Инициативи

„Монолози от Газа“ в Двореца на децата на 17 октомври


Международната културна инициатива, озаглавена „Монолози от Газа”, е подета от палестинската театрална трупа „Ищар” в името на пробив в блокадата на Ивицата Газа.

„Монолозите на Газа” са авторски монолози на деца от Газа, които разказват за своя житейски опит преди и по време на войната срещу Газа. Монолозите представят чувствата на младите момчета и момичета от Газа – индивидуални, съкровени чувства, с които светът не би могъл да се запознае чрез медиите.

„Монолозите на Газа” ще отплават от крайбрежието на Ивицата с книжни корабчета сутринта на 17 септември 2010, за да тръгнат към държавите в света. Този път израелските военноморски части няма да има как да ги прихванат в териториалните води, няма да има как да стрелят по тях, задето били подозрителни обекти. И те ще отплават в открито море, за да поемат курс към световните пристанища, където да разтоварят товара си на световните театрални сцени.

За първия етап Театрална трупа „Ищар” търси партньори по цял свят, които да вземат участие в това културно и общочовешко приключение. Тя е събрала текстовете на монолозите, които ще бъдат преведени на различни езици и предоставени на партньорите й, всеки от които да подготви група деца на възраст между 14 и 18 години с интереси и заложби в областта на театъра, и те ще изнесат представление по монолозите – всеки на своя език – на 17 октомври т.г.

Досега за участие в инициативата са откликнали театрални дейци от: арабските държави, Зимбабве, Великобритания, Испания, Гърция, Кипър, Норвегия, Швеция, Италия и др.

 

Предвижда се на втория етап от проекта на Театрална трупа „Ищар” всеки от партньорите й да излъчи по един свой представител, който да се присъедини към трупата на 29 ноември в Ню Йорк, където спектакълът „Монолози от Газа” ще бъде представен на всички езици по случай Международния ден за солидарност с палестинския народ.

Ето малко от тях:

Ахмад (р. 1993)

 

Преди войната усещах Газа като своя втора майка. Земята й, топлата й гръд, на която се сгушвам. Небето й – моите безгранични мечти. Морето й – отмива грижите ми… Но днес я усещам като свое заточение. Вече не я усещам като страната на мечтите си.

И знаете ли защо? – Нека ви кажа.

През войната главния електрически трансформатор хубавичко го удари снаряд. Всичките ми чичовци бяха у нас вкъщи, а токът угасна. Имаше обаче и втора линия, която си работеше, обаче беше далече от къщи. Отидох при съседа да му поискам електрически кабел, за да си прокараме от другата линия. След като го свързахме и вкъщи светна, дойде съседът да си иска кабела – вместо ние да сме свързани той искал да се свърже. Вдигна се тупурдия между мене и него до небето.

 

Във война всеки почва да казва: „ Моята душа, Боже!”

 

През войната имаше много хора, дето имаха по 20 чувала с брашно и газта им не прекъсваше. Имаше и хора, дето нямаха и коричка хляб, искаха от съседите сух хляб, а ония не им даваха. Повечето от хората си заключиха това, дето го имат, с железен катинар, решиха да не дават на никого нищо… Имаше обаче и други, които имаха хляб и помагаха.

 

Но да си дойдем на думата. Ние не се съгласихме да му дадем кабела, макар че си е негов. За пръв път откривам колко лоши можем да бъдем… Получихме си заслуженото на часа. Съседната къща я удари снаряд и се разцепи на две, половината рухна върху нас. Зарязахме и кабела, и тока – взехме каквото можем да носим и избягахме в къщата на чичо ми край общинския парк.

 

Къщата на чичо ми е близо до Сарая – сградата на правителството. По залез хората взеха да говорят, че Сарая ще го бомбардират. А бомбардират ли Сарая, къщата на чичо може да хвръкне, нищо да не остане от нея… Седяхме и не знаехме какво да правим, къде да идем… Баща ми почна да ни успокоява: Не се безпокойте, не се бойте, нищо няма да се случи. И така – до 12 през нощта. През цялото време слушахме ракетите и експлозиите. А баща ми продължаваше да повтаря „не се безпокойте, не се бойте”. И изведнъж рече: „Тръгвайте, връщаме се вкъщи”. И се разтрепери. Всички се разтреперихме с него. Майка ми взе да пищи, чичо ми го отнесе. Важното е, че всички побягнахме посред нощ – и ние, и чичови.

Върнахме се вкъщи тичешком. Не повярвахме, че сме стигнали до къщата. И до днес не си спомням къде спахме, как спахме. Важното е, че се отдалечихме от Сарая. Установихме, че съседът си е прибрал кабела, прекарахме нощта на тъмно, а у съседите светеше. Тогава усетих, че той е имал правото да си вземе кабела.

 

После баща ми се комплексира на тема кабели. Донесе 3 електрически кабела, 6          делви         , 2 електрически тенджери, 20 неонови лампи, 20 пакета свещи, 6 стека консерви, 10 пакета глави за примуси?, 6 фенерчета и два кашона батерии за радиото. Така де, живеем във военновременни условия и трябва да се запасяваме, докато Господ не се смили.

Аз обаче придобих комплекс, по-страшен от всички тия – всички човешки комплекси са на една страна, моят е на съвсем друга. Преди войната аз бях щедър, или може би не знаех стойността на нещата, ама след войната – Боже Господи, взех да треперя над всяко нещо и всички неща, защото не си бях представял че някой ден няма да намеря глътка вода или коричка хляб. Взех, когато правя чай, да го подслаждам едва едва; когато разделям хляб, изключено да го изям целия, загубих си апетита, взех да икономисвам абсолютно всичко, което може. Баща ми казва: Ахмад винаги си има дневни… – разбира се, защото ги вземам и ги скривам, да не вземе да дойде някоя нова война!

 

Взех да се чувствам все едно съм женен и имам десет деца. Боя се от живота… от всичко… и от най-дребните неща. Постоянно съм в тревога. Имам чувството, че цяла Газа е върху подвижни пясъци. Всякаква лудост, каквато можете да си представите, може да се случи във всеки момент в тоя град. Но в него могат да се осъществят и много мечти. Странен град, няма логика в него…

Китай стана една трета от света – всичките работят, а не смогват да има за Газа обувки и ризи.

А истината е, че Газа е пълна с беднотия, има хора които си събират за ядене от кофите за боклук.

 

Бедата е, че ние изобщо се връщаме назад, а още по-голямата беда е, че няма нищо, което да ни спре.

Всяка пропаст има дъно, Газа няма дъно.

Аз си мечтая да преживея един единствен ден свободен и мисля, че това не е кой знае колко голяма мечта, но трудно може да се осъществи.

Мечтая си също да ликвидиране палестинското разцепление, което ни причинява раздвоение на личността.

 

Уморих се да мисля, а не мога да спра да мисля. Обаче човек предполага, а Господ разполага. Хайде, със здраве.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s