Джубран Халил Джубран към Май Зияда,Ню Йорк, 26 февруари 1924

Продължаваме с публикуване на писма между Джубран Халил Джубран и Май Зияда (част 1). Невероятните любовни писма между двамата съдържат в себе си не само искреност, но и много лична, житейска философия и възприятие на света. Отново превод на Мая Ценова.

 

Ню Йорк, 26 февруари 1924

 

Днес сме заложници на една страховита и величествена снежна буря, а ти знаеш, Мари, че обичам всички бури и особено снежните. Обичам снега, обичам белотата му, обичам падането му, обичам дълбоката му тишина. Обичам снега в далечните незнайни долини, където той се сипе пърхайки, сетне блести от слънчевата светлина, сетне се топи и тръгва, напявайки своята слизаща надолу песен.

Обичам снега, обичам и огъня – те са от един и същ източник, ала любовта ми към тях никога не е била нищо повече от своеобразна подготовка за една друга любов, по-силна, по-възвишена и по-всеобхватна…

Колко хубаво го е казал онзи, който е казал:

„Ден е твоят празник, Мей, а ти си празникът на времето.”

И колко огромна разлика между този арабски стих и един стих на американски поет, от стихотворение, което ми изпратиха наскоро:

„Your honour and reward

That you shall be crucified”

Няма значение, само че аз се боя да не стигна до края, преди да съм получил тази чест и тази отплата.

Нека се върнем за малко към „твоя празник”, искам да знам в кой ден от годината се е родила моята обична малка. Искам да знам, защото имам слабост към празнуването и празненствата. А празникът на Мей би бил  най-важният за мен. Ще ми кажеш: „Всеки ден е мой рожден ден, Джубран”, а аз ще ти отвърна: „Да, и аз празнувам за теб всеки ден, ала трябва да има един специален празник веднъж в годината.”

Зарадвах се, че ми съобщаваш, че брадата ми не ми принадлежи. Много много се зарадвах. И си мисля, че предаването на брадата ми е първото от тези международни „условия”. Тази брада беше обект на ненужно внимание и ненужни усилия. А сега, след като брадата ми е вече притежание на друг, аз трябва да отдръпна от нея ръката и сърпа си. И нека онзи, който я притежава, си поеме отговорността за нея. Бог да я благослови за оногова, който я притежава. А твоят удивителен ум ме избавя от това, да се разпростирам по тая земеделска тема.

Така; колкото до неразбирателството между Ихдин и Бшарри, то е вече напълно отстранено. Четох в някакви вестници, че „Дружеството на младежите от Бшарри” поканило „Дружеството на младежите от Ихдин” на гощавка в манастира „Свети Саркис” в Бшарри, няколко дни след това младежите от Ихдин поканили младежите от Бшарри на гощавка в „Свети Саркис” в Ихдин. Мисля, че спорът е започнат от двамата светци Саркиси – дано Бог да им прости, и се е водил с пълна сила, докато в двете градчета са се родили младежи, които не знаят нищичко за Саркисовците. Но съгласието между Ихдин и Бшарри не означава, че ние – ти и аз – в бъдеще няма да се нуждаем вече от „сладко-соленото” ковчеже със злато – не, в никакъв случай не означава това. Ти и аз ще продължим да разчитаме на ковчежето със злато, за да разчита всеки от нас на своя спътник.

Погледни, прелестна моя любима, как шегата ни отведе до Светая светих на живота. Когато стигнах до тази дума – „спътница”, сърцето ми трепна в гърдите, станах и закрачих напред-назад из стаята като човек, който търси своя спътник. Колко странно е онова, което прави с нас понякога една едничка дума и колко прилича тази едничка дума на звъна на черковна камбана по залез. Тя пренасочва незримата същност вътре в нас от слово към безмълвие и от труд към молитва.

Казваш ми, че се страхуваш от любовта. Защо се страхуваш от нея, малка моя? Нима се страхуваш от светлината на слънцето? Нима се страхуваш от прилива на морето? Нима се страхуваш от разпукването на зората? Нима се страхуваш от настъпването на пролетта? Но тогава защо се страхуваш от любовта?

Зная, че ти не би се задоволила с малко в любовта – тъй, както зная, че и аз не бих се задоволил с малко в любовта. Ти и аз не сме и няма да се задоволим с малко. Ние искаме много. Ние искаме всичко. Ние искаме съвършенството. Казвам ти, Мари: волята е залог за постигането и ако нашата воля е една от сенките Божии, ние несъмнено ще постигнем една от Божиите светлини.

Не се страхувай от любовта, Мари, не се страхувай от любовта, спътнице на сърцето ми – ние трябва да й се предадем въпреки стаената в нея болка, копнеж и самота, въпреки скритата в нея обърканост и смут.

Чуй ме, Мари: днес аз съм в един затвор от желания. Тези желания са се родили заедно с мен. И днес аз съм окован в оковите на една стародавна мисъл – стара, колкото годишните времена. Ще можеш ли да останеш с мен в моя затвор, докато излезем на дневна светлина; ще останеш ли до мен, докато тези окови се строшат и ние се отправим свободни, волни, към върха на нашата планина?

А сега склони челото си. Склони красивото си чело – ето така, така. Бог да те благослови, Бог да те пази, обична спътнице на сърцето ми. Джубран.