„Убит номер 18“ на Махмуд Даруиш

Гората от маслини беше някога зелена

Беше… А небето –

синята гора… Любими, беше,

но какво я промени през тази вечер?

При завоя задържаха камион с работници,

мълчаха.

На изток ни обърнаха… и пак мълчаха.

О свито от любимия гнездо…

сърцето ми бе синя птица някога,

а кърпичките ти у мен са бели до една, любими, бяха,

но защо са целите в петна през тази вечер?

Любими, нищо не разбирам!

Насред пътя задържаха камион с работници,

мълчаха.

На изток ни обърнаха… и пак мълчаха.

Всичко мое е за теб.

За теб е сянката, за теб е светлината,

пръстенът венчален и каквото друго пожелаеш,

мъничка градинка със смокини и маслини.

Пак ще идвам – както всяка нощ,

ще се промъквам  през прозореца в съня ти и ще ти оставям стрък жасмин.

Не ме кори, ако позакъснея –

спряха ме.

Гората от маслини беше всякога зелена.

Любими, беше.

Петдесет убити

я превърнаха по залез…

в локва кръв… убити петдесет.

Любими… Ти не ме кори…

Убиха ме… Убиха ме

Убиха ме…

(от “Краят на нощта”, 1967)

Превод: Азиз Таш