18 СОУ и новата надежда за паралелките с преподаване на арабски език

 

От два месеца преподавам арабски език в 18  СОУ  “Уилям Гладстон”.  Сблъсъкът ми с толкова млади хора първоначално ми донесе доста напрежение, защото все пак това е и първата ми сериозна работа. В качеството си на студент отидох с широко отворено сърце при тези тийнейджъри, за да мога да им предам максимално от наученото за моите скромни 22 години. Първият ми ден в училището и срещата с девети клас сринаха моите представи за учителстването. Този ден ми показа, че съвременната младеж не се притеснява да общува и да задава въпроси от всякакъв тип- понякога детски, понякога притеснителни, понякога много провокативни. Особено неловко се почувствах след въпроса на двайстата минута от часа “Госпожице, защо треперите?”. Тогава разбрах, че, за да общуваш с толкова млади хора, ти винаги трябва да си уверен в себе си. Забавно беше и когато ме излъгаха, че часът е свършил и аз като една млада госпожица, която самата преди три години е излязла от гимназия, ги пуснах в междучасие двайсет минути по-рано. Малката ни разлика в годините си има предимства и недостатъци. Като по-близък по душевност до тях младеж, ми се доверяват за доста неща. В много отношения си приличаме- слушаме еднаква музика, гледаме едни и същи филми, обличаме се еднакво, сърфираме в едни и същи сайтове…говорим на един език. И някак си неусетно те ме придърпаха към своите проблеми и започнаха да се разкриват пред мен. Някой ми беше казал, че една от причините преподавателите по арабски да не се задържат в това училище била, защото децата са отрицателно настроени и дори обиждат учителите си. Не вярвам на това! Децата са много положителни, отворени и комуникативни! Комуникацията с тях е много важна, предимството на фейсбук например, е че в този сайт почти всички мои ученици имат профили, а това ми дава възможност максимално много да се възползвам от съвременните начини за комуникация- дават се задачки онлайн, домашни работи и се обсъждат бъдещи проекти, обменя се музика, пращат се статии и снимки за допълнителен интерес. Това са неща, за които времето в училище не е достатъчно, но всъщност са нещото, което предизвиква най-голямо любопитство. Те имат нужда да бъдат запалени и насочени, да се занимават с интересни и забавни неща. Неща, от които е лишено съвремнното училище. Сега си спомням, колко много ми се спеше по време на часовете в гимназията, как трябваше да губя по 11 часа на седмица в безполезно решаване на задачи, от които нищо не разбирах, защото бях спряла да уча вкъщи и бях изтървала нишката на математиката завинаги. Как трябваше да тъпея в часовете по физика, от която също нищо не разбирах и колко се ядосвах, че литературата ни се преподава по този ужасен начин, който се състоеше в “диктувам ви тази лекция, другия път ще изпитвам на нея”, че за 5 години не бяхме изтълкували нито един ред на стихотворение и постоянно ни се натякваше “вие не сте на моето ниво”. Какво да кажа за английския, а за билогоията на английски…Сега виждам проблемите в училще от двете страни. Проблеми, които за съжаление трябва да се решават от самите учители. Не бих казала, че аз като учител все още съм успяла да се справя с тези проблеми. Едно от първите постижения в моя десети клас, е че ги накарах да не си пускат телефоните в час, да не играят белот, а да пишат. Ясно е, че не си поглеждат тетрадките вкъщи, дори и преди изпитване. В съвремнния ученик е развита безкрайна апатия към двойките. Те знаят, че учителят няма да им остави 2 за срока, защото така ще е по-трудно за самия него. Разбира се, много от тях са старателини и искат да научат арабски език. Но съвременната система не може да покаже на всеки ученик как да учи, тя и не иска. Всеки от тях е различен и всеки е можещ в различни насоки. Това не отчита системата днес, като че ли все още е останало това комунистическото “всички са равни”, не са равни и това е проблемът, не са безлични, а много шарени. Тази система е претоварена и тромава и не дава поле за индивидулно творчество и изява. В момента училището за учениците е по-скоро бреме, отколкото място за просвета.
Първият ни общ проект с тях беше посрещането в училище на Негово превъзходителство посланика на Сирийска арабска република Салах Сукар. Децата не можеха да повярват, че при тях може да дойде посланик. Мислеха, че посланици могат да идват само при японските паралелки. Веднага се ентусиазираха и много от тях поискаха да участват и ме засипаха с огромно количество предложения. Много бяха сладки, защото се почувстваха значими и полезни. Показах на някои от тях как се пише сценарий за една поетична вечер, с други работихме стихотворения, трети украсяваха залата, четвърти снимаха с камера. Всички се отнесоха безкрайно отговорно към индивидуалните си задачи. Много от тях дойдоха в залата три часа преди започването на вечерта, само да погледат и да се наслаждават на обстановката. Новината, която ги зарадва най-много, беше съобщена от директора на училището г-жа Величка Стойчева- договореност с НБУ за прием на учениците от арабските паралелки без изпит в специалността “Арабистика” направо във втори курс.
Това беше нашата първа стъпка към по-доброто бъдеще на арабските паралелки, които в момента се чувстват забравени от Бога, учат в стерилна среда, без всякакъв спомен за арабската култура, учат просто някакви букви (факт, който в момента променяме и правим планове за украсяване и ремонт на стаите). За това първата задача, която поставих пред себе си е да им покажа това, което е интересно за мен и това, което ме провокира да поискам да науча езика и някак си неусетно ме засмука в дълбините на познанието за арабите и тяхната култура, това, което ме накара да се почувствам значима и полезна.
Искам много да благодаря на колегите си от форума, които подеха тази кауза заедно с мен и се чувстват съпричастни с повдигането на престижа на арабските паралелки и извеждането им на отлично ниво. Мисля, че първите стъпки са направени и ако вървим с тези темпове, съвсем скоро задачата ни ще бъде изпълнена.

Алевтина Плочева

Съвременна палестинска поезия

Позволявам си да публикувам тук няколко кратки стихотворения на Аниса Даруиш, преведени от Мая Ценова. Правя го, защото тази поезия ме вдъхновява в последните няколко дни и знам, че  е почти недостъпна за българския читател, но е толкова близка до него…

БОЖА РАБОТА

и впустош мислите си аз да посадя-

любов ще изкласи.

ОБИЧАМ КОГАТО СПИ-

защото сигурна съм, че сънува мен.

СЪВРЕМЕННОСТ

Ти си, който населяваш моето сърце; гостоприемно

те посрещат  всичките жени,

но ти живееш само в мен.

Тези стихове са включени в стихосбирката „На среща със сбогуването“, която е подбор на стихове от съвременните палестински поети, преведени от арабски на български език от МАя Ценова и Азиз Шакир-Таш.

Алевтина Плочева

قصة عمان

С известно закъснение поради технически причини публикуваме следната статия:

Здравейте! В петък имах удодолствието да посетя един уникален проект, организиран от Великата община на Амман  по случай стогодишнината от основаването й  и десетгодишнината от възкачването на трона на Негово Величество крал Абдулла II ибн ал-Хусейн.

Малко след 15 часа започна най-мащабният и единственият по рода си в региона парад, наречен „Разказ за Амман” (قصة عمان). Хиляди се бяхме събрали пред римския амфитеатър в старата част на града, за да станем свидетели на пъстроцветното пешеходно шествие из улиците на Амман, което представяше историята и развитието на този древен град през годините.

В парада взеха участие музикални оркестри и трупи, множество фолклорни клубове и организации, свързани със съхраняването и развитието на традиционното и национално наследство, ученици и студенти от престижни йордански учебни заведения, представители на благотворителни фондации, спортисти, клоуни,  както и стотици доброволци, служители в общината и деца, които подробно ни „разказваха” събитията в йорданската столица през последния век и се грижеха за доброто настроение и високия дух на зрителите.

Надявам се и вие да усетите част от заряда чрез снимките, които ви изпращам:)

Десислава Янкова

Амман

Аман-история и още нещо…

След като в крайна сметка успях да си намеря нещо като квартира, мисля че е крайно време да се опитам да ви запозная малко повече с Аман, къде е и как се стига до него, какъв е и какво се случва в него..

Аман- столицата на Хашимитско кралство Йордания, тази година- 9ти Октомври, ще празнува 100 години от създаването на община Аман. Историята на града, започва някъде към 8000 г пр. Хр., съдейки по намерените останки от места за поклонение на слънцето, луната и звездите на територията на града. По-късно пристигат древните египтяни, както и различни племена, едни от които се наричат Амонити. От там  идва и името на града.

След това градът е превзет от асирийци и вавилонци.

384г пр. Хр. в града пристигат гърците, като владетелят Птолемей II Филаделфиус издига наново града, върху миналите останки и го кръщава града на себе си, Филаделфия. Така просъществува до 106г. Сл Хр., когато е покорен от римляните.

Градът разцъфтява по времето на Омеядския халифат, когато е в  непосредствена б лизост до столицата Дамаск, както и по времето на Аббасидите, когато столицата е Багдад. По-късно Аман е разрушен от няколко земетресния и пожари, като от него остава само малко село и много руини. През 1887г. на мястото се заселват черкезки племена.

Аман отново започва да се възражда, когато през 1906г. Османската империя започва строежа на хиджазката железопътната линия, свързваща Дамаск и Медина. Аман е главна ж.п. гара по маршрута, като по този начин се възраждат търговските му връзки.

През 1921г. когато се основава Трансйордания Абдуллах I избира Аман за столица, но тъй като все още няма дворец, той управлява от ж.п. гарата, където офисът му се помещава във железопътен вагон.

До 1948г. Аман остава малък град, но след създаването на Израел, Йордания приема множество палестински бежанци, и градът занчително се разраства. Следват серищ от бежански вълни от Палестина през 1967г., източно-азиатци от Кувейт след войната в залива 1991г., и иракчани след същата война, както и втора вълна иракски бежанци след инавазията в Ирак 2003г.

Днес градът е с повече от 2,5 млн население, разположен е на 19 хълма. Това прави климата му малко странен- когато си в подножието на някой хълм- времето е ужасно горещо, а когато си отгоре, духа бая силен вятър и ти става студено, особено след като си се сгрял от изкачването му.

Как се стига до Аман?

От София до Аман има главно два начина да се стигне- със самолет и с автобус. Със самолет, вариантите са или с транзитно преминаване през централна Европа, най-евтино беше през Будапеща, на борда на унгарските авиолинии, или първо с автобус до Истанбул или Букурещ и оттам на самолета.

Ние избрахме втория вариант, много по-бавен, не много по-евтин, но някак по-интересен. Вече има компания Манор, която предлага пътуване директно до Аман, като пътуването варира като време, като ние стигнахме за около ден и половина. Пътува се през Турция, в източната й част пътят минава през изключително живописно място, заобикаляйки два изгаснали вулкана, след това следва Сирия, като в Дамаск те прехвърлят на такси или автобус, в зависимост от броя на пътниците за Аман. Тази фирма Манор, пътува само събота, и автобусът й не е от най модерните. Цената беше 80 евро, в едната посока.

Другите компании са Зейтуни и ал-Ранам, те пътуват само до Сирия, но от Халеб има след 4-5 часа друг автобус до Аман. Цената им е 50 евро до Сирия, а след това не знам.. Големият проблем на пътуването с автобус е, че се минава през Сирия, и ни трябва виза, която е изключително скъпа- 46 евро- транзитна, само за едно преминаване. Офисите на Манор и ал-Ранам се намират в колибките пред Централна гара София, а телефонът на Зейтуни е- 02/ 846 50 71

И така стига толкоз фактология..

Представям Ви няколко снимки, любезно предоставени от колегата Мая Петкова.

С много усмивки,

Калоян от Аман, или както ме нарича един преподавател- Басим : )

В мисълта за Сирия…

Наскоро се върнах от Сирия. Прекарах там 45 дни и не мога да не споделя за приятните и за съжаление неповторими моменти, които останаха завинаги в моята глава и сърце. Невъзможно е да имаш очаквания, които да се оправдаят. Тръгнах без тях, изхвърлих ги през прозореца на автобуса и с право! Още на самата автогара започна шеметното натъпкване на сакове, кутии, торби, телевизори и шкафчета в багажното отделение, не успях да разбера, как слабичкия стюард Йусуф с тези ошлайфани движения на ръце, крака, рамене и други възможни части от тялото успя да натъпче ширещия се около автобуса багаж ( а после да го свали и отново магически да го натъпче на Турската граница и да повтори същото на Сирийската)!

Мислех си, че сакчето ми ще остане нейде из сирийските дебри, но не-то оцеля!В самия автобус- арабската реч ме шашна, по-скоро това, че уча от 3 години арабски, но нищо не разбирам от диалект! И когато Йусуф се надвеси над мен с кана кафе, аз му отговорих на българо-турско-арабски „Искам кафе“ (не мога да разбера как успях да смеся три езика в две думи..). Разбира се, минавайки през територията на Турция успях да си упражня няколкото останали в главата думи от часовете по турски, но за съжаление не бяха успешно приложени и също толкова успешно неразбрани. Но въпреки това, земите, през които пропътувахме около 20 часа, ми замаяха главата с невероятно прележната си подържаност и чистота, да не говорим за красотата на природата, която сме свикнали да виждаме и в България, но не толкова обгрижвана!

Сблъсъкът със сирийската граница беше вдъхновяващ. След безкрайните планини, ароматът на които разтреперваше прозорците на автобуса и удряше очите през стъклото, тежко навлязохме в пустинна местност, с малки прокрадващи се тук-таме храстчета и верига чакащи камиони. В пропускателния пункт на гишетата се тълпяха пререждащи се хора, хвърчаха паспорти и непопълнени декларации…нямаше напрежението, с което ни изследваха един по един на турската граница. Обстановката си беше доста народна, някакви хора проверяваха някакви неща, навсякъде бяха окачени табели с надписи за добри пожелания на пристигащите, написани английски с невероятно количество грешки. Впечатление ми направи малка глинена барака с избити прозорци и врати, в бараката стоеше изоставено желязно легло със сбръчкано одеяло. Цялата тази атмосфера сякаш беше подготовка за горещия безпорядък и услужливия хаос, които ни очакваха в сърцето на Сирия…

Алевтина Плочева