Откъс от книгата „В присъствие на отсъствието“ от Махмуд Даруиш, официално представяне

Превод Мая Ценова.

С любезното съдействие на Държавния културен институт, Съюза на българските писатели и Форума за арабска култура, книгата ще бъде представена официално на български език на 13 март 2012 г., вторник от 16:00 ч.в зала 8 на НДК. Всички сте добре дошли!

Докато ме погребват, казват: Не се отдалечавай.

Но къде е пространството на далечината освен пространствено?

Малик Бну Райб

І.

         Ред по ред те разпръсквам в проза пред себе си с вещината, която ми е дадена само във встъпленията. /

         И както ти ми бе поръчал, се изправям сега да благодаря от твое име на ония, които те изпращат в това последно пътуване, приканвам ги да съкратят сбогуването и да се оттеглят на тържествена вечеря – достоен помен за теб. /

         Хайде, позволи ми да те видя, след като ти излезе от мен и аз излязох от теб, правилен като проза, филтрирана през камък, раззеленен или пожълтял в твое отсъствие. Хайде, позволи ми да те събера с името ти, както минувачите събират зърната маслини, забравени от берачите и скрити сред камъчетата. И нека двамата заедно – аз и ти – се отправим в две посоки:

         Ти – към следващ живот, обещан ти от езика – в един читател, който може би ще се спаси от падането на метеорит на земята.

         А аз – към една среща, която съм отлагал нееднократно – с една смърт, на която обещах чаша червено вино в една поема. Е, за поета не е толкова неудобно да излъже. А той не лъже, освен в любовта, защото пространствата на перото са открити за съблазнителни завоевания.

         Колкото до смъртта, нищо не е толкова оскърбително за нея, колкото коварството – нейният изпитан специалитет. Та да вървя на срещата си – веднага, щом си намеря гроб, който няма да ми бъде оспорван от никого освен предците ми. С мраморна плоча, от която няма да ме интересува дали е паднала някоя буква от името ми, както неволно бе паднала буквата “Й” от името на дядо ми.

         Да вървя без бастун и рима по пътя, който проправихме встрани от правия път без желание да стигнем някъде – бяхме прочели толкова много книги с предупреждения, че отвъд върховете е празно, няма нищо, че предпочетохме да спрем по склонове, където не липсва тръпката на очакването на оная внушавана от двойките негласна признателност между двете противоположности. Ако те познавах, щях да съм те обсебил, ако ти ме познаваше, щеше да си ме обсебил – и нямаше да ме има нито мен, нито теб.

         Така, в ритмичен сговор, нарекохме пропастта помежду ни склон. На прочетените книги отдадохме неспособността си да достигнем връх с гледка към нещо ненужно, за да изпитаме битието, приятелю! Ти, мой „аз”, заспал при изгрева на белотата от една вечност, когато вечността помахва с оная белота, след която няма друг цвят. И тогава с кое от твоите значения да създам подобаващата форма на един бял абсурд? И с коя форма да защитя твоя смисъл от прахта?.. Щом като нашето пътуване е по-кратко от проповед на свещеник в изоставена църква, в един неделен ден, когато никой не се спаси от гнева на боговете?