Това не е точно статия в традиционния смисъл на думата. Това е едно пътуване през последните пет години в Египет, както аз ги виждам през моя задимен прозорец. Не е история за пирамидите и красивите нощи на Кайро, а за едно изгубено поколение, за което тук рядко се говори.
Михаила Йорданова
Всичко започна в едно малко селце в Тунис, наречено Сиди Бузид. Няколко къщи, наредени около главния път, пет-шест автосервиза и едно кафе, където чаят, вероятно в чест на непознатите клиенти, има вкус подозрително близък до този на мръсен парцал. Та там, на седемнадесети декември 2010 един млад мъж на път да загуби сергията си за зеленчуци, своя единствен източник за препитание, се самозапалва в израз на отчаяние. Неговата трагична съдба бързо се разчува и Тунис посреща началото на 2011 с невиждани дотогава протести. Протести срещу бедността, диктатурата, отчаянието, унижението, срещу всичко, което се е случвало в страната през последните двадесет години. Следват Египет, Либия, Сирия, Йемен и Бахрейн. Регионът, за който мнозина през годините са твърдели, че в него няма гражданско общество доказва за пореден път, че знае как да изненадва.
Когато се случваха всички тези събития, аз бях първа година студент по Близкоизточни изследвания. Още нищо не знаехме за региона, а трябваше вече да преобръщаме представите си. Помня че висяхме по цял ден в общата стая и обсъждахме случващото се, а зад нас на екрана непрестанно се въртеше ал-Джазира, с реноме ненакърнено все още от бъдещите събития около Раб`а (площадът, на който през 2013 около 1000 души бяха убити по време на антиправителствен протест).
През февруари в института решиха да организират отворена лекция за това какво се случва в Близкия Изток, или с други думи да се извинят публично, че никой от тях не е успял да предвиди станалото. По средата на лекцията, в аудиторията се втурна един от преподавателите ни по арабски, с разрошена коса и мокро палто. Току-що беше долетял от Кайро. А такава искрена усмивка, с каквато той поздрави събралото се множество и досега не съм виждала.
„Отиде си. Тръгна си! Мубарак си подаде оставката!“, бяха първите му думи. Човекът имаше влечение към театралното. После седна да ни разказва истории за Тахрир (площадът, на който се случваха най-големите протести в Кайро, в превод „Освобождение“), за протестите, атмосферата, човещината, за радостта и надеждата. За революцията на младите, както обичаха да я наричат тогава.
Точно тези емоции родиха два от най-известните химни на Тахрир.
Единият е създаден от Кайроки във възхвала на революцията, а другият е помен за нейните жертви, изпят от Азиз аш-Шафи (Графично съдържание!). Чуйте ги, вижте ги, прочетете текста (субтитрите са на английски). Те най-добре описват какво беше (а и още е) египетската революция.
Тези песни ги чух за първи път в Египет. Учехме ги в часовете по арабски. Там си говорехме и за промените, които се случваха. За това как само допреди няколко години, за да функционира, училището е трябвало да публикува материали в подкрепа на официалната политика в страната и за това как падането на режима е дало надежда на хората, най-вече на младите, които за първи път чувстват, че имат някакъв контрол върху живота и бъдещето си. Днес на сайта на същото това училище седи снимката на президента Абдел Фатах ас-Сиси.
От 2011 насам имаше и много други промени.
Първите демократични избори в страната изобщо, бяха спечелени от Мюсюлманските братя, а тяхното правителство беше свалено с военен преврат през 2013. Организацията е обявена за терористична, а тогавашният президент Мохамед Мурси, както и много от привържениците му, са осъдени на смърт. От 2014 насам начело на страната е застанал Сиси, а неговият режим е обявен за най-репресивния в модерната история на Египет. Под прикритието на борбата срещу тероризма, властите преследват всеки, който не е съгласен с тяхната политика. Хиляди души са изчезнали за последните три години, а измъчванията, побоите и убийствата без съд и присъда са ежедневие. Вероятно сте чували за докторанта на Кеймбридж, Джулио Рeджeни, чиято смърт предизвика фурор в медиите и международен скандал, но неговото име е само едно от многото в дългия списък на режима. Духът на оптимизма, братството и надеждата на революционните песни е вече просто далечен спомен.
Може би се чудите какво ли става със самите революционери?
Те бяха основно млади хора, сред тях много артисти, писатели и активисти. Още след революцията болшинството от тези хора решиха, че не искат да се явяват на избори, понеже виждат целия процес като корумпиран и нечестен. Изглеждаха решени да бъдат извънпарламентарна опозиция и дълго време продължиха да използват най-ценните си оръжия – изкуството, сарказма и социалните мрежи в опит да влияят на политическия процес. Както може да се очаква, това не се нрави много на новия военен режим.
Някои, като популярния певец Хамза Намира, са преследвани заради опозиция към режима и евентуални връзки с Мюсюлманското братство. Според новия Закон срещу тероризма, приет през 2015, наказания се предвиждат и за антиобществени прояви, както и за действия, които накърняват ‚националното единство‘. Още по-плашещото е, че според този закон могат да бъдат глобени и уволнени и журналисти, в чиито публикации има информация различна от официално публикуваната от Министерството на отбраната. С други думи, поне на теория, за терорист може да бъде обявен всеки, чиито възгледи са в разрез с официалната политика.
Но това не е единственото оръжие на режима срещу младите хора, които не знаят как да държат езика си зад зъбите.
Тези, за които е явно, че няма как да са симпатизанти на Мюсюлманското братство заради критиката, която са отправяли към организацията, са контролирани с други, доста по-различни средства. Така например, писателят и художник Ахмед Наджи наскоро получи двугодишна присъда, заради графичния си роман „Животът: ръководство за употреба“.
Според властите, сексуалното съдържание на романа накърнява публичния морал. Поетесата и журналист Фатима Наут пък получи три години условно за накърняване на принципите на исляма заради Фейсбук пост, критикуващ ритуалното жертвоприношение на животни. Около двадесет музикални клипа бяха спрени, пак заради неморално съдържание.
Само за първите шест месеца под властта на Сиси в Египет е имало повече „морални“ дела, отколкото за цялото управление на Мюсюлманските братя. Социалните мрежи също са под прицел.
Публикациите във Фейсбук и Туитър се следят от властите, които са развили един много зловещ навик. От време на време пращат SMS-и на по-активните Фейсбук потребители, с които много учтиво ги молят да преосмислят държанието си в социалните мрежиq за да не се налагат други мерки. A всички знаят какво означава това… Приятелката на мой познат беше изнасилена в дома си от мним инспектор на газовата компания. На излизане той подхвърлил, че постовете във Фейсбук са опасно нещо. Това, разбира се, беше представено просто като случай на произволно насилие. Амр Нухан пък получи три години без право на обжалване заради снимка на Сиси, изобразен с уши на Мики Маус. Президентът изглежда не е голям фен на анимациите. Други активисти пък просто изчезват и никой вече не чува нищо за тях.
Изправени пред тази реалност много египетски интелектуалци като сатирика Басем Юсеф, напуснаха Египет, но продължиха да се занимават със ситуацията в страната от чужбина. Но много останаха. Те продължават да използват малкото пространство което имат за да творят, пеят, критикуват и осмиват режима. Въпреки факта, че изкуството им не се публикува, въпреки трудностите, въпреки това, че вече не виждат смисъл. Вече я няма надеждата, няма го оптимизма на 2011. На негово място са дошли цинизмът, отчаянието и огорчението.
Помните ли песните с които започна статията?
Тези двете са изпълнени от същите тези творци, които пяха на площадите преди пет години (Кайроки и Хамза Намира). Но в тях няма да видите хора, които се държат за ръце, няма да ги има наивния оптимизъм, гордостта и надеждата. Не се пее вече за бъдещето, а за това какво е чувството да бъдеш затворник на миналото, без контрол върху собствения си живот.
От революционери младото поколение на Египет станаха циници, обречени да бъдат винаги в менюто, но никога на масата. Затова може би няма да ви учуди следната скорошна случка. Осъзнавайки обтегнатите си отношения с младите, Сиси реши да обяви 2016 за година на египетската младеж на специална пресконференция. Те обаче не се трогнаха много от емоционалната реч на президента и му отговориха със следния виц, който най-добре обобщава казаното до тук:
Сиси: Обявявам 2016 за година на египетската младеж и обещавам да направя повече място за тях.
Управителя на египетските затвори: Господин президент, ама то наистина никакво място не е останало вече….
А иначе всичко в Египет е наред. Стига да знаеш как да си затваряш очите и устата. Даже има едно място, където ако снимаш от подходящия ъгъл изглежда, че Хеопсовата пирамида носи шапката-лого на Пица Хът.
Михаила Йорданова е завършила Арабски и Близкоизточни изследвания в университета в Екзитър, Великобритания и в момента кара магистратура по същата специалност в университета в Осло, Норвегия, където и работи като научен изследовател.
- Още от автора: Европа и крайното дясно: заплаха в рицарска броня
Diwaniya / Forum for Arab Culture 