Инициативи · Художествена литература

Няколко думи от сирийския писател Ханна Мина


20150321_200220

На 21 март в социален център „Аделанте“, от Форум за арабска култура проведохме първата си от – надявам се – поредицата си срещи, посветени на съвременната арабска литература. На тази сбирка предложихме няколко текста, свързани с един от най-големите арабски писатели, сирийският писател Ханна Мина. В тази публикация пускаме два от тях, а в следваща ще пуснем превод на началото на романа „Платно и буря“. Преводите са на Мая Ценова и са първите на български език.

Завещанието на сирийския писател Ханна Мина, публикувано в ръкопис на 18.08.2008 г.

Аз, Ханна, син на Селим Ханна Мина от майка Мариана Михаил Закур, роден в Латакия през 1924 г., пиша своето завещание в пълно умствено здраве, защото живях дълго и вече се боя, че ще умра, след като се наситих на този свят и вярвайки, че „за всеки период има книга“.
През живота си бях много щастлив. Откакто очите ми прогледнаха за светлината, аз съм се обрекъл на нещастието, от сърцето на нещастието воювах с нещастието и го победих, а това е Божия благодат и небесно въздаяние и аз съм от благодарните.
Когато изпусна сетния си дъх, надявам се и подчертавам тази дума, новината за смъртта ми да не бъде разпространена от никоя медия – печатна, радио- или телевизионна, защото в живота си съм бил прост и искам да бъда прост и в смъртта си; нямам и близки, защото всичките ми близки не знаеха кой съм аз приживе, което е по-добро, затова несправедливо е да скърбят за мен, когато ме разпознаят, след като съм напуснал този тленен свят.
Всичко, което съм направил през живота си, е известно – изпълнявах своя дълг към своя народ и своето отечество, посветих всички свои думи в името на една единствена цел: в подкрепа на бедните, клетниците, страдалците по земята, и след като се борих физически в името на тази цел, на 40-тата си година започнах да пиша, впрегнах перото си за тази цел и досега продължавам.
Не е нито упрек, нито порицание – споменавам ги тук единствено по необходимост, през целия си живот разчитах не на късмета, а на десницата, единствено моята ръка ръкопляскаше – самичка, и аз съм благодарен на тази ръка и чрез благодарността пребъдва благодатта.
Нека ме извинят всички – близки, приятели, другари, читатели – искам от тях да оставят ковчега ми да бъде отнесен от дома ми до катафалката на раменете на четирима платени служители от погребалната служба, а след като бъде хвърлена пръстта върху мен, в който и да гроб под ръка, всички да си изтрият ръцете и да се върнат по домовете си – поклонението е свършило и службата се затваря.
Без скръб, без плач, без траурно облекло, без съболезнования – от никакъв вид и по никакъв начин, вкъщи или навън, и още нещо – най-важното, подчертавам: никакво траурно събрание, онова, което ще бъде казано след смъртта ми, вече съм го чувал приживе, а тези траурни слова по обичая са негативни, отблъскващи, обидни за мен, отправям към всички ви зов за помощ – избавете костите ми от тях.
С всичко, което притежавам в Дамаск и Латакия ще се разпореждат онези, които претендират, че са моето семейство, те са свободни да раздадат част от него на бедните, обичните, на които принадлежах и които ми принадлежаха, и нашето родство бе за мен най-скъпото, най-ценното, най-достойното.
Скъпата ми съпруга Мариям Дамян Самаан – нея поверявам на ония, които се молят за упокой на душата ми; тя има правото – ако има възможността да претендира за това право – да се разпорежда с цялото ми наследство; колкото до къщата ми в Латакия и всичко, което е в нея, тя е нейна, нотариално регистрирана на нейно име, и не подлежи на продажба, преди тя да се е върнала в нищото, откъдето е излязла и откъдето съм излязъл и аз, а сетне се върнахме в него.

Не съм си представял, че ще стана писател

Даже на 40-тата си година не съм си представял, че ще стана известен писател. Започнах скиталческото пътуване тригодишен, това пътуване – като трагично странстване в пространството – е вече 80-годишно, колкото до пътуването ми във времето, то е още по-продължително и ще трае, докато ме има.
Баща ми, Бог да го прости, беше пътешественик от особен тип, нито допринесе полза, нито извлече полза от всичките си пътешествия, искаше да пътува, за да откликне на неизвестното, в повечето случаи оставяйки семейството си по селата на страха, мрака и глада; и аз винаги съм се питал каква цел е преследвал?, но разбира се отговор нямаше, той бе бохем по природа.
Бях болнав, майка ми и трите ми сестри работеха като прислужнички, а аз – кльощавият единствен син, бях надничар.
Първите ми стъпки в литературата бяха много скромни, откакто напуснах основното училище, взех да пиша писмата на съседите, както и петиции до правителството, бях гласът на квартала към неговите господари, негов посланик, акредитиран при службите, и вместо акредитивни писма им връчвах петиции, съдържащи жалбите и исканията на града, в това бях пробивен още невръстен: Ние сме гладни, ние сме безработни, болни, неграмотни, какво искат такива като нас? Работа, хляб, училище, болница, френският мандат да си отиде, правителството в зората на независимостта да изпълни дадените обещания към такива като нас… Литературното ми битие започна с написването на една донкихотовска пиеса, в която крещях на воля, промених света на воля, разтърсих битието из основи; пиесата се загуби и оттогава и досега ме е страх да пиша драма, разказите също се изгубиха, не изпитвам съжаление, а и как да го изпитам, като целият ми живот е изгубен? По късно, като бръснар или преследван политик, не мислех, че ще стана писател – това бе над моите амбиции, въпреки размаха на тези амбиции, повярвайте, аз и досега съм писател, привнесен в занаята отвън, и след този дълъг живот мисля да поправя положението и да спра да пиша – професията писане не е златна гривна, а е най-краткият път към пълното нещастие.
Писах за случайности в моя живот, при които бях близо до морето и способен да бъда край него, но не приемам да живея никъде другаде освен в своя дом в Дамаск, който обичам много и му засвидетелствам любовта си, където и да отида.
Вече шейсет години си нося кръста и не намирам кой да ме разпне, та дано си почина; вече мразя писането, мразя тази тъжна професия , от която няма отърваване освен чрез смъртта, вече се боя, че няма да умра и това ще бъде моето наказание, задето нарушавах общоприетото, живея в тревога и трижди благославям тази тревога и проклинам покоя, червеят на мисълта, който дълбае в мозъка ми, не ме оставя в покой, душата отказва покой, наранената, кървяща душа не остарява, а слиза в гроба заедно със своя носител, тялото е, което извършва предателство, тялото ми ме предаде.
Преживях целия си живот в авантюра, имах срещи със смъртта и не се боях от нея, смъртта е страхлива пред онзи, който й се е обрекъл. Осемдесет години ме поставят на склона си, а смъртта, към която се стремя, бяга от мен!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s