„Уловът“, Закария Тамер

„Уловът“, Закария Тамер 

Превод: Мая Ценова 

Текстът е част от литературно четене, посветено на Закария Тамер, проведено от Форум за арабска култура в Социален център „Аделанте“ на 25 април 2015. 

Изгоряха облакът и музиката, розите и куклите, и аз не намерих друго място където да се скрия, освен една пълноводна река и живях там години наред самотна, отдадена на някакво неведомо спокойствие, докато един ден дойде стар рибар и ме издърпа с въдицата си от речното дъно. Вгледа се в мен с удивление и съжаление и рече: „Мислех, че си риба.“

„Недей да правиш грешка, отвърнах аз с престорена веселост – човекът е по-добър и по-прекрасен от рибата. „

Той погледна към залязващото слънце с уморени очи и рече: „Горките ми деца, тая вечер ще заспят, без да са яли.“

Аз склоних глава засрамено, сетне му казах: „Как можа да ми повярваш на това, което ти казах? Аз се шегувах, че не съм риба.“

„Но рибите не говорят“ – рече рибарят. С треперещ глас казах: „Нима си забравил, че морето е богато и рибите му са най-различни? Аз съм риба от странен вид – която говори и прилича на човек.

„Истина ли казваш? – попита радостно рибарят – или продължаваш да се шегуваш?“

Без колебание отвърнах: „Въпросът ти е наивен, какво би ме принудило да лъжа.“

Рибарят не отрони дума, понесе ме към дома си, запъхтян от умора, там жена му се зае да ме нареже с ножа на различни по големина парчета, сложи ги в тиган, пълен с вряща мазнина, а аз не изпищях от болка или викайки за помощ – останах в тигана, докато се опържих. Тогава децата на рибаря се захванаха лакомо да ме ядат и ме обзе ликуване, но след малко се натъжих, защото децата казаха с недоволство и ропот, че месото ми е лошо на вкус, въпреки че продължиха да ме ядат.

Тъгата ми стана още по-силна, когато се сетих, че в някой следващ ден няма как да не се върна в недрата на земята и тогава ще бъда принудена да живея в мръсни тъмни места, докато някой ден ми бъде отредено да видя слънцето в корените на дърво или цвете.

Реклама