„Може ли справедливият човек?“, Джубран Халил Джубран

Трепетна е възможността, която получава едно поколение, неочаквано да получи достъп до непубликувани досега текстове на личност като Джубран Халил Джубран. Малка подборка преводи на такива текстове от една тетрадка със скици и ръкописи на Джубран, публикувани за първи път в книгата „Обърни страницата, момче“ (2009) бяха прочетени от членове на Форум за арабска култура преди прожекцията на филма „Пророкът“ по произведението на Джубран Халил Джубран, който тази година е част от програмата на фестивала за близкоизточно кино Менар. В блога си ще пуснем трите големи текста (втори и трети текст, прочетени на 18 януари в Дом на киното, които преводи са на Мая Ценова. 

„Може ли справедливият човек?“

Може ли справедливият човек да живее в тоя свят, без да бъде нито угнетител, нито угнетен?

Може ли чувствителният човек да върви по пътищата на живота, без да стъпче някого с нозете си и без да го стъпчат нозете на вървящите?
Способен ли е онзи, който вярва, че човешката общност се основава на взаимен обмен, да гради дните си на отнемане на онова, което имат хората, или да позволи на хората да му отнемат онова, което има?
Кой ще ми каже дали правото е у силата, или силата е у правото?
Кой от вас, хора, може да ми каже какво да направя, когато срещна страхливец, който се прави на герой, или се събера с храбрец, който се прави на нещастник?
Спомням си, че когато бях шестгодишно момче, събирах малки камъчета и с тях строях малки къщички със сводове, врати и прозорци, после отскубвах малки красиви тревички от нашата градина и ги садях в редове около тия домове. И правех това с такова странно желание и наслада, каквото рядко съм изпитвал оттогава насетне. Ала вечер, още недовършил своята работа, щом се върнех вкъщи за вечеря, идваха връстниците ми и разрушаваха каквото съм построил и изскубваха каквото съм засадил.
Сетне на сутринта се събуждах и веднага отивах да се порадвам на онова, което са направили ръцете ми вчера, но не намирах нищо друго освен разпилени камъчета и повехнали цветя, светът помръкваше в очите ми, хлипове изпълваха сърцето ми, изтичвах при майка си да й се оплача от ония момчета, а тя ми казваше усмихната: „Няма нищо, момчето ми, няма нищо. Иди да построиш по-голяма и по-хубава къща от онази, която беше построил вчера. А когато привършиш, ще дойда да ти помогна да събереш и засадиш цветя около нея.“
Продължих с граденето на малки къщички и саденето на градинки, а връстниците ми рушаха каквото построя и изскубваха каквото посадя, докато духът ми се вдигна на бунт срещу злосторниците. Да, духът ми се разбунтува срещу търпението, мълчанието и дългите охкания на майка ми. Казах си: Няма да построя ни една къща, ще руша всичко, което построят, и ще развалям всичко, което правят. Така и направих. Оттам насетне започнах да наблюдавам действията и игрите на ония момчета – и нямаше случай те да построят къща, а аз да не се нахвърля хищно и да срина пред очите им каквото са издигнали. И не се задоволявах с рушене, ами грабвах камъните от техните замъци и ги запращах най-далече, докъдето стигаше силата на десницата ми.
Странното е, че тези мои деяния донесоха желания резултат, оставиха нужното отражение в душите на моите връстници и всеки от тях почувства, че има враг, който си отмъщава и не проспива обидите.
Спомням си как един от тях – онзи, когото най-много обичах, една сутрин се показа на прозореца на тяхната къща и се обърна към мен с думите: „Ако не рушиш каквото построя, и аз няма да руша каквото ти построиш.“ Така бе постигнато примирието между мен и другарите ми. И аз започнах да строя къщи и замъци, а понякога и черкви, и те си оставаха така, докато не се развилнеят ветрове и не се излеят дъждове, които да ги сринат до основи.
И удивителното е, че аз не изпитвах болка или съжаление, когато ураганите рушаха моите постройки и разпиляваха градините ми, а понякога дори стоях под колоните на нашия дом и гледах с някакво блаженство и омиротвореност какво прави бурята. Дали пък тогава не съм усетил, че всичко, което иде от висините, трябва да е на драго сърце, а онова, което идва от хората – не? Или пък високомерието е онова, което ни кара да приемаме единствено бурята за противник?
Онова, което ми се случи в ония летни дни с моите другари покрай нашите домове и градинки, се случи и втори път, през зимата, с фигурките, които правех от сняг. Връстниците ми обезобразяваха плодовете на моя талант и проявите на „моето изкуство“, докато не ги контраатакувах и не нападнах техните снежни крепости и барикади и не ги изпотъпках с крака. След това те оставиха на мира моите фигури, докато не изгря слънцето да ги стопи.

Реклама