Тя си забрави облака в леглото

Още от антологията на Махмуд Даруиш „След тебе няма след“.

(Като бадемов цвят, или пък по-далече, 2005)

Тя си забрави облака в леглото. Набързо

се сбогува с мен и рече ми: Ще те забравя. Но

забрави облака в леглото. С копринена завивка го покрих

и казах: Не отлитай и не тръгвай с мен.

Тя тук при теб ще дойде.

(А пък птици сини, жълти

и червени пиеха вода от тоя облак всеки път, когато се поспре,

за да надникне иззад раменете й.)

Ще осъзнае, щом се върне вкъщи тя

без свитата от птици, че климатът се е сменил

покрай брега на раменете и превърнал се е в пара облакът,

и ще си спомни, че забравила е облака

в леглото ми, и ще се върне да си върне обичайното си

притежание на облака…

Злорадо се усмихнах.

А когато пъхнах се в леглото си, в метафората

да подремна, ме обля вода.