През последните няколко години станахме свидетели на един интересен политически феномен, а именно възхода на крайното дясно и примерите за това са много. Австрия има реалния шанс да стане първата страна от Европейския съюз, чийто президент идва от радикалното дясно и тяхната всеизвестна традиция в производството на лидери със съмнителна идеология в подобен стил сякаш не успя да трогне гласоподавателите. Във Франция, партията на Льо Пен печели все повече последователи, а самата Марин обяви президентстсвото за следващата си цел, а във Великобритания UKIP, за която само допреди няколко години никой не беше и чувал, се утвърди като реална политическа сила особено, в духа на най-изтънчената политическа ирония, с резултатите си на последните избори за Европейски парламент. Този кратък списък може да бъде допълнен с редица примери от Дания, Холандия, Германия, Полша, а и не на последно място България.
Тази малко плашеща на пръв поглед статистика е до някаква степен разбираема. Като всички политически сили, представителите на крайното дясно се опитват да привлекат последователи и са избрали един от най- лесните начини да постигнат това, чрез утилизирането на човешкия страх и превръщането му в омраза. Така например, променената икономическа ситуация през последните години плаши мнозина. Свърши се вече времето на подсигуреното работно място, на висшето образование, което гарантира добра кариера, на ранното пенсиониране. В момента безработицата сред младите хора расте в световен мащаб, а докато само допреди двадесет години средностатистическият човек е сменял по три различни кариери през живота си, то днес броят им е повече от десет. В тази сложна обстановка много хора намират утеха, гласувайки за радикално десни лидери не само защото те успяват да рационализират страха от непознатото, но и защото намират виновници и лесни решения. Така отговорни за икономическата ситуация стават имигрантите, които „крадат“ работни места и помощи, страхът се превръща в омраза, емоция, която е по- лесна за възприемане, тъй като създава илюзията за действие и борба. По подобен начин и сравнителната политическа слабост на отделните държави се превръща в омраза към Европейския съюз и други подобно над-национални обединения. И все пак няма нищо, което да обединява крайното дясно така, както страхът от исляма.
„Нямам нищо против исляма по принцип,“, заявява Льо Пен пред огромна тълпа от шумни привърженици, „но прогресивната ислямизация на нашата страна и ескалацията на политическо-религиозни искания поставят под въпрос оцеляването на нашата цивилизация“. Нейните думи ехтят, с малки вариации, из цяла Европа и подобни изявления могат да бъдат чути от устните на немалък брой политици, включително и родната Меглена Кунева, която очевидно е усетила накъде духа вятърът. В така наречената борба на цивилизациите, за която толкова много се говори, няма нищо ново. Всъщност тя е нещо много старинно като феномен, неслучайно почти всички древни цивилизации имат мит за края на света, който неизменно включва гибел от ръцете на чужда култура. В случая обаче тя е представена с нотки на модернизъм, поне привидно. Така например, дискутирайки света след края на Студената война, политолозите Хънтингтън и Линд, иначе познати с анализите си на процеса на демократизация, предричат началото на една културна война между Запада и Изтока, между радикалния ислям и рационалния либерализъм, който ще характеризира бъдещето (т.е. нашето настояще). За тях ислямизмът е проява на средновековно и назадничаво мислене, самата антитеза на модернизма и най-голямата заплаха за нашето съществуване. „Ислямът пак ще тропа по виенските порти. Ако не чрез армия, то чрез имигранти и терористи“, завършва Линд патетично своето писание, за всеки случай, ако сме имали още някакви съмнения. Тази теория от началото на деветдесетте намира почва както в политическите кръгове, така и в масовите медии и „Зелената гибел“ се превръща в основна тема, а появата на радикални ислямистки групировки и сравнително големият брой на терористични атаки през последните години се използват като доказателства за истинността на тези твърдения. Разбираемо това чувство за несигурност и заплаха плаши обществеността. Всъщност този ужас от исляма намира почва, като че ли повече от идеологическите заплахи от Студената война. От една страна, в него има нещо много първично, дори романтично, сякаш буди същите емоции като американска научна фантастика, в която малцина избрани трябва да защитят Земята от нашествие на извънземни. От друга, ислямският свят е в много подходяща позиция да играе ролята на вечния враг. За немалка част от европейската публика Близкият Изток е спрял развитието си някъде около кръстоносните походи и целият район е застинал в средновековието, представа, която малко се променя от кадрите, излъчвани по телевизията, голям брой от които са на обезлюдени и разрушени от война градове. Имам познати, които са направо поразени от факта, че в Близкия Изток SIM картите идват с мобилен интернет, а в Кайро има метро. Съмнявам се да останат много учудени, ако, посещавайки Петра, видят Шехерезада да върти кючеци в шатра насред пустинята, а около нея да прехвръкват сарацини на летящи килимчета, дирижирани от Лорънс Арабски. Дори и причината да не е в някак неизбежно-оринтеалистичното мислене, присъщо на нашето общество, факт е, че страхът от исляма е ежедневна действителност, с която, смея да твърдя, се е сблъсквал почти всеки. От този феномен някак печели най-вече крайното дясно, понеже представителите на тази част от политическия спектрум са в най-добра позиция да артикулират тези чувства и да ги трансформират в политически-активна ислямофобия. Така, за част от гласуващите, радикалните десни се очертават като единствените, които могат да защитят нашите ценности в лицето на огромната заплаха.
Проблемите с това са поне два. От една страна, въпреки че крайнодесните са очевидно много способни да конкретизират заплахите за нашата ценностна система, тях не ги бива много да дефинират в какво точно се състои тази система. В тяхна защита, това всъщност изглежда да е един доста по- мащабен проблем, пред който е изправена Европа в момента. В една подчертано арелигиозна политическа система, каквато е либералната демокрация, ценностите и моралът са не толкова трансцендентни, колкото нормативни. В много от случаите, те се превръщат в едни неизказани социални норми, с които ние негласно и почти неосъзнато се съобразяваме, но които доста трудно се дефинират. Е, опити са правени, но в някои случаи доста неуспешни. Така например белгийското правителство, в желанието си да провери дали бежанците, кандидатстващи за убежище, споделят европейските ценности, създават анкета, в която питат дали попълващият има проблем с нудизма. Не че имам нещо против приципа на нудизма, но откога ходенето гол по плажа се превърна в европейска ценност? В този ред на мисли, поне на мен ми се струва интересно като идея, даже малко донкихотовско, разни политически формирования да се обявяват в защита на нашите идеали, при положение че ние колективно не сме наясно какви точно са те.
Другият проблем е от малко по-конкретно естество и е свързан основно с твърдението, че крайното дясно представлява алтернатива на ислямизма, който е на път да окупира културно Стария континент. Защото, въпреки че представят себе си като защитници на модернизма, радикалното дясно всъщност гради популярност върху страховете и омразата на хората, които са плод на нашата култура и на нашата действителност. Въпреки че се прехвърлят другиму, тези страхове са породени от дълбокото разочарование на части от обществото от новото време, което все не успява да изпълни обещанията си. Така погледнато, какво е радикалното дясно, ако не една дълбока политическа критика на модернизма? В този смисъл, може би не е странно, че голяма част от тези движения в Европа са застинали в историческо безвремие, страдайки по минало, което не само никога няма да бъде, но вероятно никога не е и било.
По-страшното обаче е, че в атмосферата на културна война, в която липсват дефиниции, крайното дясно успява да маневрира политическата арена на редица държави без да се чувства остро липсата на политическа програма. Още повече за мнозина, които по принцип не биха се съгласили с техните идеи, страхът от ислямизацията е по- силен и, изправени пред труден избор, те решават да изберат това, което виждат като „по-малкото зло“. Ироничното в такива случаи е, че в опитите си да избягат от страховете си, тези избиратели сами дават влияние и власт на хора, чиито възгледи за политиката и живота звучат не по-малко тревожно от извадените от контекст цитати, с които радикалното дясно обикновено си служи, за да заклеймява исляма като новите Гог и Магог. Но недейте да вярвате само на моите думи. Под статията съм поставила линк към тест, който може и да ви помогне да се убедите сами или най-малкото да ви позабавлява.
https://www.qzzr.com/c/quiz/243099/32f54219-a40d-42c2-acc9-054177b7d703
Михаила Йорданова е завършила Арабски и Близкоизточни изследвания в университета в Екзитър, Великобритания и в момента кара магистратура по същата специалност в университета в Осло, Норвегия, където и работи като научен изследовател.
Diwaniya / Forum for Arab Culture 
Един коментар към “Европа и крайното дясно: заплаха в рицарска броня”