Искам да променя картата на влизането ни в рая. Има още врати и още пътища за прелитане, които да преминем моста Сират и да се озовем в градините на Едем.
Има текстове, необичайни за нас, които могат да бъдат проследени; има снопове светлина, годни да ги извадим като мечове. Необходимо е да се вслушаме в един камбанен звън, който долита до нас от някаква друга – не от тази земя.
Както птица от далечния северен хоризонт долавя инстинктивно мириса на плячката, ние трябва да доловим мириса на времето… Мириса на друга една епоха. Златен век. Нови бронзови дни. Раят е там, на едно място, където ни примамва познанието за освобождението и розите, в градини, които биха могли да ни убият, ако в техните кътчета не е заспал лотосът. Най-напред ще застанем тук, в очакване някой да ни разтълкува райския вятър, да ни запознае с ритъма на птиците, които изпълват нашия рай с щастие, записано с кръвта им… ритъма на водите, които изневеряват на своите далечни извори, на листята, които се връщат назад, където са били млади листенца и пъпки. Може би ще разберем нещо от езика на този тълкувател, който говори за раните на райските птици и за жаждата им да придобият огъня, за горещината в ада съпоставена със студенината на рая; говори за разрухата, постигнала отечеството и райските градини. Намерението ми е да говоря за ограничеността на лъжливите парадизи така, както хората говорят за смъртта на една ваза… Ще говоря за гибелта на Бог така, както ти говориш за убийството на врабче.
Ще тръгнем пеша към някой друг град, към някоя епоха, в която няма миражи и където фантазията съществува във всеки един миг… И когато произнасяш името на водата, жаждата ти се утолява с буквите; и когато изричаш името на златото, пред очите ти камъните се превръщат в златни кюлчета; приближаваш миража и той се оказва бликаща вода. Ще поемем към един град, в чиито кътчета ще ни убие щастието, вечно блаженство ще преизпълни дните ни с трелите на славея. Ще потъваме в красотата, докато стигнем до дъното й, ще пеем с копнеж до раздиране на гърлата. Крещя непрестанно: Хайде да влезем в рая!.. Ала ти ми отвръщаш: Стига крещя – остави рая и градините му – не ги буди. Продължавам да крещя, ала ти ме настигаш и казваш: Дойде време да осъзнаем, че една единствена тъжна птица може да е в състояние да ни пресече достъпа до рая; един единствен клет славей може да преизпълни сърцата ни с горест. Внимавай – един единствен заяк, изплашен от стъпките ни, може да промени цялата карта на пътищата; гълъбицата, която лети в погрешна посока, може да успее да преплете орбитите на всички планети.
Подобно воин, който бие гигантските барабани на войната, някой там вдъхва образите на възкресението на живите същества – един от тях надува тръбата, за да разпали пепелта на цялата земя и да върне искрите и пламъците към смъртта и огньовете, угаснали още от времето на Анибал, и под шатрите на Хулаго огньовете лумват отново. Аз все още бия барабаните на тази война и издигам лозунги за твоето завоюване, Рай! И ето, неговите градини прииждат от всички страни. Но когато напускаме, осъзнаваме, че раят е бил зад нас. И когато отново осъзнаваме, че сме го оставили зад себе си, и докато повторим атаката, осъзнаваме, че рааят е бил пред нас и около нас.
Бягство… Бягство в ритъма на кон, който препуска , изпреварвайки светлината, бягството и отвращението от всеки остарял любовен стих с описание на градините и цветята; поход, предвождан от тръбач с мрачния му инструмент по зелени ливади към най-гневното бурно вълнение, възвестявайки началото на сезона на потопа. Гняв, който се излива в лицето на всеки минувач, напуснал дома си в името на рая, в лицето на всеки, който не се осмелява, да слезе от своята стена, в лицето на онзио, който не счупва своите окови и не изписва върху степана “Тук е раят, аз съм раят, който се приближава, колкото ние се отдалегаваме от Бог”. Раят е разрушаване на всички манастири, отвръщане от целуването на Бога към целуването на розите, нападение над хазните на старите еретици, участие във възкресението на ония вечери, които са си отишли напразно; единствените векове и времена, които търсят своите герои и мечовете, които да събудят техните герои.
Без да търсим никакъв благовиден предлог, без да се пристигнали в рая, без да носим със себе си никаква нова славеева песен… налице е вяра в съществуването на измама, посята в кръвта ни, бяла вражда и синьо проклятие – “синьо като небето”. С последователността на нашата простота, с последователността на пътник, който влиза достолепно в някой град и пита колко струва един хляб или колко струва един нар… ние идваме и питаме за последната кошница на пазара – за цената на един друг рай; идваме и питаме славеите за природата на пътя оттук накъм рая. И нямаме други припаси за из път освен светлината на жълтия залез между пътеките; пием водата на щастието от стомните на пътя, и в торбичката ни няма битки, които да скрием от ония безработни рицари, които се прозяват на праговете на своите домове; от нас се изтръгва възгласът на фантастично нападение, на нахлуването в рая и руушенето на стените между човешкия род и птиците – за завземане на царството, развързване на райските красавици и пленяване на Израил, за възвисяване към най-висшите степени и местата, недостъпни за думите, отвъд границата на тварите, в близост до могъществото Божие.
Всеки от нас желае свой собстве рай – рай за нашите деца; рай за дервишите, които не търпят пустотата; за безбожниците, които се борят с дявола; рай за каещите се, чийто живот не е нищо друго освен моление за прошка; и за виновниците, чийо живот не е нищо друго, освен грехове.
Рай, който се приближава до огъня, приближава се до потопа, приближава се до дявола. Един рай различен от друг рай – отделени от небесата, отчуждени от Бог.
* Хедър Салфидж е сирийски журналист, интелектуалец и преподавател в Центъра по източни езици и култури към СУ. Той е с кюрдски произход. Живее в България и работи в арабската редакция на БНР. Текстовете, които ще бъдат пуснати в блога ни, са с неговото изрично съгласие.
Diwaniya / Forum for Arab Culture 