(сп. „Ал-Маджалла Ас-Сакафийя”, април 2008)
Изгнанието има множество имена и две лица: вътрешно и външно. Вътрешното изгнание е отчуждението на човека от собственото му общество и култура, дълбоко самовглъбяване заради различията между неговото гледище за света и за смисъла на собственото му съществуване от гледищата на другите, поради които той се усеща различен и чужд. В този случай изгнанието няма пространствени граници. То битува в душата, лишена от собствената й лична свобода на мислене и изразяване, поради насилието от страна на политическата власт или властта на традициите. Това се извършва в антипространството като дефиниция на изгнанието. Това се извършва вътре в отечеството.
Външното изгнание е отделянето на човека от някакво първично пространство. От неговото първо пространство, от неговата емоционална география. То е остър срив в биографията, дълбока пукнатина в ритъма, тук изгнаникът носи всички елементи на формирането си: детство, пейзажи, памет, спомени, първоизточници на езика, в защита на своята специфика и идентичност. А изразът на неговия копнеж по отечеството придобива формата на сакрална молитва. Тук изгнаникът развива различията си от другите, защото се бои от претопяване и забрава. Той живее върху ничията земя между „тук” и „там”, смята своята далечна земя за твърдата, а земята на другите – за чужда и нестабилна.
Изгнаникът е пар екселанс човек без принадалежност. Не принадлежи към никое място извън първичната си памет. Паметта се превръща в страна и самоличност, а съставките на паметта стават идоли. Така изгнаникът преувеличава красотите на страната си, придава им качествата на изгубения рай. И вглеждайки се гневно в историята, не си задава въпроса: Аз син ли съм на историята, или съм само нейна жертва?
Това се случва, когато изгнанието е принудително – поради война, природно бедствие, политически гнет, окупация или етническо прочистване.
А има и доброволно изгнание. Тогава изгнаникът търси други условия за живот… нов хоризонт. Или състояние на усамотение и съзерцание във висини и далнини, изпитание на способността на душата за приключения, за излизане от самата себе си към неведомото и впускане в човешкия опит, тъй като цялото човешко битие е само една от формите на изгнанието – откакто ние, синовете на Адам и Ева, бяхме наказани с история!
Има писатели, избрали изгнанието, за да стане разстоянието между тях и тяхното минало огледало, в което да видят по-ясно себе си и своите места. Има писатели, избрали езиковото изгнание в търсене на по-осезаемо присъствие в културите на по-разпространени езици… или пък за да отмъщават на господаря на собствения му господстващ език.
Има и писатели, ненамерили по-добро място от изгнанието, където да слеят в едно собственото си отчуждение и отчуждението на съвременния човек. Те са изобретили изгнанието, за да изразят безпътицата на човечеството. Те даже ни убеждават, че литературата на изгнанието е над границите на културата, че е способна да претопи човешкия опит в едно горнило в израз на взаимодействието между културите. Подтикват ни да се запитаме отново едновременно за понятието „национална литература” и за понятието „световна литература”. Това са писатели, заличили границите, победили опасността на изгнанието и обогатили своята културна идентичност с плурализъм на елементите.
Но ако сполуката е била на страната на дарованията на тези писатели и им е осигурила начин да доразвият човешкия литературен опит, същото не може да се каже за всички изгнаници – не всички те са писатели.
Затова писателят няма право да забравя мизерията, болките и бедите, в които живеят милиони бежанци, изгнаници, изселници и прокудени, лишени от правото да се върнат в страната си от една страна и от друга – лишени от правата на гражданството на страните, където са се установили. Това са хора плаващи, аутсайдери, изтръгнати от корен… Не могат да гледат напред, защото бъдещето ги плаши. Не могат и да се върнат назад, защото миналото се отдалечава. И се въртят в кръг около своето настояще, без да го намират, в предградията на мизерията, където няма милост и надежда.
В нашия палестински случай преди шейсет години мнозинството от палестинския народ стана обект на престъплението изкореняване, изселване и изгнание. Милиони бежанци продължават да живеят в лагерите на заточението и диасапората, лишени от елементарни условия за живот, от граждански права, лишени от правото да се завърнат. А когато лагерите им биват разрушени, а това се случва във всяка малка или голяма война, те търсят временен лагер в очакване да се завърнат не в отечеството… а в някой предишен или следващ лагер.
Един от трагичните парадокси е, че мнозина палестинци, които живеят в родната си страна, продължават да живеят в бежански лагери, защото са превърнати в бежанци в страната си, след като селата им са били сринати и земите им конфискувани, а върху тях са построени израелски заселнически колонии. Те се готвят да бъдат индианци от нов тип. Гледат отстрани как други живеят техния живот, гледат миналото си, седнало срещу тях, без да могат да му идат на гости, за да проронят няколко сълзи или да попеят тъжни песни. Тук изгнанието вътре в отечеството е още по-жестоко, по-садистично.
Окупацията е изгнание. Изгнанието на палестинеца започва от ранни зори: откакто отвори прозореца – армейски постове, войници, заселници.
И границите са изгнание. Никоя друга малка земя не е познала такъв огромен брой граници между индивида и неговото обкръжение. Постоянни граници, преносими граници – на всяка крачка. Граници, натоварени на камиони или джипове. Граници между всеки две села. Понякога – между всеки две улици. Но всички те – граници между човека и неговото право да живее естествен живот. Граници, които правят нормалния живот ежедневно чудо. И стената е изгнание. Стена, която отделя не палестинците от израелците… а отделя палестинците от палестинците и от тяхната земя. Стена, която не отделя историята от митологията… а пар екселанс ги обединява.
Липсата на свобода е изгнание, липсата на мир е изгнание. Изгнанието невинаги е път и пътуване. То е затваряне на хоризонта с гъста мъгла. И нищо не ни благовести, че надеждата не е нелечима болест. Ние се раждаме в изгнание и изгнанието се ражда в нас. И за нас не е утешително, когато казват, че цялата човешка земя е изгнание, за да сложим нашето си изгнание в литературна категория.
В детството си преживях опита на изгнанието вътре в отечеството, преживях и опита на външното изгнание. Бях бежанец в собствената си страна и в чужбина. Преживях опита на затвора. Затворът също е изгнание. При вътрешното изгнание се опитах да се освободя чрез думите. При външното изгнание се опитах да се завърна чрез думите. Думите станаха път и мост, а може би и местожителство. И когато ми бе разрешено да се завърна, външното изгнание се смеси с вътрешното изгнание, не защото се бе превърнало в част от моята поетическа нагласа, а защото също така беше реалистично.
Разстоянието между вътрешното и външното изгнание не бе напълно видимо. Във външното си изгнание осъзнах колко близо съм до далечното… Колко „тук” е „там”. И колко „там” е „тук”. Вече нищо не беше лично – от толкова много обобщаване. И вече нищо не беше общо – толкова много засягаше личното. И не знаех кой е изгнаникът – ние или отечеството. Защото отечеството в нас, с детайлите от пейзажа, доразвива образа си с понятието за своята противоположност – изгнанието. Оттук всяко нещо ще се тълкува чрез своя антипод. И поемата ще заеме мястото на реалността. Ще се опита да слепи парчетата от пространството. Езикът ще ми даде сила да премоделирам своя свят и да се опитам да опитомя изгнанието. И така. Колкото по-продължително е изгнанието на поета, толкова повече укрепва неговото пребиваване в езика, той се превръща в негово алегорично отечество… става едновременно негово средство и същност, става негов дом и той го защитава с него.
Отдалечаването от отечеството като източник на вдъхновение и детство на езика може да сломи поета. Това отдалечаване е мъчително изпитание на способността за създаване на интимност към ново място. За създаване на приятелство с един живот, за който не сме подготвени. Да вървим по улици, които не познаваме. Да се приспособяваме към различен климат. Да живеем в квартал, в който нищо не ни свързва с хлебаря, аптекаря, ресторанта и пералнята. Накратко, това е приучване на душата да се роди сама от себе си, без помощ, и сама да се подготви да се изправи срещу смъртта. Но ако изгнанието не те сломи, ще те направи по-силен. Защото си използвал висшата си енергия и вътрешната си свобода не за да съставиш коалиция, или да постигнеш компромис, а да се помириш с душата си, да надмогнеш и нея, и загубата. И тогава някой може да те попита: Ако не беше изгнанието, щях ли да съм те слушал? Няма да знаеш как да отговориш. Може би ще кажеш: Ако не беше онази земя, на която и от която съм се родил, щях ли да бъда това, което съм днес? И ти щеше ли да ме питаш?
Изгнанието има много имена и разрушителни съдби, от които може би ще се спасят само неколцина, които няма да са правилото. Колкото до мен – мен отечеството ме е окупирало в изгнанието. И изгнанието ме е окупирало в отечеството… И двете вече не са ясни в мъглявината на смисъла. Но аз зная, че няма да бъда свободен индивид, ако страната ми не се освободи. А когато страната ми се освободи, няма да се срамувам да отправя няколко думи на благодарност към изгнанието!
Антология на Махмуд Даруиш, Мая Ценова и Азиз Таш
Diwaniya / Forum for Arab Culture 