Инициативи · Художествена литература

Началото на романа „Платно и буря“ от сирийския писател Ханна Мина


(Текстът е прочетен на литературната среща на Форум за арабска култура в Социален център „Аделанте“, провела се на 21 март. Това е първият превод на български.)

Разстоянието между окото и пределите на взора не е единственото разстояние на погледа, не е и най-дългото, нито най-прелестното разстояние.
Влюбените например, прокудените, печалните, и всички, които са намерили дом далече от дома, всички те виждат не само с очите си, а и със сърцата си.
Сърцето е, което се озърта за нещата в мига, когато нещата се изгубят, а когато се озърта сърцето, страховете му се явяват въплътени в образи върху платното на всемира, виденията, които е призовало, се разпиляват щом се прояви копнежът, възкръсват спомени, тласкани от непреодолима носталгия, и то напуска своята реалност…, изхлузва се от времето и пространството и полита на крилете на Архангел Гавраил към един свят, който е преживяло в отминалите свои нощи, в отколешните свои сутрини и вечери.
Един ден едно такова сърце се намери на крайбрежието при Латакия, озърна се, изпита надежда и заживя с надеждата, сетне се озърна, изпита надежда и заживя с надеждата, и остана вярно на надеждата си, предано на въжделенията си.
Крайбрежието на Латакия не е чуждо: то е половин лунен ореол в една низина в подножието на планина, и, намирайки се на него, човек може да тръгне по неговите извивки, простиращи се от укрепленията до фара, и да стигне полека на скалите, или да скочи на тях, или да се върти заедно с тях, а когато това ходене му омръзне и се умори от скачането и въртенето, тогава може да приседне на коя да е скала, или да застане на коя да е издатина, или да си представи, че е на полуостров, и да си почине на ръба на брега, да потопи стъпалата си във водата и да се позабавлява с прииждането на пяната, и когато тя се превърне в балончета върху дланите му и той упорито се опита да ги улови, те да покапят, процеждайки се между пръстите му; а намери ли ивица пясък и опита ли се да напише върху нея с клечка или с пръчка някое име, той няма как да се върне и да намери името, защото морето протяга език и го облизва… Морето е тайна и в никакъв случай не обича издаването на тайни, дори по този шеговит начин.
И въпреки това хората пишат имената си по крайбрежния пясък… Защо? Самите те не знаят, а и изобщо не се замислят… пишат, защото им е хрумнало, или просто за да напишат нещо – това пясъчно тесто примамва човека да гравира нещо върху него, да остави в него следа, да изпише името си или името на някого, когото обича; не го ли направи, задоволи ли се да премине по него, то взема отпечатъци от стъпалата му и пясъкът казва на морето: „Виж! Оттук мина човекът!“ И тогава ревнивото море изпраща вълните си да заличат следите от човека.
През лятото пък, когато летовниците се изтягат на брега, обръщат се ту по корем, ту по гръб, правят купчинки от пясък, или го пресяват, или прокарват в него тунелчета, тогава морето отваря едното си око, отправя продължителен горестен поглед и замижава в очакване на зимата.
Летовниците продължават да се забавляват, тичайки по неговия пясък, яхвайки неговия гръб, пръскайки неговата вода, гъделичкайки хълбоците му, дърпайки брадата и мустаците му – като деца, чиито пръстчета си играят с брадата на дядо си, а когато им омръзне и поискат да се върнат, те направо се изскубват от брега, защото не са се наситили, нито са проумели същината на тази синя пустиня, простираща се до безкрая.
Ала дружелюбното море, вълнуващо се в покой, срамежливо усмихнато, не е винаги спокойно и усмихнато. Търпението има край и когато търпението на морето се изчерпа, пази се от него, слез, ако си на борда му, внимавай, ако си на брега му – то ще протегне длан и ще те залее с водата си.
Хората са свикнали да бягат, когато морето ги залива, да отстъпват, да напускат брега, за да се предпазят от намокряне… А Мохаммед, синът на Зухди Туруси, никога не направи това. Той не отстъпва, не бяга, не се бои да се намокри, а когато вълната стигне до него, се задоволява да подскочи на място, предизвиквайки морето да продължи играта си с още по-силно ожесточение.
И дори когато ураганът се засили, той не напуска брега, тук е неговото седалище, тук е неговият дом, тук е и неговото минало, и неговото бъдеще. Тук той седи и гледа в далечината, към хоризонта и отвъд него, към любими светове, многобройни пристанища, които е посещавал със своя кораб „Ал-Мансура“, дето бурята го разби и той се установи на отломки в дълбините.
Сетне тук е и неговото кафене. Сред тия скали, които много бе обикалял и дълго бе вървял, той отвори кафене, за да запази постоянния си контакт с морето, да бъде негов съсед и през четирите сезона на оставащите му години живот.
И въпреки че зиме брегът опустява, той остава на скалите, сънувайки собствения си сън, взирайки се привечер и през свободното си време в далечния хоризонт: Какво има в далечината, Туруси? Какви видения отвъд неведомото? Каква тайна е погребана в него? Какъв незнаен зов достига до теб откъм бездните? Каква картина гледа към теб иззад пределите?
Никой не знае. Дори Абу Мохаммед, който стана негов сподвижник, не знаеше. Попитаха ли го моряците или клиентите: „Къде е Туруси?“, той посочваше към брега и казваше: „Там!“
Тогава питащите разбираха какво означава знакът на Абу Мохаммед и проявяваха милост към себе си по отношение на отиването при Туруси, защото той не обичаше никой да го смущава, както си седи, и ако някой нарушеше това правило без причина и отидеше да побъбри с него, той веднага ставаше и се връщаше в кафенето, или се отвръщаше от пришълеца и го караше да чуе думи, които не предизвикват задоволство:
– Кафенето, братко, е там!
– А ти какво правиш тук?
– Моля се!
И човекът разбираше, че той не желае да разговаря с него, и случваше се да му се обиди за грубостта и да започне да избягва кафенето, но Туруси не обръщаше много внимание на наплива или отбягването от хората. Абу Мохаммед се бе опитал да го посъветва, но той му кресна:
– Не ми се меси в работите.
Сетне бързо му се извини и му заговори спокойно и мило:
– Чичо Абу Мохаммед, не мога да бъда като останалите собственици на кафенета, да прекарвам живота си в предизвикване на хорското задоволство… Аз не съм създаден за тая професия.
И той наистина не бе създаден за тая професия… Колко трудно е човек да се откаже от професията си и да се захване с друга! Морякът да стане кафеджия, кафеджията – моряк, тъкачът – ковач, ковачът – тъкач; това е горчивина, постигнатият от която изпитва нещо сходно само на горчивината на съпруг, който съжителства с нелюбим съпруг, или живее живот, който не му носи радост, но поради някакви съображения или потребности не може да го изостави.
Казва си „Ще избягам“, но не бяга. Остава си там, където е, и продължава да си мисли: „Кога? Кога?“ Няма окови на краката му, нито верига, която да го привързва към стената, и въпреки това той не напуска мястото си, часът не е настъпил, а може и никога да не настъпи, и въпреки това той го чака, или се утешава, че го чака.
Туруси вярваше, че неговият час ще дойде, работеше за него и проявяваше удивителна преданост в тази своя вяра и работа. А докато удари тоя час, му е достатъчно да живее близо до морето, достатъчно му е да се е заселил върху скалите му, около които бе обикалял много, преди най-сетне да се установи върху тях.

Превод: Мая Ценова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s