Художествена литература

В присъствие на отсъствието (2006)


Докато ме погребват, казват: Не се отдалечавай.

Но къде е пространството на далечината освен пространствено?

Малик Бну Райб

Ред по ред те пиша в проза пред себе си с вещината, която ми е дадена само във встъпленията /и както ти ми бе поръчал, се изправям сега да благодаря от твое име на ония, които те изпращат в това последно пътуване, приканвам ги да съкратят сбогуването и да се оттеглят на тържествена вечеря – достоен помен за теб /

Хайде, позволи ми да те видя – ти си излязъл от мен и аз съм излязъл от теб, правилен като проза, филтрирана през камък, раззеленен или пожълтял в твое отсъствие. Хайде, позволи ми да те събера с името ти, както минувачите събират зърната маслини, забравени от берачите и скрити сред камъчетата. И нека двама – аз и ти – се отправим в две посоки:

Ти – към следващия живот, обещан ти от словото – в един читател, който може би ще се спаси от падането на метеорит на земята.

А аз – към една среща, която съм отлагал нееднократно – с една смърт, на която съм обещал чаша червено вино в една поема. Е, за поета не е толкова неудобно да излъже. А той не лъже, освен в любовта, защото пространствата на перото са открити за съблазнителни завоевания.

Колкото до смъртта, нищо не е толкова оскърбително за нея, колкото коварството – нейният изпитан специалитет. Та да вървя на срещата си – веднага, щом си намеря гроб, който няма да ми бъде оспорван от никого извън предците ми. С мраморна плоча, от която няма да ме интересува дали е паднала някоя буква от името ми, както неволно бе паднала буквата “И” от името на дядо ми.

Да вървя без бастун и рима по пътя, който проправихме встрани от правия път без желание да стигнем някъде – бяхме прочели толкова много книги с предупреждения, че отвъд върховете е празно, няма нищо, че предпочетохме да стоим в някакво подножие, нелишено от тръпката на очакването на оная внушавана от двойките негласна признателност между двете противоположности. Ако те познавах, щях да съм те обсебил, ако ти ме познаваше, щеше да си ме обсебил – и нито аз бих бил аз, нито ти би бил ти.

Така, в ритмичен сговор, нарекохме пропастта помежду подножие. На книги, които сме прочели, отдадохме неспособността си да достигнем връх с гледка към нещо ненужно, за да изпитаме битието, приятелю! Ти, мой „аз”, заспал при изгрева на белотата от една вечност, когато вечността помахва с оная белота, след която никакъв друг цвят не съществува. И тогава с кое от твоите значения да създам подобаващата форма на едно бяло възкресение? И с коя форма да защитя твоя смисъл от прахта?.. Щом като нашето пътуване е по-кратко от проповед на свещеник в изоставена църква, в един ден, в който никой не се спаси от гнева на боговете?

Но ти лежиш в саван пред мен, искам да кажа в моето слово, в което метафорите не се натъкват на своите първоизточници, и върху някаква невидима връзка между една правоверна земя и едно еретично небе. Оттам дотам пътуват облаците, съпровождани от една луна, саморазкриването на чиято каменна тайна не ни лиши от спомена за предишна любов. И сушата в сърцето не ни попречи да лекуваме болките в ставите със спомен за изтягане върху тревата – точно както ти лежиш пред мен в моето слово, което няма да бъде обезкуражено от някакво лично утре, отказало се да хитрува не защото се е поправило и е влязло в правия път, а защото сега агонизира и върви към новина, без враг и без приятел… Новина за двама пътници – аз и аз, които не се разделиха ни в огледало, ни по път… не се разделиха освен за броени часове, през които да се убедят във властта на жената над мъжа.

Защото човек вижда душата си в пожарите на мълниите такава, каквато е – избавена, очистена от примесите на сходствата с всичко, което не е съживяваща смърт и живот, който се живее с оня дял – достояние на влюбения от щедрата любов между творението и Твореца. Няма друг рай, изразен със сетивата и усета, освен този на влюбената, и няма друг ад освен разочарованието на влюбения.

Тогава позволи ми в мига, когато се разделяме на прага на отвъдното, да разтрогна договора, сключен между два абсурда, и да не узнаем кой от нас е победител, кой е победен – аз, ти или смъртта, защото за да победим, досега не признавахме, че врагът е по-умен от нас, и по-хитър, а нищо не блазни поражението по-силно от това, да вървим в разрез с такова признание, приятелю мой, разглезен от взаимнозключващи се качества, разточително търсещ един абсурд, необходим за пручване на душата към търпимост и към разполагане с благодатта да съзерцава вода, която се смее в трапчинките и пуска да летят пеперуди – пеперуди, които творят поезия от всичко живо. Тъкмо лекотата, както росата, съкрушителката на желязото, девицата на времето, е онази, която учи звяра как да свири на флейта.

Недей се примирява с нищо, освен по тази мъглява причина, не съжалявай за война, която те е довела до зрелост така, както август кара да зреят зърната на нара по склоновете на заграбените планини – защото няма никакъв друг ад, който да те чака. Онова, което ти можеше да направиш, вече трябва да го направиш.

Трябва да защитиш разглобените букви на името си, както котка защитава котенцата си. Трябва да направиш каквото трябва: да защитиш правото на прозореца да гледа минувачите; и недей да се надсмиваш над себе си, ако не си в състояние да дадеш доказателство – въздухът си е въздух и не се нуждае от свидетелство на кръвта. И не съжалявай… Не съжалявай, че когато задряма, си пропуснал да запишеш имената на нашествениците в книгата на пясъка. Мравките разказват, а дъждът заличава. И когато се пробудиш, не съжалявай, че си сънувал и не си попитал никого: „Ти от пиратите ли си?”, но някой ще те попита: „Ти от пиратите ли си?” Как тогава ще осигуриш на проницателността свидетелства и пушки, като в нея има достатъчно дървени рала, глинени гърнета, а в тях – масло, което свети, макар и да не го е отровил огън, и Коран, и нанизи чушки и бамя, и кон, който не воюва.

Не упреквай предците си задето са ти оставили в наследство невинността в погледа към хълмовете, с готовност не да приемеш откровението от едно ниско слязло небе, а да броиш звездите на десетте си пръста. Но откъде би могъл ти да потвърдиш проницателността с доказателство, когато доказателството жадува да открадне проницателността така, както пиратите жадуват заблуден кораб? Проницателността е беззащитна като газела, прободена от избавление – като теб, като теб сред това поле, отворено за въоръжените археолози, които не спряха да те разпитват: Кой си ти? А ти опипа всичките си органи и рече: Аз съм аз. Кое е доказателството?, попитаха те. Аз съм доказателството, отвърна ти. А те: Това не е достатъчно, трябва ни недостатък. Тогава ти каза: Аз съм съвършенството и недостатъкът. А те рекоха: Кажи, че си камък, за да прекратим разкопките. И ти им каза: Ех, ако момчето беше камък. Ала те не те разбраха.

И те изведоха от полето. Сянката ти обаче не те последва и не те измами. Пригвозди се там, вкамени се, сетне се раззелени като стрък сусам –денем зелен, нощем синкав. Сетне израсна, извиси се като върба – денем зелена, нощем синкава; колкото и да си далечен, ще бъдеш близо; колкото и да те убиват, ще живееш; недей да смяташ, че си мъртъв там; че си жив тук; нищо не доказва нито едното, нито другото освен метафората; метафората; която научи тварите да играят на думи; метафората, която превръща сянката в география; метафората, която ще те събере в едно с името ти; издигни се заедно с твоя народ; по-високо, по-далеко от онова, което наследството от митове е приготвило за мен и теб; напиши сам историята на сърцето си; откакто Адам бил поразен от любов; до Апокалипсиса на твоя народ; напиши сам историята на своята порода; откакто взе назаем от морето неговия ритъм и системата на дишане; докато се завърна жив при мен; сега лежиш пред мен в саван; като рима, която не е достатъчна за устрема на моето слово към теб; аз съм оплакваният и оплаквачът; бъди мен, за да бъда теб, приближи към мен да те позная, отдалечи се от мен да те позная!

ХІІІ.

В този твой сън има спомен за друг сън, който сега нося вместо теб: Кама проби гръдта ти кама и ти извика: В кое сърце ме пронизаха? Не чу никой да ти припомня, че имаш едно единствено сърце; бе загубил съзнание в студената виенска нощ. И оживя, защото една божествена ръка ти се притече на помощ. Защо тогава не се изправяш и ме питаш: В кое сърце ме пронизаха! Излъгвам те: В сърцето, издълбано върху ствола на дърво.

Сън бял. Сън бляскав, който те носеше като перце върху бели облаци… Измъкваш се от тялото си и тръгваш да плуваш като една от частиците на Вселената. Измъкваш се от душата си, без да приемаш форма. Плуваш, сякаш летиш, и летиш, сякаш плуваш… Лек и прозрачен… все едно, че си своят дух. Изпразнен от минало и лишен от настояще, освободен от време и чувства. И нито си нещо, нито си нищо. Ала виждаш така, както никога преди не си виждал. Виждаш светлината в бяло, облаците – бели, въздуха – бял. Не питаш: Къде съм. Около теб няма никой и не искаш да знаеш накъде летиш, и не изпитваш страх от летенето. Сякаш си едно от качествата на върховната наслада, пръснат върху памука на вечния покой. Не се страхуваш, че ще паднеш отвисоко и не се страхуваш, че ще се издигнеш нависоко. В тази кълбовидна безпространственост не съществува нито спускане, нито издигане. Не приличаш на звезда, която се е отклонила от траекторията си и е тръгнала да се скита из Млечния път. И не помниш кога си излязъл от тялото си, защото нямаш спомен да си пребивавал в тяло. Ти премина един тесен тунел, който те капна като капка вода на хоризонта. Така бе сътворен, преди да те проима в този бял и съживяващ космос. И се завърна към началото си. Спиш, без да знаеш, че спиш, и не сънуваш. Сякаш съновидението е изобретено от онези, които са лишени от възможността да живеят на такова небе. Все едно, че си своят дух, който, след като е бил освободен от юздата на времето и формата, блуждае и витае, и се издига безспир.

След това ти нададе вик, нададе вик неочаквано, след като се върна в тяло, овързано в жици и апаратура в сива стая. Къде съм?, попита и ти забраниха  да говориш. По-късно осъзна, че болезненият вик е бил доказателство за връщането ти към живота, който започва и завършва с вик. И попита: Тогава къде съм бил? И ти бе казано, че смъртта те е похитила за минута и половина и че електрошок те е върнал към живота. Беше ли смъртта дотолкова красива и уютна? – помисли ти. – Не, това не бе смърт. Бе друга разновидност на живота. Целебен сън. Сън на пълно блаженство. И осъзна нещо, за което дотогава не се бе замислял: разбра, че смъртта причинява болка не на мъртвите, а на живите. В реанимацията лекарите ни позволиха да празнуваме твоя рожден ден.

Викай, друже, за да знам, че си жив. И ме попитай, за да те излъжа: Жив съм като теб. Спасил съм се от катастрофата на живот, за чийто смисъл ни напомня смъртта и ние го изживяваме с радостта на отиващи на разходка … Смъртта го забравя, а ние го изживяваме, сякаш е бил един безконечен поход. И аз като теб съм в преддверието на отвъдното. Викам, за да знам, че съм жив. Но ти не викаш като мен, та да знам, че си жив. Проповедта ми се проточи, а ти не се надигна. И трябва да завърша проповедта си, за да мога да се присъединя към задължението, продиктувано ми от смъртта – да утеша починалите в тези часове… И да се присъединя към дълга, продиктуван ми от живота, да поздравя онези, които са се родили в тези часове. Викът е вик пред две врати: входната и изходната. Що се отнася до небитието, то се задоволява с красноречието на заплахата отдалече.

А отдалеч идат касидите. Приличам на теб, но не съм ти. И съм ти, но не приличам на теб.

В този твой сън има спомен за друг сън, който нося сега вместо теб. Лекарят ни каза: Започнете от днес приготовленията за погребението. Не повярвахме и не попитахме: Къде? Защото ти не остави завещание. Париж и покрайнините му бяха в пролетна треска. И дъждецът се смесваше със сълзите ни. Не отпразнувахме ли тук рождения ти ден само преди седмица, когато ти на шега ни каза, че може да е за последно? След това влезе в операционната с неразбираем за нас ентусиазъм.

Бълнуваш. Удряш с ръце и крака въздуха и медицинските кабели и бълнуваш. Оковаха те, упоиха те, приспаха яростния бик в теб и ти продължи да бълнуваш.

Тунел като дъно на изоставен кладенец. Викаш и не чуваш своя вик. Задушаваш се от дима, който разпръсква някаква повреда в апарата за командно дишане. Но ти го виждаш, долавяш го с обонянието си и се задушаваш. Двама санитари те привързват към скала и се нахвърлят върху теб с юмруци. След това автобус без шофьор те откарва в затворническа килия. Викаш и не чуваш вика си. Виждаш се да вървиш гол по улицата. Опитваш се да покриеш с ръка голотиите си и изпускаш ръката си. Едно момче я хваща и смеейки се, те замеря с нея: Баща ми е луд. Викаш, а викът ти не излиза от теб. Пада в дробовете ти като камък. Махаш един от медицинските апарати и алармата му се задейства. При теб идва надзирателят с дебела палка. Опитваш се да му кажеш нещо, но гласът ти не излиза от теб. С пръсти сочиш, че искаш лист и писалка. Написваш: Загубих езика си!

Когато спираш да халюцинираш и се успокояваш, разбираш, че си в болницата и питаш: Кога ще направят операцията? Казват ти, че са я направили още преди седмица. Продължаваш да четеш „Вратата на слънцето”. Посещава те авторът на романа и ти докато спориш с него за някои детайли, ти си с прояснено съзнание. Но в края на посещението му прошепваш: След малко, когато надзирателят не внимава, ме вземи със себе си! Помогни ми да избягам от този затвор! Не разбираш защо се насълзяват очите му, а едва сбогувал се с теб и излязъл, ти изпадаш повторно на дъното на изоставения кладенец и извикваш: Извадете ме! Надзирателите се нахвърлят върху теб с юмруци, докато загубиш съзнание.

Всеки път, когато те навести някой, в началото изглеждаш спокоен. А в края на визитата му разказваш как те изтезават и го молиш да склони на операция за бягство. Не знаеше, че се бориш със смъртта. А смяташе, че се бориш за свобода… Дори Лейла, твоят ангел пазител, както и приятелите ти Набил, Субхи, Елияс и Фарук, бе решила, че си полудял и в един късен час на нощта бе позвънила на лекаря, за да го попита дали наистина си полудял. И той я бе успокоил, че онова, което виждаш, е халюцинация в резултат на висока доза успокоителни; бе казал: „Истината е, че безсъзнанието му се съпротивява на смъртта. Но се подгответе за най-лошото!” След това ти си помисли: Кое от двете е по-лошо – да те победи смъртта и да полетиш в пътешествието на белотата? Или да победиш смъртта чрез лудост и да тръгнеш по улиците на позора?

И видя мишката, която преди година се стрелна пред теб и се шмугна в спалнята. Ти претърси всяко ъгълче, палто, обувка и чекмедже, но не я откри и спа в друга стая. А когато отвори куфара с дрехи в един друг град, я видя как изскочи от куфара и се скри в нещо, наподобяващо мания. Тогава ти поиска от управата на хотела да ти даде друга стая. А когато се завърна от пътуването и отвори куфара, я видя как изскочи навън, като ти се надсмиваше, и се скри в увъртането. Мишката ли преследва теб, или ти нея? Мишка ли е, или дяволско нашепване? Ти ли се страхуваш от нея, или тя от теб? Тунел като дъно на изоставен кладенец. И мишка, която скача от едно свободно бълнуване на друго. А ти се протягаш към скала като вик с надянат намордник. Ех, да можех да съм там, в тази първа смърт, облак сред облаците. И не те чу никой освен мен.

И видя поетите да поставят примки за лов на яребици.

И видя мъчениците – всеки един застанал върху звездата си, щастливи с надеждата, която са предоставили на живите мъртви.

И видя, видя, видя страна, която мъчениците обличаха и с която се издигаха по-високо от самата нея / внушение по внушение. И се завръщаха с нея – зелена и синя / и жестока при възпитанието на тяхното потомство: Умрете, за да живея! / А те не се извиняват и не забравят заветите си към своето потомство: Вие сте нашето утре, така че живейте, за да сме живи чрез вас! / Обичайте цветовете на нара / и цветовете на лимона /. Налейте виното ни за празника на любовта /!  Защото ние не намерихме време да го изпием с вас /. Простете! Не намерихме време/. Не забравяйте вие да намерите време да празнувате любовта /, и да отмъстите с любов на нас и на себе си! /

Вслушваш се в тях така, както панегирикът се вслушва в ритъма. И стомната пада от ръцете на смъртта и се счупва. Събираш парченцата буква по буква, съставяш името и го произнасяш. Осъзнаваш – когато ги виждаш да носят небесни дъги, възкачвайки се с лекота нагоре – че героизмът е по-прост от това, да го опишеш. И че зад тях стоят проекти – изгарят пред теб, за да изведат смисъла от абсурда. И осъзнаваш, когато ги чуваш да произнасят напевно нещо неразбираемо за теб, че смъртта е неясна метафора пред плътната яснота в този дълъг коридор. Тогава ставаш от леглото си, уверен в здравето на духа… и запълзяваш. Пълзиш на ръце и крака към банята, опирайки се на себе си. А когато чуваш гласа на водата да шурти в тоалетната, разбираш, че си жив. И отново се връщаш да чуеш гласа на водата. Водата, водата, водата.

Не чуваш ли гласа на водата сега? Вали!

(Мая Ценова и Азиз Таш)

Advertisements

2 thoughts on “В присъствие на отсъствието (2006)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s