[Първо преображение]
Разпознавам себе си, взрян в първичната гръд, като любовна картичка от плът; осъзнавам себе си в полята й, виденията ми се разтвориха, преди да са се отворили очите ми, словото се разля в Божиите небеса около мен – четях го и не можех да го произнеса; ще бъдеш в седем преображения, преди пясъкът да вземе своя завет от кожата ти и ожесточените ти съзерцания в съседство с множеството пещери, покрай които ще минеш, без да оставиш друга следа за ония, които ще дойдат подир теб, освен слово; Бухара ще бъде твоето море, в което няма море; защо седем, Господи мой? и защо Бухара?, не оспорвай това, че Бог е избрал теб, ти си път, който почва и свършва, ето, Аз те започнах, не ускорявай края си, ти обаче ще узнаваш, без въпросите да пробождат кожата ти, всичко ще те премине, както диханието преминава в душата, ала няма да излезе от теб тъй, както то излиза от нея, а излезе ли, ще остави там духа си – диханията имат души и тела, недей да бъдеш като ония, които минаха преди теб и стигнаха до разбирането, че дух имат единствено съществата.
Небесният свод се разтваря с болезненост, неизмерима със способността на хората да разбират, болезнеността е потребност за познанието, преображението е краят на болезнеността, не смесвай болезненост и болка – всяка от тях има свой свят: едната е олово, разтопено на температурата на майка, изгубила първородното си дете, другата е игра на дяволи, които не умеят да се крият; преобрази се, за да се преобразя.
Цветовете признават своята магия и нахлуват в очите ми, подредени различно от дъгата; зайчетата-въпроси побягват от лисицата на разрушителното съзнание; присядам на пясъка като отколешен жрец, прокуден от първичното познание, тук съм, Господи мой, готов, с разтворен дух като току що разорана пръст…
[Второ преображение]
Разрани ме до кръв, Бухара, по пътя на коприната ти означаваше манастир; препънах се в седем века изопачаване, ала видях Сиявуш, син на Кей-Кавус, да сплита на плитки реките, за да вдигне твоята сватба върху вътрешната корица на „Шах-наме“; бях там, когато на сватбата дойдоха хората от Арк, натоварени едновременно с добри намерения и със страх, народът на Савали и народът на Ариана се претопиха в Согдиана, за да се родиш ти, защитена от голямата крепостна стена, от приказките на моголи и узбеки, от завоевания и погроми, от планини, които спират погледа, накъдето и да се обърне; сълзите създадоха реките ти, а аз се обърнах и повторих онова, което ми съобщиха скалите, без да знам езика, който се бе превърнал цял в метафора; наследих птицата, която си бе направила гнездо, и приседнах като хамелеон в очакване на слънцето; какви са тия облаци, дето се прегръщат като знамения на вратата на гнездото? Раста ли? Смалявам ли се? Или съм си такъв, какъвто съм се родил? Мина ли времето, или спря? Претопиха ли се чертите на лицето ми в планината? Главата ми е грозд от климати и песни, отрязани от съзнанието на планините и смесицата от отеквания; всяка грешка в природата бива поправена от видението; приласкаха ме вълните, примесени със сол и имена, построиха ми пазва от просветление, прилична на утроба, носеща рожба с вероятност за пророчество; а майка ми беше просто жена, която упътва аскетите към нещо подобно на пещери, един от тях бе моят баща – беше се отрекъл от своята пещера, когато видял светкавицата в ръцете й, докато хранела своите малко на брой птици с малкото свой хляб, отключил той оковите на своя дух вместо брачен откуп за ръцете й, най-странното, казвано от мъж на жена, й казал: И само две ръце да беше, пак щях да се оженя за теб.
Между два свята от любов и покой се заквасвах бавно като корал, който си дава време, вече не помня колко пъти се раждах, колко пъти идваха при мен духовете на дърветата, носейки сънища от мед в души от унес, лекотата не бе подходяща да опише нито мен, нито тях, не се съединихме, не се разделихме; старците казаха, че душата на танца е била онази, която е родила всичко случило се по-късно на земята – така научих, че преди това времето не го е имало и дори, че онова, което се превръща във време, са отрязъците, през които огънят се движи в ритъм с тялото, а всичко, което е под това, е напразно и всичко, което е над това, е напразно, защото когато душата танцува с духове, носещи сънища, как би могъл някой език да се осмели да каже?
[Трето преображение]
Пространството е бели коне, копитата им чаткат по невидими камъни, които не се опират на нищо, нито дори на въздуха, хвърлят искри – стихове във вид на сезони и музика във формата на палми от мъгла и слънца сплав от малко измамена любов (любовта бива измамена от онзи, който не е влюбен); в пространството има слова, които се движат напред-назад в очакване на преображение, което да приберат в книгата на безсмъртието, а тук, по границите, които не са граници, се явява смуглото момиче с черти на жена и атмосферата на гора, която крие добросърдечни крадци – нека им дам определение накратко: „добросърдечните крадци са армии, претърпели поражение и тръгнали да крадат окастрени лъжовни победи, които да поправят и почистват от техните хронисти и да ги дават на деца, които пишат първите си стихове“; смуглото момиче определя границите на пространството със спящите си очи и тогава сънищата се примесват с видимостта, със съня, с мисълта, с древната слепота на вселената, дървото се връща към семката си, мелодията се връща към флейтата си, чуруликането – към птичето си; тя обичаше началата и затова бе дарена със способността да поставя начало всеки път, когато вселената се отмести по начин, който не й харесва, нямаше своя опорна точка, към която да се връща, затова колчем поставеше началото на вселена, то бе такова, каквото не е било и никога няма и да бъде; смуглото момиче не е момиче, не е и смугло, рече славеят, който дойде от Индия и по пътя си премина през равнините на Бухара, той не бе носител на мъдрост повече от нас, ала ние обичахме да го слушаме, кацнал върху нейната длан, а дланта под него изглеждаше сякаш амвон на пророк, и след множество кацания и думи се сдобрихме с нашата мисъл – аз и дърветата, реките, пещерите, планините, ние обичахме да я гледаме как притваря ресници и го слуша, сякаш е някой, който композира музика в момента, а кацането му там само по себе си изобщо не ни засягаше, но дори след като открихме това, не спряхме да се удивляваме всеки път, когато го видехме да каца там.
[Четвърто преображение]
В средата на тоя свят, привързан с въжетата на копнежа, просто копнежа, висящ в нищото, за да бъдеш суфи, трябва да течеш като река от копнеж – не към нещо, нито в очакване на нещо; аз бях ручей, сетне победих две твърди географии: границите на земята и границите на тялото и станах река, която не остави земя, без да я ороси, пустинята вече не означаваше нищо, и очите ми се промениха – от светилник в тъмнината се превърнаха в звезда по пладне, дето вижда, а не се вижда; направих огледала от всяка песъчинка, която вятърът носи от Бухара към не-Бухара – проучете пясъците по земята и ще намерите на всяка педя зрънце от Бухара; винаги се връщах към реката от копнеж, защото реката е винаги ясна – по движението на водата узнаваш нейния извор, също по движението й узнаваш нейното устие; нямаше значение дали съм стигнал до края й, ала забих първия си гвоздей и узнах своя извор и нейния извор, и продължих да разпределям душата си по останалите части от света.
Времето си играе с мен и заедно с мен, наричам го време, за да не се разтреперите от невежество, времето е река, копнежът е време, но нито едното е копнеж, нито другото – река, нито пък онова е време; дори онзи глезен, който вятърът навехна, докато си чешеше помислите в дървото на вечността, нито е белег за дървета, нито спира при обикновен зимен сезон – не опадаха листата му, когато есента се полюшна от покрива на света, натоварена с инструменти за кръвопускане, за да върне горите към техните корени; всяко нещо съединено с всяко нещо, всяко нещо е отделено от всяко нещо, дори аз, докато събирах виденията си, се отделях между едно видение и друго и ставах камбана, ала след седмия удар нейният звън се превръщаше в ридание, защо се превръща в ридание, Господи мой? Защото всяко нещо след „седем“ не е Мое творение.
[Пето преображение]
Да седиш, натоварен с цвета на морето, не е седене…
Тревожи ме морето, тревожат ме градовете в съседство с него, тревожат ме хората, които обитават тия градове, тревожат ме животните, които те отглеждат, и дърветата, които те засаждат, убиват ме птичките, които обитават тези дървета… тревожи ме солта му, изпълва въздуха…
Всяка вълна е русалка, всяка русалка е път, а по гребените на вълните спят мисли, които се събуждат единствено за онзи, който ги прочете, а пък никой не чете вълните, освен онзи, когото морето тревожи; светът на земята е ясен, много е, но е ясен, а в морето никой не знае друго, освен онова, което вижда, морето е точно като мъдростта – от нея е видима последната фраза, а всичко, което е довело до нея и до което тя е довела, остава потопено като корен в пръстта, никое нещо не излиза от никое нещо, тогава откъде е излязло морето? И откъде е излязла нашата мисъл за него?
Морето плаче с вълни – оплаква своето „а“, изгубено, откакто то се е появило – всяко име, което не завършва с „а“ за женски род, губи своя голям празник; съзерцава сладководието на реката и от него прокапва сол, всяко море, което има в съседство езеро, е по-солено отколкото моретата, които не са в съседство с езера…
И най-сетне не всяко море е море…
„Всеки път, когато раздроби вълна върху пясъка, другите вълни си мислят, че се е спасила.“
[Шесто преображение]
Халифите ме превърнаха в амулет и сложиха в житието ми броеници от амбра, отложиха молитвите си, докато бях зает с дъжда по краищата на долините, приписаха ми чудотворства и ме разтълкуваха какъвто не бях, щях почти да им повярвам, ако един бухал преднамерено не подхвърли кости на мъртва мишка на пътя ми и, въртейки глава като танцьор, изрече: Това беше живо преди малко, умря в ноктите ми и неговата смърт избави мен от гладна смърт, живо ли е то или мъртво?
Мислено запалих свещ и откликнах на неговата мисъл като всеки поклонник, който не иска да спре да бъде търсещ познание, и се стълпиха всички смърти, избавили другиго от смърт; как може бухалът да носи мъдростта в човката си? А ти как можеш да носиш погледа в очите си? Кой пита?, изрекох, а бухалът рече: Кой пита? И разбрах.
Ала той продължи да се лее: Всяко съзнание има свое място, окото има свое съзнание, човката има свое съзнание, перото и въздухът имат свое съзнание, всяко съзнание е поток, а преображението е реката, затова няма преображение без копнеж, който изгуби копнежа, е изгубил реката, а който изгуби реката, е изгубил посоката, а който изгуби посоката, Бог го наказва, като го оставя вечно жив… Но без мечта.
[Седмо преображение]
Ето я, мой Всемогъщи Боже, Твоята битност, а аз съм първата точица в нея и последната също, поглъщам Твоята милост, по която зората е оставила пръски от мъглявината на величествената си синева, сбирам света в ръцете и сърцето си, за миг се скривам в дрямка между две нишки светлина – оня миг, подпечатан от теменугата и утешен от сетното видение, това е миг само за мен – докато Ти с доволство в погледа преобръщаш пред мен битието, за да го видя, моят миг е моето огледало, моето сърце са моите въпроси, запомних Те наизуст, дори и да не осъзнах същината Ти, ала се предадох на вятъра на Волята, следвайки себе си в Теб, улавяйки Твоето присъствие в мен… Ти разтвори пещта на Своята мощ и ме хвърли да ме оглади огънят, съзнах Твоя огън, който не е огън, погледнах се с Твоите очи, намерих огън, море, рай в гръдта си, която не бе моята гръд…
Дочувам песнопение да прошумолява в духа ми: Още малко и започваме…
А си мислех, че съм свършил…
Превод: Мая Ценова
Текстът на арабски: سبعُ تجليات لصوفي وحيد
Diwaniya / Forum for Arab Culture 
❤ Прекрасно!
Красиво е !