва и майната му на всичко, мила! Майната им на всички правила!”
Тя не чу монологът му, но усети как Йов възмъжава, изкачва още по-високи стъпала към небесвода.
Накрая тихо й прошепна, все едно се страхуваше някой да не чуе думите му освен нея:
– Ти не можеш да се изгубиш никога! Много трудно жена с твоите качества може да се изгуби… Ти знаеш пътя към ада и рая.
– Не зная дали съм узряла за такава любов, Йове. Наистина не зная!
– Присъствието ти е Ад и Оазис. Отсъствието ти е Присъствие и още нещо.
– Обичаш ли ме, Йове?
– Това е последното, за което мисля в момента. По-скоро се страхувам от теб. Ти можеш да се въплъщаваш в много различни форми. Вземи картината със себе си, където и да отидеш! Напълно възможно е да я унищожа в миг на умопомрачение и гняв.
– Не, ще я оставя при теб! Тази картина ще оцелее, каквото и да става. Ще я има по време на вулкани и земетресения. Сигурна съм в това, Йове, но все още е рано за раздяла и път.
Седмият ден го усети като странен, времеви тунел. Йов разбираше, че съществуват невидими свръхсили, които ще го накарат да приеме нейното отсъствие. Той няма да го усети, преди отсъствието й да се превърне в реалност. Знаеше, че тя много е рискувала, когато е решила да остане в ателието на непознат художник цяла седмица. Ята гладни мъже бяха лишени от възможността да вкусят плътта й или да получат целувка от влажните й устни. Всички те бяха останали жадни за нея. На него тя даде цялото пиршество по един необуздан и неограничен начин. Именно на него бе посветила цялата си същност. Как щеше да напусне тази бърлога, без да падне лесна плячка на вълците и мъжете-жаби, които кръжаха наоколо, очакващи голата й, сочна плът, за да я опитат без предупреждение, без да зачитат неговата воля и мнение, без да имат предвид великата му картина, посветена на нея?
„Задушавам се! Гадно ми е! Не съм ничия собственост. Мразя да дишат във врата ми. Искам да полетя близо до тебе. При тебе има огромно пространство, има танци, усмивки, смях и копнеж. Мразя да си тръгвам от тебе. Нещо прекалено силно ме тегли към орбитата ти, онова чувство за безтегловност. Искам да излетя далеч от фалшивия оазис, да кацна в твоя ад или в задния двор на къщата ти, скъпа. Викам те в съня си. Търся те. Където и да погледна, намирам само твоето отражение и отново искам да шепна в ухото ти: „Обичам те!”, както никога Адам не е сторил досега. Ела при мене! Нека хванем крилата на едно хвърчило! За разлика от вчера не казвам „майната му!”, вместо това те викам в съня си, единствено теб.”
– Какво е това, художнико? Отново ли бълнуваш?
– Не, но седмият ден започна алчен, агресивен и устремен към раздялата. Дяволските крила на часовника се срещнаха победоносно, надделявайки над всички избухнали чувства в пространството на ателието, което вече е напоено с твоята миризма и усет. Чувствата са способни силно да разтърсят долния свят, където цялото му обречено население да чуе ехото на моя вик и твоят трепет, последвани от изригване и удоволствие. Седмият ден настъпва, без да закъснее нито секунда от отредената резделна среща с нищото, празнотата и странната победа на времето! Тя не му е необходима. Времето винаги е победител. Защо трябва отново да го декларира пред мене?
Времето много добре знаеше, че не бива да има отношение към събитията наоколо. То ги подреждаше и ги отминаваше. Трябваше да го приеме с удоволствие, без коментар и дуплика. Възможно бе да успее да се въплъти в ролята на съдия или ангел, който наказва любимата си за предишни любовни връзки. Възможно бе ангелите да помогнат на Господ с жътвата на душите, любими и омразни, без коментар
„За разлика от тебе, ангеле, аз съм човек и ще протестирам. Няма да изпълнявам, защото съм подобие на бог. Ще се бунтувам, ще негодувам и няма да изпълнявам каквито и да са заповедите. Обаче приемам молби. Молете ме и ще спря тази жлъч, това безумие и пътешествие към бездната. Погледнете ме, аз съм художник, тя се загнезди в мен. Долу лапите от моята Сара! Оставете я да довърши своя план. С нея сме решили да обявим война на порядките, обичаите и измисления, недорасъл морал. Няма да спя, каквото ще да се случи! Няма да й позволя да си отиде тайно от моя живот, без да остави следа зад себе си!”
Нищо на този свят не може да премахне отпечатъците и следите, които тя постави върху душата му. Ателието бе обречено на облика и суетата й. Йов усещаше как следите й ще го довършат в един следващ момент. Имаше желание да се освободи от спомена часове преди края, за да запази своето АЗ, за да успее да продължи напред като личност, способна на още лудост и творчество, способна да побеждава забравата в това място, намиращо се в гърлото на бурята.
* * *
Не знаеше колко време е минало, докато е бил в будна кома. Все едно я виждаше как събира малкото си вещи и напуска ателието му веднъж завинаги.
Бе облечена със своята същност, която бе съблякла при пристъпването на прага, за да влезе в омразния му живот. Нямаше смелост и сили да се противопостави на решенията и постъпките й. Непознатата бе решена на много смела крачка и я направи без никакво колебание.
Това щеше да се случи. Тя щеше да замине надалече, където няма да успее да я последва. Остави осезаема част от женствеността си чак в генетичния код на художника, затова и не се опита да я спре.
Йов бе упоен, а тя бе на крачка от прелитането. Тя напуска леглото, стената, малкия прозорец. Тялото бе упоено, но не и съзнанието, защото бе решен да остане последният свидетел на този миг. Нищо, че бе сипала приспивателно в кафето, достатъчно да приспи кон, но не ума и сърцето на един художник!
Целуна го по челото, огледа се наоколо и спря поглед на увековечения си образ в картината. Бе убедена, че ръката на друг художник никога нямаше да успее да нарисува това вълшебство. Никой друг нямаше да успее да построи вселената, както направи Йов – цветна вселена, създадена от четката на творец, способен да оцелее, въпреки предателството и забравата.
„Победих те, Сара, останах буден през цялото време. Бях свидетел на сълзите, бликащи от очите ти. Ти, измежду всички жени на света… Победих желанието ти за съвместна забрава. Паметта успя да устои. Отказа се да ме пренебрегнеш в последния момент.”
Скоро след това Йов изгуби контрол над съзнанието си и заспа за цели два дни след седмия.
Усети как Сана шета из мястото, опитвайки се да разбере какво точно се бе случило в ателието на шефа й, докато е отсъствала. Едва ли някога щеше да разбере цялата истина, въпреки основното доказателство – картината, която не оставяше никого на мира. Двете жени се взираха една в друга.
– Каква жена, Йов! Заради нея ли ми даде дългата отпуска, за да съм далече от твоя свят?
В момента нищо не можеше да отговори, но в съзнанието му се въртеше един стих. Не можеше да се освободи от него. Тя наистина замина, но искаше да остане част от живота му. Той, който много рядко посягаше към мастилото, искаше да напише нещо. Придърпа лист хартия и написа с четката:
„Нищо не се променя. Оставам част от живота ти като точка, запетая или удивителен знак. Оставам част от твоя живот. Връщам се отвъд прага на любовта. Болезнено е, сякаш кон ме е ритнал в корема, но си оставам част от твоя живот, както някога си мечтала, а може би и все още. Осъзнаваш ли, малката, че духът трудно се връща в бутилката, щом веднъж докосне светлината? Оставам в твоя живот, за да изрисувам картината – същата, недостъпна за другите. Светът се събужда, малката. Лека нощ!”
– Колко е часът, Сана?… Къде съм аз? Къде е Сара?… Не ми отговаряй, моля те! Естествено, добре знам отговора… Не бях ли ти казал да дойдеш в понеделник?
– Сряда е вече… Тази нещастница ти е оставила едно листче, нещо като писмо. Ето прочети го! Уж си била тръгнала… Явно няма да се отървем от тази напаст толкова бързо.
Йов бе бесен. Не знаеше как да реагира. Нямаше избор, просто трябваше да прочете какво му бе написала в миг на откровение:
„Искам да съм открита и честна с теб. Няма смисъл да се залъгваме. Не искам да участвам в една илюзия. Така бих те подвела. Според мен, така е по-добре и за двама ни. А за бъдещето – никой не може да каже. Знам само, че съм много щастлива от контакта си с теб, но не искам да те подвеждам по никакъв начин. Ти си прекрасен приятел, готин мъж и много мило момче. За таланта, който носиш в себе си, няма смисъл да коментирам. Отдавна ти се възхищавам много. Всеки път успяваш да ме изненадаш, да ме усмихнеш и да ме разплачеш с творчеството си. Благодаря на бог, че ме срещна с теб. Благодаря ти за доверието, че поиска да работиш с мен – това означава много, въпреки че бях само модел и още нещо, продължавам да търся себе си. Май това пътуване е вечно и без спирка. Не мога да мисля, че това е раздяла. Нямаш шанс да се отървеш от мен. Не бих могла да мисля по този начин. Това ме натъжава. Тежи ми. Съжалявам, Йове, че не мога да ти дам всичко, от което имаш нужда на този етап.”
Diwaniya / Forum for Arab Culture 