Художествена литература

Кратка история на Близкия изток от Авраам до Арафат


Мариян Карагьозов


На книжния пазар може да бъде намерена книгата на Кристофър Кетъруд „Кратка история на Близкия Изток. От Аврам до Арафат“ (С., 2009 г., ИК „Унискорп”).

Авторът е един от добрите специалисти по близкоизточна история. Роден е през 1955 г. и е сред най-уважаваните английски историци в днешно време. Завършил е модерна история в престижните университети Кембридж и Оксфорд.

Преподавател в известни британски (Кембридж) и американски (Ричмънд, Вирджиния; „Тюлейн”, „Уейк форест”) университети и автор на редица научни и научно-популярни трудове. Сферата на научните му интереси обхваща съвременна история, история на църквата и междурелигиозните отношения.

Интересни факти от биографията му са, че е бил съветник на британското правителство, както и през 2002 г. е бил консултант на тогавашния министър-председател на Обединеното кралство Тони Блейър. Кристофър Кетъруд е член на Кралското географско дружество и Кралското азиатско общество.

Първото издание на текста е през есента на 2006 г. и предизвиква интерес както в западни, така и в мюсюлмански страни.

В рамките на 355 страници са намерили място предговор, две кратки бележки по отношение транскрипцията на имената от арабски език и на използвания стил на изписване на датите, въведение, 11 глави и научен апарат.

Четивото е достъпно и за читател-неспециалист, но и съдържа анализи от културна, религиозна и геополитическа гледна точка, прегледи на задълбочени дискусии по политологични, социологически и културологични горещи проблеми, които го превръщат в полезен текст и за академичната аудитория.

В предговора са уточнени географските рамки на Близкия изток – кои страни авторът ще разглежда в съчинението си. За разлика от европейските полуострови например, получили имената си от от планините, които доминират в тях или ги ограничават от европейския материк, Близкият изток не може да бъде описан с политически коректно географско име. Както изтъква и Жорж Корм в книгата си „История на Близкия Изток от древността до наши дни“ (представяне на текста виж ТУК) Близкият Изток съдържа няколко големи планински вериги, отворен е към множество морета… Самите термини „Близък изток” и „Среден изток” (Middle East, предпочитан в англоезичната литература, като идеята е, че бившите владения на Османската империя на Балканите са Близкият, а арабските страни – Средният изток) са европоцентрични по същността си, защото позиционират района спрямо Европа.

Но Европа не може да бъде отправна точка за всички. Така например китайците наричали своята държава „Царство в средата на земята” (стр. 7). В този ред на мисли е неизбежно да се досетим за озаглавяването на книгата на проф. Иван Илчев за Япония. За разлика от традиционната представа, поставяща Страната на изгряващото слънце на изток от нас, заглавието е „По на Запад, най на Запад. Япония”.

Във връзка с този теминус техникус „Близък изток” накратко са посочени справедливите критики на проф. Едуард Саид, палестински християнин-протестант и преподавател по литература в САЩ от книгата му „Ориентализмът”, довели до отпадането на масовото използване на термина „Ориент” или „Левант”.

Кетъруд посочва, че в книгата си ще наблегне основно на триме авраамични религии (юдаизъм, християнство и ислям), зародили се в региона на Близкия изток и съществено повлияли на модерната западна цивилизация, тъй като „все пак днес никой не почита Амон Ра или бог Митра” (стр. 11).

Това е само едно от многобройните доказателства за лекия стил на автора, изпъстрен с английска ирония и приятен за четене.

Във въведението е посочено на кои велики открития на Близкия Изток – като се започне от математиката, алгебрата, алгоритмите, астрономията и се завърши с християнството – европейците сме културни и интелектуални потомци.

Основната теза на автора е, че историята на Западният свят се корени в Близкия Изток – място, където евреи, мюсюлмани и християни са живели хиляди години в хармония и разбирателство.

Авторът ни убеждава, че, след като западният свят е близкоизточен по своя произход, познанието за тази люлка на цивилизацията ни дава не само повече знания за другите, но и познание за самите нас (стр. 29).

Повече от хиляда години ислямският свят превъзхожда Западна Европа в областта на науката, технологиите и медицината, както и във военната си сила и мощ. На Запада му отнема цели три столетия, за да достигне постиженията на Близкия Изток.

Въпросите, които пронизват целия текст, са „Защо обаче сега всичко е различно? Какво се е променило?”, като стремежът на английския учен не е да дава готови рецепти, а да помогне на читателя в неговия размисъл за причините и корените на сегашните конфликти, но и да позволи на всеки да достигне до свои собствени отговори.

Въпреки постиженията на Едуард Саид и неговите последователи, т. нар. „постколониални” и/или „изследвания от страна на потърпевшите”/„подчинени” (с тези термини на български се превежда терминът на английски език „subaltern studies”), разисквани по-нататък в книгата (стр. 186 – 191), британският изследовател изтъква още в началото на труда си, че „продължаваме да смятаме водещата религия в регона (на Близкия изток) – исляма – за агресивна в същността си”, като е заявена амбицията този „мит” да бъде развенчан на следващите страници (стр. 10).

Както пише авторът: „Надявам се задълбоченото запознаване с историята на Близкия Изток да донесе повече мир, отколкото страдания.“

В първата глава, посветена на древните империи, са представени почти непознатите на средния човек постижения на шумерите (изобретяването на колелото, клинописното писмо и керамиката, строежите на зикурати и градът Ур), на хетите, използвали за пръв път желязо, на смелите финикийски търговци, завещали ни фонетичното писмо, кодексите със закони на Хамурапи… Чрез езикови и лингвистични изследвания нагледно е показана приемствеността в културите.

Историята на Древния Египет може да отнеме целия обем на съчинението, затова на вниманието на читателя само е предложена хронологията, въведена от престижния изследовател Кенет Китчън. На места се направени обзори на научните дискусии по някои проблеми.

Историята на древните юдеи е погледната и през призмата на съвременното влияние на юдаизма, най-вече в САЩ, напр. в някои схващания за Новия свят и на някои християнски групи, по отношение американският ексепшънализъм и пр.

Втората глава е озаглавена „Зората на монотеизма”. В нея е изказано предположението, че обожествяването на фараона Ехнатон/Аменхотеп и зороастризмът са били благодатната почва, върху която са се развили последващите монотеистични схващания. Логично третата глава е посветена на появата и развитието на християнството. Обяснени са социалните и историческите предпоставки за бързото му разпространение. Макар че пише „светска история”, Кетъруд еднакво ловко борави с оптиката и на вярващия, и на съвремения западен атеист, като умело редува двете гледни точки.

Четвъртата глава – „Раждането на исляма” – представя основните моменти в зараждането на последната от големите единобожни традиции. Изброени са петте стълба на исляма (свидетелството на вярата, че Аллах е Бог и Мухаммад е неговият пророк; 5-те дневни молитви; говеенето през свещения месец Рамазан; даването на милостиня и посещението на Мека), разликите между сунити и шиити и е обяснен малкият (война срещу неверниците) и големият (вътрешната борба със себе си) джихад. И тук Кристофър Кетъруд не прави изключение, като излага различните позиции и дава на читателя възможност за избор измежду тях.

В петият поред дял на книгата е разгледан Златният век на исляма, териториалните му завоевания, разцветът на медицината, астрономията и математиката, свързан с такива значими имена като Авероес (Ибн Рушд), Авицена (Ибн Сина), Ар-Рази, Ибн Зур, откривателите на алгоритъма и дробите Ал-Хорезм и Ал-Уклидиси, медикът, установил още в ХІІІ в. наличието на малкия кръг на кръвообращението – сириецът Ан-Нафис.

Глава шест е фокусирана върху три основни въпроса. Първият от тях е почти неизвестната на средния запазен читател битка при Манцикерт, тежко поражение на византийските войски, нанесено им от селджуките, която принуждава владетелите на Византия да поискат помощ от папството. По този начин това сражение става една от причините за кръстоносните походи. Друга последица е трайното установяване на тюрксите племена в Анатолия (днешният Анадол), което по-късно улеснява нашествието на османските турци.

Разгледани са и резултатите от монголските нашествия и кръстоносните походи.

Абсолютно оправдано цяла глава е отделена за „ислямската свръхсила” (стр. 155 – 156) – Османската империя. Тъй като фактите, свързани с държавата на династията на Осман са по-познати на българските читатели, ще си позволим да не правим обстоен анализ на тези страници. Важно е да се отбележи възникването на уахабизма, който има пряка връзка със съвремения ислямски тероризъм (стр. 170-176) и запознаването на държащия в ръцете си книгата с „културните войни” между левицата и десницата в САЩ по отношение на близкоизточните изследвания (стр. 189).

Много по-голям интерес предизвиква синтезът на процесите, свързани с разпадането на Империята (гл. VІІІ).

Не без основание се твърди, че случилият се разпад на Османската империя, включващ премахване на титлата халиф и попадане от властта на мюсюлманите-турци под пряката власт на европейските колониални сили довежда до много от травмите в арабското масово съзнание. Изтъкната е пагубната роля на европейския империализъм и колониализъм, образувал за защите на своите интереси изкуствени държави като Ирак, поставил марионетни монарси (напр. случаите с Хашимитската династия) и подкрепил средновековния теократичен режим в Саудитска Арабия. Именно стремежът км обективност е това, което кара автора да се разграничи и да критикува редица европейски действия в Близкия изток.

Следващата глава е под номер девет – „Създаването на Израел и след това…”, като още в началото й ясно е заявено, че макар заемането „на позиция относно събития, станали преди повече от осем десетилетия, в никакъв случай да не означава заемане на позиция по съвременни събития, то се възприема като такова, защото същността на дебата по тези въпроси е от крайно противоречиво естество” (стр. 234). Фактите са разгледани в по-широката перспектива на конфликта, в който чрез палестинските бежанци са въвлечение и съседните страни, накратко са представени процеси в Египет (особено ок. израело-египетските споразумения) и гражданската война в Ливан.

Предпоследната (гл. Х) се концентрира върху събитията в Иран от времето на Ислямската революция 1979 г., задали задълго жалоните на развитие на страната. Безспорно е, че Ислямската революция, както и Ирано-иракската война, са две от структуроопределящите събития за широкото пространство на Близкия изток.

Последната глава е теоретична – „Сблъсък на цивилизациите?”. В нея са представени идеолози на ислямския джихад срещу Запада като Сайид Кутб.

Изложени са противоречащите си мнения по отношение идеята за сблъсък на цивилизациите на различни експерти като Майкъл Шуър, Роджър Скрутън, Томас Фридман. И тук надделяват умереността и трезвият анализ пред изкушението да се поддадем на лесните пропагандни клишета.

При такъв широк ареал и период на изследване, разбира се, е невъзможно да се избегнат и някои дребни грешки.

За съжаление, повечето неточности са допуснати по отношение на Палестина. Така например се говори за търканията между Фатах и Хамас „в рамките на ООП (Организацията за освобождение на Палестина)” (стр. 288). Противоречия между двете фракции наистина съществуват, но ХАМАС никога не е била част от ООП. Също така Народният фронт за освобождение на Палестина (НФОП) е описан като въоръжено крило на ООП (стр. 253). Всъщност ООП е организация-шапка, обединяваща редица палестински революционни организации, една от които е НФОП, който фронт, както всяка от организациите-членки на ООП, разполага и с политическо, и с въоръжено крило.

Израелските медийни настоявания дават резултат и по повод преговорите в Кемп Дейвид от 2000 г. Кетъруд говори за големите отстъпки, направени от израелския премиер Ехуд Барак, като изцяло пренебрегва анализи, хвърлящи вината за провала на разговорите върху израелската страна. Част от тези анализи например са публикувани в либералния телавивски вестник „Аарец” или пък са дело на независимият учен и изследовател Норман Финкелщайн.

Можем да посочим и някои грешки, свързани с превода и редакцията. Проблем представлява синхронизирането на термините при различните преводи от чужди езици. Все пак, в научната литература е възприето наименованието „Плодородният полумесец”, а не предложеният в настоящото издание „Благодатният” (английското Fertile Crescent); по-разпространена версия на името на старозаветния пророк е Осия, а не Озия; мирът между Османската империя и Хабсбургска Австрия от 1718 г. е познат под две имена – Пожаревацки или Пасаровицки. В книгата е предпочетено второто, което не е грешно, но в българската историография предпочитано е първото. Също така, възприетото име на младотурската партия в Османската империя е „Единение и прогрес”, а не „Единство и напредък”; тъй като е французин, името на известния учен е Жил Кепел, а не Джил Кепъл; цитираното на стр. 271 като „Измислените общества” класическо произведение на Бенедикт Андерсън беше преведено у нас под заглавие „Въобразените общности”; на стр. 276 се говори за „израелски сили за защита”, докато възприетият на български превод на английското наименование Israel Defense Forces (IDF) е израелски отбранителни сили (ИОС) или съкращението от иврит ЦАХАЛ; „Западният”, а не „Десният бряг на р. Йордан” (стр. 283); известният изследовател на тероризма се транскрибира като Лакьор, а не Лакър (вж. Брус Хофман, „Тероримът днес”, С., ИК „Плеяда”, 1999 г., „История на тероризма от Античността до Ал Кайда. Под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен”, С., ИК „Леге Артис”, 2005 г.).

Към научния апарат на книгата се числят няколко карти, подбрана хронология, ползваната от автора литература на английски език, както и бележка на редактора на българското издание, включваща библиография с избрани публикации на български, които облекчават родния читател. След благодарностите следва още една изненада, с която книгата свършва – подробен и добре изработен показалец на имената.

Можем да добавим, че голямо улеснение са цитираните в самия текст в скоби заглавия на английски език, което позволява по-лесното им последващо търсене.

Можем да заключим, че това е отлично написан текст, с много високи качества, демонстриращ добро познаване на съвременната историопис и научни постижения в съответната област. Ерудицията на автора е завидна, което прави книгата четивна и съдържаща много информация.


 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s