Източник: „Ал Араби ал Джадид“
Превод: Мая Ценова
Текстът е част от литературно четене, посветено на Закария Тамер, проведено от Форум за арабска култура в Социален център „Аделанте“ на 25 април 2015.
Когато четем първите Ви разкази, се създава силното впечатление, че при Вас разказът се ражда „узрял“, „завършен“. Дали това се дължи на прочутата фраза „Завършената работа е в нейната невидимост“, или на по-ранните Ваши четения?
– Напуснах училище, когато бях 13 годишен. В моята среда нямаше никой четящ – беше среда, която се гордее с невежеството си. Когато за първи път видях книга, различна от учебниците, почувствах, че съм омагьосан. Мисля, че беше в училищната библиотека. Не помня дали бе книга с разкази или роман, помня думите – дума до дума – и как ме запознаваха с градове, мъже, жени и ми се сториха чиста магия. Когато започнах да чета, четях не само художествена литература, а всичко напечатано, и не знам коя е причината, която ме подтикваше да чета. Понякога съм принуден да вярвам в генетиката – когато за първи път случайно чух класическа музика, бях около 10-годишен, веднага изпитах наслада, въпреки че тя бе донякъде трудна – музика на Хайдн и Бах. Чудя се как едно дете, израснало в дамаска народна среда, може да изпита наслада от класическата музика, сякаш е израснало в нейната среда. Нямам обяснение за това.
А как започнаха нещата с писането?
– Започнах да пиша през 1958, подчинявайки се на истински ужас от късия разказ – гледах на него като на главоломно висока сграда, а пък аз бях просто един неук строител, който не умее да слепи камък с камък. От самото начало вярвах, че т.нар. реалистичен разказ не съществува, а съществува способност на писателя да убеди читателите си, че онова, което четат е реално и истинско. Така и беше – има разкази, пълни с имена на места, улици, градове, села, хора, а читателите им не вярват, че са реални. Същевременно самият читател, докато гледа филм за Космоса, започва да вярва, че е реалност, докато разумът му говори, че онова, което вижда, не е нищо повече от фантазия, измислица и лъжа.
Вярвах също, че писателят, ако не представи света по различен начин, изобщо няма основание да пише, още повече, че всички хора познават своята действителност, но писателят им представя същата тази действителност с добавена към нея дейност на фантазията. Фантазията, въпреки нейната важност и значимост, бива игнорирана и отхвърляна в арабската литературна продукция. От самото начало обърнах внимание, че самата реалност се променя непрекъснатост – дамаската улица през еди коя си гоина ще бъде различна от друга година; видях, че в художествено отношение е по-добре да представя съдържанието, а не видимостта, затова в повечето от моите разкази липсват имена на улици и градове.
Смятах, че писането на разкази прилича на работата на множество готвачи: всички те използват едни и същи продукти, а резултатите се получават различни, всяко блюдо е различно от другите, някои са апетитни, други предизвикват отвращение; опитах се моите блюда да са от апетитните, не знам доколко съм успял.
Трябва да подчертая, че от самото начало, откакто започнах, не съм си поставял новаторството като цел, желанието ми бе да пиша искрено и експресивно за онова, което чувствам, за личното си виждане за живота и човека, далече от всякакви литературни, художествени и идейни мода, които връхлитаха литературното поприще и завладяваха писателите. Желанието ми бе, разбира се, да не подражавам на никой писател, при все, че вярвам, че един писател, колкото и да е даровит, не израства от нищото. Мога да кажа, че извлякох полза от опита на всички писатели, които са писали преди мен – тяхното творчество бе твърдата почва, на която стоях, готвейки се да положа началото на свой собствен път.
Любопитно е, че преди да започна да пиша, не съм прочел нито една книга за изкуството на разказа, и не съжалявам, защото ако бях чел такива книги, нямаше да мога да пиша така, както съм писал. Прочетох книга за изкуството на разказа, след като бях издал четири книги, и констатирах, че онова, което съм написал, е в нарушение на всички изложени в книгата условия на разказа.
…
Бях в хармония със себе си, аз съм нов писател, имам пред себе си продължителна битка и труден път и трябва да работя върху собственото си развитие. И до днес смятам себе си за начинаещ писател и се опитвам да забравя разказите, които съм написал.
Умишлено ли забравяте?
-Да, в началото се опитвах умишлено да забравям какво съм написал, за да започвам да пиша все едно съм писател, който пише първия свой текст – без определена техника, без художествени традиции, без определен език, защото всеки писател е призван да се освободи от своето литературно минало и да му попречи да се превърне в окови, особено ако този писател има желанието да се развива постоянно.
Вие пишете художествени разкази по специфичен начин, в тях има някаква поука, в разказите Ви винаги има смисъл, въпреки че са далече от назидателността. Как успявате да постигнете този литературен баланс на златната среда?
Характерно за всяко нещо в живота ни е, че съдържа някаква поука, някакъв вид скрита, непряка мъдрост. В живота няма нищо, което да е безплатно, и аз обичам да казвам онова, което имам амбицията да кажа, с колкото може по-малко думи. Художественото изискване е езикът да бъде прост и способен да изрази всичко, което авторът се стреми да каже, а не всеки желаещ може да го постигне; той е „непостижимо лесното“, което има нужда от задълбочено познаване на езика и истинска дарба, способна да го подчини и опитоми. Във всичките ми разкази езикът никога не е бил пречка за достигането им до хората – трудното е било съдържанието на разказите.
В стила си смесвате илюзията и въображаемото с действителността, смесмате логичното с нелогичното. Присъства и парадоксът, и иронията, и жестокостта. Това ли са според Вас елементите на успешния разказ? Как преценявате, че един разказ е успешен?
-Не съм критик, но всеки писател се опитва да ти предаде нещо конкретно за хората и местата. И когато той успее да опише това, да достигне до мен като читател, вече няма значение дали е новатор или традиционалист…
Понякога вслушването в критиката има негативна страна – когато писателят не знае какво иска. И така ако критиката възхвали поетичния език на някой писател, кой неволно ще се концентрира върху поетичния език и оттам ще напише не каквото иска самият той, а каквото искат критиците… Невъзможно е да се пише с един единствен напрегнат и обтегнат език за различни сцени, има например език на изкачващия се по стъпалата към бесилката, различен от езика на изкачващия стъпалата, за да се срещне с любимата. Писателят трябва да има усет, който да го доведе до разликата между двете стълби.
Има писатели, които започват с писане на къси разкази, сетне преминават към писане на романи, като че разказът е тренировка за романа?
-Такива писатели не вярват в романа като изключително важен жанр на литературната експресия, а преминават към литературна форма, която им дава възможност за писмено дърдорене, след като са се оказали неспособни да напишат къс разказ, който е изкуството на лаконизма и в него всяка дума си е на мястото.
Т.е. прилича на поезията?
– Когато авторът на разкази се отдалечеи от повърхността и се опита да навлезе в дълбочина, неизбежно е да прибегне стихийно към поезията. Ако пък разказът третира болезнена тема, със сигурност езикът му ще бъде точен, концентриран и почти неутрален, защото ако в този случай бъде приложена поезия, тя би се превърнала в наркотик за разума и сетивата на читателя и би го пренесла от подтика към сриване на един потиснически и прогнил свят към лиричен плач.
Ще си позволя да претендирам, че пиша разкази с концентриран, лаконичен, експресивен език, далече от дърдоренето, далече и от новаторското модерно повествование, заменило повествованието на Манфалути.
Diwaniya / Forum for Arab Culture 